Константин Еленков: Работата по „Одисей” трябва да се наложи като норма в театъра (ЧАСТ I)

„Цената, която актьорът плаща, е че работата трябва да стане животът ти. Не би трябвало да има значение нещо друго”

Моето най-любимо място в целият свят е село Левски, издава Одисей на пловдивския театър

Спектакълът „Одисей“ на Драматичен театър – Пловдив,  за пръв път ще излезе на международна сцена. Мегапродукцията на режисьора Диана Добрева ще тръгне на път към фестивала на антична драма „Стоби“, организиран в древния град Стоби, Северна Македония. Представлението ще е на 24 септември. В ролята на самия Одисей е актьорът Константин Еленков. Въпреки своите крехки 27 години, Константин вече е изиграл десетки ключови роли в мащабни за България представления. Но повече за личността на актьора, цената на успеха и неговата лична кауза ще научим в триделната поредица от разговори на Константин Еленков със стажант – репортера Велизара Ангелова.

Как се чувстваш малко след разгара на лятото? Успя ли да си починеш?

Не, не успях да си почина. Толкова много се стараех и напъвах да си почина, че се преуморих от това да си почивам. Сега, в процеса на работа си почивам повече!

Вашата професия изисква доста креативност. Какво правиш в моменти на загуба на вдъхновение? Усложнява ли се тогава процесът на работа?

Наскоро обсъждахме това с едни мои колеги. Когато някак си не изповядваш философията на определена постановка или пък не те интригува особено темата на режисьорската задача, трябва да направиш нещо, което наричаме „самоизлъгване“. В един момент лъжата става толкова истинска, ако си опитен актьор, че започваш да и вярваш и реално да харесваш процеса на работа.

Естествено във всичко можеш да намериш нещо, което те интригува, но това наистина усложнява адски много процеса. Започваш да губиш собственото си творчество в стремежа да оправдаеш нечие чуждо.

Имаш ли любимо място, което те зарежда за новите начинания?

Имам да. Това е моето най-любимо място в целият свят- село Левски. След 15-тия ден от престоя там, което тази година нямах възможност да направя, мястото се превръща в някакъв свят център на творческа енергия. Общо взето това е моята муза. Честно казано това място не е извор на вдъхновение само за мен, а и за доста мои приятели. Из цялото село си имаме кътчета, които сме си кръстили сами, и всяко от тях ни носи различен тип вдъхновение с различна цел.

Това място е такова и за певицата Мила Роберт например, която създаде целият албум „Его трип“ там. Изобщо цялата ни компания артисти ражда по-голямата част от идеите си там. Представлението „Опасни връзки“ с участието на Мария Бакалова също се роди там.

Ако сега можеш да отидеш навсякъде, къде би отишъл ?

Бих отишъл в Лисабон. Имам нужда да слушам фадо, защото много обичам фадо музиката и да гледам красиви жени с дълги тъмни коси, лъщящи кожи, ефирни дрехи и красиви залези…

Работиш това, което обичаш, но всяко нещо си има цена. Каква е тя за теб и какви трудности срещаш в сферата на изкуството?

Цената, която всеки актьор според мен плаща. Фактът, че трябва да се лишиш напълно от лично време, от някакви такива свои желания. Особено когато си щатен актьор и имаш много работа ти ставаш като „монах на театъра“. Затваряш се в него и нямаш време да направиш нищо за себе си. Въпреки че самата ни професия е за нас, което е и големият и лукс, и парадокс в същото време. Правим, това което обичаме и това е животът ни!

Това е голямата цена, която плащаш. Това трябва да стане животът ти. Не би трябвало да има значение нещо друго. А това би породило трудности в бъдеще за създаването на семейство, извън сферата.

Вярваш ли че отдадеността и дисциплина, подобна тази на спортиста, са двете ръце на просперитета във вашата професия?

Донякъде, да. Само че аз го наричам по друг начин. Дисциплина е някак – казармено название. Наричам го хигиена.

Всеки актьор трябва да има хигиена, свързана не само с това да си научиш текста или да  си да внимателен с реквизита по сцената. Хигиената на артиста е свързана с много неща. Може би най-важното за мен е никога да не занимаваш себе си и хората, които са в процеса, с нещата които ти се случват извън театъра. Тоест ако имам някакъв проблем, той е лично мой! В момента на прекрачване прага на театъра, аз метафорично казано трябва събуя калните си обувки отвън.

Няма как да си позволиш нещо да занимава главата ти, нещо друго освен това, което трябва да е.

Почти три години след премиерата на „Одисей“, представлението все още е едно от най-мащабните за българската сцена, а ти си в главна роля. Няма как да не попитаме как отслабна толкова за ролята и защо беше наложително? Също така коя промяна беше предхождащата- психическата или физическата за превъплъщението в образа.

Този въпрос ми е много любим. Създава усещането, че съм методичен актьор. Още преди представлението си бях поставил отслабването за цел и знаех че ще го направя, дори да не съм в ролята на Одисей. Отслабнах само и единствено с дишане, диафрагмено дишане. Те са едни особени упражнения, които обаче едва ли ще са интересни за аудиторията ви.

За мен промяната наистина беше силна освен физически и ментално. Имам едно любимо изречение от представлението и то е: „Не знам дали съм този, който тръгна“. На него аз винаги отговарям- Не, не съм този, който тръгна в началото на репетиционния процес на „Одисей“ и след края, защото цялото това нещо промени и актьорската ми хигиена и мен самия.

 Благодарение на Кръстю Кръстев, Диана Добрева, ДТП „Пловдив“ и всички, които са част от този проект, на мен ми се позволи да видя как наистина трябва да се прави театър и какво значи луксът в създаването на един спектакъл. Това бяха три месеца, в които ти създаваш спектакъла и целият театър работи за това.

Това трябва да се наложи като норма в театъра. Според мен може да има много по-малко като продукт, но да е изцедена възможността за случване вътре в продукта, а не да се правят ужасно голямо количество спектакли за малко време и нищо да не е напълно завършено и истинско.

Това означава ли ,че би жертваш всичко в името на ролята? Всъщност има ли нещо, което не би направил на сцена?

Не. Бих направил абсолютно всичко, стига да е добре оправдано. Не бих направил нищо за някой, който не знае защо иска нещо от мен. Ако идваш пред мен и знаеш какво и защо го искаш ще го направя. Най-важният въпрос в изкуството и може би един единствен за мен е въпросът – Защо.

Очаквайте втора част от разговора на Константин Еленков със стажант – репортера Велизара Ангелова.