ОбС решава дали да се организира конкурс за директор на „Старинен Пловдив” тази седмица, много вероятно е групата на ГЕРБ да подкрепи предложението на съветници от опозицията
Общински съвет ще реши дали да се проведе конкурс за директор на ОИ „Старинен Пловдив” на сесията си тази седмица. Последната точка от дневния ред е именно предложението на старейшините от Демократична България и независимите Слави Георгиев и Костадин Гаров да се организира конкурсна процедура на ръководител на общинския институт. Те са категорични, че с директното назначаване на Богомил Грозев кметът е нарушил закона.
Интересното в случая са ясните индикации, които идват от ГЕРБ, че групата на партията може и да подкрепи предложението на опозицията. За значителната вероятност това да се случи загатна областният координатор на ГЕРБ и бивш кмет Иван Тотев. Преди седмица пред Под тепето той отбеляза, че въпреки липсата на конкурс при назначаването на Амелия Гешева и Йордан Илиев за директори на ОИ „Старинен Пловдив“, те са били успешни ръководители.
„Тук в случая става дума за нещо друго – предизборните обещания за конкурсно начало и фактът, че това бе една от основните критики към предишния мандат. Длъжността директор на културен институт е задължително конкурсна по закон”, коментира Тотев преди седмица.
Бай Георги се казваше реставратора дърводелец. Вярно, годините минават и забравата унищожава истината.много точен анализ..
НЕ Е ВАЖНО ПАРТИЙЦИТЕ ДА СА ЕДИНОДУШНИ СЪС МОЗЪКЛИЯТА ПОСЛУШНИК ДЕТО СИ НАЗНАЧАВА ОРТАЦИ БЕЗ ДА ПИТА…
ВАЖНО Е СПАЗВАНЕТО НА ОБЕЩАНИЯТА И НА ЗАКОНА.
И ЗА ГЛАВЕН „АРХИТЕКТ“ (ПОСЛУШНИК НА МУТРО’ПОЛИТ’ИКА) СЪЩО ТРЯБВА КОНКУРС В САБ И В КАБ.
Шоп шеф на Старинен Пловдив?!?!.Безценно зико.Начо културата в гроба ще се обърне.Откъде Боже ни натрисаш такива кметове?!?! Толкова ли сме грешни?!?!
С изнизването на годините види се, че не може да се отлага повече. Отиват си свидетелите. Няма да има кой да възразява, а трябва.
Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са
хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори
пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен („съпричастен“, както казваше поетът соцреалист).
Начо да бъде прославян без съмнение е във интересите на ня#КОЙ. Ние останалите
си имаме по-важни работи отколкото да съчиняваме митологии. Но не прекалявайте!
Искам думата.
През шейсетте години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически
офицер, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. („Турна
очила и връзка и култура взе да пръска“ смееше се Кераца с първия Начов
покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември = хотел Молле,
закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци).
Без образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като
друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум събори Червенков и сложи
другаря Живков. Излюпи се „Априлското Поколение“ пловдивски художници, в която
групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски
първоначално, впоследствие – като се загнезди в Недкович – разнообразена с
най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа
да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
икономист, хора специалисти да гонят задачите.
Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си – и последен – Градоустройствен
План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (проф. д-р
впоследствие; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за
АИРезерват; година 1967-8).
Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата
(„Лъчко! О!“) като им постила гнезденце за уикенда, гъделичка всекиго
според ранга; и решава да „ОбОбществява“. Тази дума прикрива
грозната практика на Отчуждаване.
Открадване.
Изселване.
ОБЕЗЛЮДЯВАНЕ.
Кореняците – вън!
Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се
намести в „Къща-Музей“ ЧЕРВЕНОТО МУЛЕ? Ами че то там си живееше достойно старо семейство кротки кореняци, от които Народната Власт „обобществи“ та Начо изсели хазяите си. Другарският Жилфонд после продаде стаите, а и сградата на Политкомисаря на нормирани държавни цени, не на свободни. В оная епоха хем уж „забрана“ можеше да се въведе за населението за покупкопродажби – хем за царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно място. Равни бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.
Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975
година, и др.) стана основна мисия на Начо =Диктатурата на
Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
„Творческа база“ стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се
инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре скучаещ, който
нехае за разместените керемиди, но декламира клишета за Начо.
