Актрисата Елена Атанасова: Не се обичаме, много сме се увълчили

 

 

 

 Елена Атанасова е едно от знаковите лица на Пловдивския театър. С нея стартира и рубриката на КАПАНА.БГ „Зад кулисите в Драмата”, в която ще ви представим целия екип на културната институция- от актьорите и режисьорите, през пчеличките от техническия екип, до портиера в храма на Мелпомена.
Елена е родом от София. Завършва НАТФИЗ, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър” през 2000 г. Има десетки участия в кино и телевизионни продукции. Има епизодична роля в Черната Далия на Браян де Палма. Блести на театралната сцена в десетки постановки. Носителка е на наградата Аскеер за   изгряваща звезда за култовата си роля в мултимедийния моноспектакъл Дневникът на Бриджит Джоунс. Елена Атанасова за сълзите, мечтите, оптимизма, приятелството и любовта пред Паолина Грозева за КАПАНА.БГ.

 

Все още се говори за сълзите в очите на Елена Атанасова на премиерата на Човекът от Ла Манча. Защо бе толкова емоционален за теб финалът на мюзикъла?
След като сме извървели целия този дълъг път няма как да не е емоционален. Самата драматургия е толкова силна, че още на първи прочит не само в моите очи имаше сълзи. Признавам всички бяхме много развълнувани. Факт е, всеки познава романа. Аз като малка съм го гледала с участието на големите Коста Цонев, Никола Анастасов. Всеки път след репетиция се чудихме какво става, защо е това реване. До такава степен е силна емоцията, че колкото и да се опитваш да се въздържаш тези издайнички в очите се появяват.   Емоцията взима връх. Но е по- важно да я има в очите на хората. Ние трябва да ги сдържаме, а при тях трябва да е този катарзис.

 

Търсим ли добрите герои?
 Търсим ги да, постоянно ги търсим. Аз си признавам, че съм много емоционална. Дори, когато гледам новините, това което се случва ежедневно ме разплаква или пък ме радва, ако се е случило нещо хубаво.Така че това неизбежно се отразява, тъй като нашата професия е един лакмус на обществото ако щеш. Неминуемо ежедневието ни от 7 часа нататък, когато започнеш да играеш, малко или много проблясва от сцената. Така че да, времената са такива. Болно ни е обществото няма какво да се лъжем.

 

Ти имаш ли своя Дон Кихот? Откриваш ли го някъде?
Аз се опитвам да откривам в хората тази донкихотовщина. От всякакви жестове на рицарство, на аристократичност, на висок дух. Не винаги ми се получава, но се старая.

 

Коя е твоята героиня- Дулсинея или Бриджит Джоунс?
Бриджит Джоунс беше един много добър старт за мен в професията. Всяка роля е част от мен. Бриджит беше преди време. Даже си мислехме с режисьора на спектакъла дали да не направим продължение, защото вече има трета част на Бриджит Джоунс, където тя вече е майка. Но си казах: Неее, това вече до такава степен ми е минало през главата, че не мога да си представя някакво продължение на спектакъла. Дулсинея е образ, който живее във всяка жена според мен. Всяка жена иска да е дама на сърцето. Да, Дулсинея съм. Дон Кихот е небето, тя е земята. Допълват се, има го този баланс.
Според теб обичаме ли се? Виждаш ли любовта из улиците, наблюдавайки хората?
Не, не се обичаме според мен. За жалост много сме се увълчили. Аз много рядко виждам усмихнати лица по улицата за жалост. Виждам много угрижени хора, виждам хора, които са се затворили. По улиците си е някаква война. Вижте дори хората как вървят, как се блъскат. Това ти е възпитанието, поведението. Дали ще се извиниш, ако блъснеш някого, дали ще изругаеш, или ще проявиш някакво търпение. Не се обичаме. Мисля че сме адски объркани хора и за жалост не знам какво е лекарството.

 

Цялото интервю с Елена Атанасова може да прочетете на КАПАНА.БГ