Възкресение за Възвишение
Бе, не ви ли мирише на изгоряло? Въпросът тресва като мълния пространството зад сцената на Дома на културата, пълно с театрали, сценични работници, технически екип, фенове дори. Актьорите се споглеждат. Шок и гняв се чете в погледа на някои от тях. Стига глупости! Кой вкара този въпрос, подскача една от дамите, които се грижат за реквизита на Възвишение.
Мирише на пушек, но миризмата идва от дрехите и онези ямурлуци, сочи с калпак към купчина сценични тоалети Ивайло Христов, който зачиства пушката си зад кулисите преди днешната репетиция на Възвишение. Личи му, че не е спал след вчера. Той е сред хората, които най-тежко са преживели пламъците и унищожението в големия салон в Драмата.
Какво да ви кажа. Направо съм разбит, къса ми се сърцето. Днес направих грешката да вляза за втори път след пожара. Това ме съсипа, повече няма да стъпя там, докато не е в предишния си вид. Което сигурно ще е след година, година и половина, хвърля ни в смут
Ивайло. Песимист, казваме му ние. Не, аз съм оптимистът в театъра, усмихва се той.
Край него сценографът Иво Николов е събрал целия арсенал за представлението и отброява пушкалата. На въоръжение скоро минава Петър Тосков, след него и Асенчо- Красимир Василев. Последен златния си Колт със седефена дръжка дърпа Бойко Кръстанов- Бачо Гичо, който днес
ще играе с „французкия костюм“.
Всички се стъкмят за револУционери, докато обхождат с погледи пространството. А то- широко, сиво, чисто, но някак девствено, все още стерилно. Завесите зад авансцената не се движат, тъй като техниката не работи заради липса на електричество. Осветлението също бледнее, светят само аварийните лампи. Героите се потят изпод тежките вълнени костюми- няма климатик. Пак
заради пустия му ток. Бе все едно във Възраждането сме- без ток, без осветление, с кремъклиики. Автентична работа, обръщат го на кодош актьорите. Искаш ли да пуцаш? Ела отвън, приканва репортерката ни Петър Тосков. Па да вземе тя да натисне спусъка, и пушката наистина да изтрещи. Пукат здраво, нали сме револУционери, обяснява той.
След вчерашната стихия реквизитът е разпилян. Всички се щуркат да търсят елементите от сценичните си образи. Един тича за колан, друг за кобур. Трети рови за париците от джоба си, четвърти пита за павурчето си. Обувките са стоварени на куп в центъра на гигантското пространство зад кулисите. Някои ги объркват в суматохата. С какви ботуши съм, поне два номера по-малки са. Някой познава ли си ги, стъпва като върху стъкла един от ревоЛуционерите, готов след минута да излезе на онова, което е останало от декора след
пожара.
А то не е много. Само желязната конструкция на Възвишението, по което се катерят, слизат и падат героите от едноименния роман и спектакъл. Преди да се накачорят върху железата, актьорите отново поглеждат новата среда. Бива, ще стане. Не е лошо, ама трябва малко да го
разхвърлим и оцапаме, да има работен вид, а не галериен, подхвърлят къде на майтап, къде наистина театралите.
Изпълнителят на главната роля Бойко Кръстанов е супер вглъбен в последните приготовления преди репетицията. Стяга колана си така, сякаш излиза за премиера. Приглажда костюма си. Мълчи. Ходи бавно и повтаря репликите си на чудния котленски възрожденски диалект. Личи
си, че това е най-сериозният и важен проект, в който е участвал.
Айде, излизаме, Добчев е готов, казва някой и револУционерите атакуват Възвишението. А срещу тях- големият режисьор с опушените си, но оцелели записки. Там е и драматургът Сашо Секулов, който драска длан в брадата си и чака новото начало. Тъмно е, тихо и топло, но след вчерашния ад целият процес е като едно възкресение на Възвишение. Хайде, започваме отново.
Начало, чува се гласът на Добчев. А ревоЛуционерите вадят патлаците.
UER4Y4 I am so grateful for your post. Will read on…