Калдаръм-кокони, дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бебета и бабета достолепни, на раздумка в клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия?
Кореняците, като сте го наПРАВИЛИ тоя Град – хайде сега, къш!
„Заслужил Деятел“: помните ли вие читателите как и кои ставаха „заслужили“; пред кого заслужили, пред народа ли, или пред “Народната” ВЛАСТ?
Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и
Скара-Бира, Сергии, Сувенири … сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия –
Теодор вече разбира се) – Божидар поп Антов, „АНТОВАТА“ къща на върха над
Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев – пред заключената, барикадираната
тежка порта с неговото име в бронз: „За какво ни отнеха дядовата ми къща?
Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че
ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!“ – и плю.
Парвенютата дето скимтят как се били допряли до светеца, до „кмета“ Начо (Диктатурата-БКП) нека се свестят и да си избършат лигите. Медалът си има гръб.
След промените сякаш се разчу, че Начо бил … потърпевш, видите ли,
жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не
е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери
след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!
Право бил завършил, мярна се някъде, че Начо имал юридическо висше
образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без “вишо” Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не РабФак (ако си спомняте Работническите Факултети за …каскети) – не бе, нищичко: Начо не умееше две думи грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без образование, „талант самороден“. Освен ако на стари години пенсиониран се е съпикясал да си купи (като по Нушич) тапия „Doctor Honoris Causa“ от някоя “Alma Mater” дето нацъфтяха на всеки тротоар за в още една рамка на стената. Менте нечленоразделно.
А дали пък не владееше езици, като беше така приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който всички лесно четяха отлична, изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана непреодолим.
Попийваше. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като нямаше, “ Априлското Поколение“ пловдивски художници бяха все спиртосани, и че Начо Културата беше начело?
Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене – не мислете, че Начо
Културата е купувал картини. Всички те са му „дарове“ за разни негови „услуги“ и
за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все
по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти
поръчкова контрактация … В Америка много лесно може да изгърми някой
губернатор ако е ползувал служебния автомобил за нещо лично; ама ние тук си имаме
имунитети нашенски. Игрички.
„De mortibus nihil nisi bene“ ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не съм казала
за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му
пръст на Начо, Бог да МУ прости…
Послепис:
Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
името ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА да е известно на някого?
На две кутии Слънце-първо, фанатично вкопчила се в “Южен Вход На Тунела” =работно заглавие докато никой не можеше да знае Що Е То= десетилетия наред от 60-те години? Стара мома, която пропусна да се омъжи и спретне еснафско гнезденце като хората и да завъди Челяд? За да ни разкрие и поднесе на България Пловдивския АНТИЧЕН Театър?
Що нюх!
Що хъс!
Що интелигентност, мъдрост, упоритост да надхитрява администрации, собственици, Другари (безпартийна, за разлика от нейната сянка арх. Коларова, секретар БКП), кметове, фелдфебели = “улица” Цар Ивайло от Жълтото надолу до Света Марина беше застроена с етажни кооперации с южно изложение (drive.google.com/file/d/1uanVNWSahE10XqtKXd72CV6Q81kXdB4T/view)
Нито булевардче, нито мраморна плоча, нито бронзова табела, нито тенекиена не носи името
=== ЛИЛИЯ БОТУШАРОВА ===
Едно съществено допълнение:
Голямото перчене на Начо „културата“ беше ОБЗАВЕЖДАНЕТО на новореставрираните от НИПК сгради със „автентични мебели от епохата“, за което той се мислеше за спец. Истината обаче е, че основните заслуги в тази нелесна дейност не бяха на Заслужилия Деятел на „Културата“, а на г-жа ЕЛЕНА УЗУНСКА – най-рафинираната дама (и първа хубавица, вечна й памет) на Града, пред която се отваряха вратите на недостъпни Нотабили не само в Източна Румелия, но и в София, Свищов, Казанлък и всякъде. Където парвенюта не можеха да припарят, еле пък и станимашки. Нейният вкус, компетентност и дипломация доведоха до резултатите. Нека тук споменем -анонимно, за съжаление- майстора реставратор мебелист, един мустакат, мълчалив работяга със златни ръце в такъв тънък занаят.
Хора засенчвани от Главния ЦАР, който позираше всъщност върху техните плещи …
{(източник: коментирани ценни архиви на бай Баев в Plovdiv-OnLine)}