Цонка Стефанова
„Против волята си станах свидетел на най-ужасното поражение на разума и най-зверския триумф на бруталността, отразени в хрониката на времето…
Нито едно поколение не се е сгромолясвало от такива духовни висини до такъв морален упадък.”
Из „Светът от вчера” на Стефан Цвайг
Върволици пред храмовете на най-големия летен празник. Всяка майка трепетно повдигна ръка с най-малката безкръвна жертва пред олтара – запалената свещица, за да измоли от Божията майка здраве, мир и благоденствие за децата си. Още по-горещи бяха сълзите и молитвите на тези, които се молеха за рожба. Точно в този ден от олтара на Богородичния храм прозвучаха заклеймяващите слова на митрополит Николай: „Не на сурогатното майчинство!”. Медиите го повториха пред цяла България. Зная, че хиляди сърца се свиха пред този толкова сложен проблем. Всички сме смутени от възможността тайнството на зачеването, износването и раждането, да се опрости до износването на плод, който поръчваме и ни се доставя в края на деветия месец. Този начин на мислене подчини майчината утроба на някакъв чудовищен комерсиализъм, потъпка се човешката личност.
От другата страна са потърпевшите. Сломени сърца, погасващи надежди с времето. Бедата е, че няма еднозначен отговор. Църквата по своята същност не забранява, не нарушава свободата на избора, но пък нали тя е призвана, бдейки над християните, да ги предпазва от грешки.
Как да избърше сълзите, как да успокой оболелите сърца, като се появиха „досиетата”, „архонтството”, „корупция”, „кадилаците”, думи, отблъскващи хората не просто от храмовете, а се порази доверието към свещениците. Напоследък нищо не работи за авторитета на църквата ни. Бих искала да кажа: „Да не говорим за това!”, но няма как, защото в попрището на духа няма малки и големи проблеми. Раната е дълбока, трябва много мъдрост и сили да се лекува, но лечители няма.
Ревизират се изконни човешки ценности. Посегна се на най-великото тайнство, благодарение на невероятния престиж в технологиите на медицината. Но дали всичко това е за добро? На Запад проблемът е не по-малко болезнен и дискутиран. В Европейския Съюз сурогатното майчинство е забранено. В Белгия, Финландия, Испания и Гърция то съществува без специални закони, като платена услуга съществува в Русия, Украйна и Казахстан. Общо взето сурогатната практика е въведена в много малко страни.
Чудото на човешкото раждане не може да бъде търговска сделка, въпреки големите демографски сривове. Какво ще се случи с тези деца? Това е експеримент, чиито резултати са в бъдещето. Задълбочените анализи не са добри, но страдащите ще пропуснат тези редове, защото някой трябва да им помогне да видят Истината. Истината е свързана със страданието и примирението (този толкова сложен християнски и общочовешки казус). За единствен навигатор в сложния лабиринт на човешкото страдание е призван духовникът. Има много думи в Светото писание в утеха на страдащите, но само в човешкото състрадание те ще получат живот. В Премъдрост четем: „По-добре е бездетство с добродетел, защото споменът за нея е безсмъртен. Тя се признава и от Бог и от людете. А плодородното множество нечестивци не ще принесе полза и прелюбодейските издънки не ще пуснат дълбоки корени.” Това не може просто да бъде прочетено някому. Дълго трябва да говориш с много обич и вяра, за да разбереш този категоричен текст. С колко отговорност трябва да подходи духовното лице към призванието си. Въпросът за отговорността все по-остро ще се изправя пред бъдещето ни. Дори лидерите на Г20 в Питсбърг подчертаха това в 2009 година – отговорността пред бъдното – в икономически и морален аспект.
Тук вече идва ред да поговорим и за гражданското ни общество. Много неща трябва да се случват, за да се промени начина ни на мислене. Дори този ужасно висок процент за България на стерилни семейства не намалява броя на децата от социалните домове. Обществото като цяло боледува. Тревожните симптоми са много. Тревожен е и самонадеяният опит да се коригира нещо, което надхвърля човешката компетенция. И веднага се сещам за въпросите на Бог към Иов:
„Знаеш ли наредбите на небето?
Можеш ли натъкмиш то да владее
Над Земята?” (38:33).
Щеше ли Иов да понесе уроците по смирение, ако имаше достатъчно познание, мащабът на реда и неговите космически измерения остават извън човешките разбирания. Когато сме отделени от мъдростта трябва да сме готови да влезем в час по смирение.
Доносо Кортес – един блестящ интелект на Испания, пише през първата половина на ХІХ век: „Ако Бог не бе възприел човешката природа и чрез това не я бе извисил до Себе Си, ако възвисявайки я не бе поставил в нея искрата на Божието благородство, то тогава трябва да призная, че за да се изрази низостта човешка, ние не можем да намерим думи в човешките езици.”
Повтарям тези думи, защото не анатема ще утеши страдащите, не заклеймяването на закона ще утвърди реда. Бог знае нашите слабости, защото сме Негови творения, но заради Божествената искра, която всеки от нас носи:
„Колкото повече е скръбта, подигравката, гневът, обвинението, че Твоето слово камък от мястото му не ще отмести, толкова повече съм сигурен в едно, че Ти си Алфата и Омегата.”
(„Колкото повече” – Чеслав Милош)
Много хора биха искали да прочетат по-остри думи към поведението и политиките на църквата ни. Както отбелязва и протойерей Игор Прекуп интелигенцията притежава неприязънта към „системата”, към всяка система. „Защото тя те лишава от свободата на действието, сковавате отвън, принуждавате – нека даже и към добро – а това видете ли ли е неправилно. Доброто трябва да се върши по нравствен, сърдечен зов. В противен случай, според Кант мотивът е аморален.”
Да, църквата е система. Една от системите наред с военната, държавната, силовата, комерсиалната, това е нейното структурно осъществяване необходимо в условията на земния живот. Структурните елементи в тази система в определени случаи могат да образуват паралелна паразитна система, която не отговаря на изначалните цели и задачи, но работи за своето възпроизводство, за своето обезпечаване.
На фона на съвременното светоусещане, мислещия интелигент не иска да има нищо общо с „поредната” система, докато не съзре нещо принципно различно от познатата система.
Последните думи в статията на Прекуп дават според мен шанс на всички ни:
„Какво пък, трябва да се работи.
Добре е, че има над какво.”,
