Защо Атанас Хранов нарисува петел с цигара в уста и защо вярва в доброто

Художникът преди новата си изложба „Чайниците на Балтазар”: Когато нещо красиво стигне своя апогей, винаги се появява един Кир II и го срива до основи

Рушат естетиката, защото интелигенцията е пратена някъде в ъгъла, свалила е гарда. Доброто има юмруци, когато е осъзнато и е уверено в себе, казва маестрото и вярва, че гардът ще бъде вдигнат  

Ние от един хаос, живеем във втори и ни очаква трети, още по-голям хаос. Това нашето е просто Мама Мия!

Да помечтаем или да бъдем прагматици? Да сме авантюристи или да се водим по рационалното в живота? Да погледнем нагоре, към звездите, или да закопаме очи във върховете на протритите си обувки си и калните улични дупки? Тези въпроси задава художникът Атанас Хранов в новата си изложба „Чайниците на Балтазар”. Светът не е това, което е, в тази мечтателна изложба. В нея животът има други цветове, различни аромати, форми. Има щастие и, разбира се, няма нищо рационално. Няма трябва, има искам. Няма дати, има време. Няма житие, има живеене. „Чайниците на Балтазар” е директна препратка към  Библейската сцена на последния пир на Халдейския владетел, когато Божията ръка изписва три еврейски думи на стената и с това предвещава падането на Халдейската династия. Тя е естественото продължение на предния му цикъл- „Халдейците”. В картините си Хранов разказва за онези мечтателни люде, които дръзват и поглеждат към Космоса, освобождават се от оковите на земното и материалното, и вдигат глави нагоре. И за края им, който идва с появата на персийския владетел Кир Втори, който сваля Балтазар от трона. Атанас Хранов за пореден път ще превземе София от галерия „Ракурси” на 22 март. А днес застана пред вас в един красив, мечтателен и в същото време философски разговор.

Атанас Хранов, интервю на Иво Дернев

Много е цветен светът в „Чайниците на Балтазар“, Наско…

Всеки рисува себе си. Не знам кой е казал тази мъдрост, останала във вековете, но според мен е точно така. Всеки рисува собствения си свят и своя живот. Моят е такъв – цветен, и смятам, че светът на халдееца е също цветен.

Искаш хората да живеят по-цветно, нали?!

Ами да, естествено. Те и хората го искат. Всеки иска да живее цветно, кой не иска?

Но правят ли нещо по въпроса?

Обстоятелствата ги натискат. Който има сили да си вдигне главата, я вдига. Който няма, си живее черно бяло и се надява телевизията да вкара малко цвят в ситуацията.

Всеки човек вижда в някакъв момент един зелен заек с цигара в уста, петел с пороци, или красива балерина, която танцува върху звездите, но затваря очи. Не смее да ги докосне ли?

Едно такова възприемане на света все пак се развива в годините. То си е избор, който правиш съвсем целенасочено и обмислено. Има, естествено, някаква даденост, паднала отгоре, от небето. По различен начин я наричат. Някои й казват талант, други призвание, трети не знам какво, но така или иначе е нещо, което ти развиваш и доусъвършенстваш. Това е положението. Трябва да си професионален мечтател и проницател, или ясновидец, каквото и да е. Но ако постоянно се занимаваш с това нещо, все повече се отварят хоризонтите пред теб.

Ти по някакъв естествен начин свърза небето и морето в последните си изложби. Те, всъщност, едно ли са?

Не са едно, но в някакъв смисъл са част от един съвършен свят. Част от космоса, от природата, която ни заобикаля, част от нещо, което е извън човешките измерения. Много често, когато си в морето, тези две неща се сливат. Ти също си виждал как се сливат. Например, вечер е много красиво, когато море и небе са едно цяло.

Тази изложба е много ефирна, красива и цветна, но и много философска за времето, в които живеем. Красотата бива унищожавана навсякъде около нас. Какво е посланието и къде се крият днешните Кир-ове?

Имаш предвид Кир Втори, персийският император, който бута халдейското царство. Докато я рисувах, си дадох сметка, че всъщност при халдейците и Балтазар, който е последният им цар, за първи път се проявява и е записан този рецидив, че когато нещо изкласи, когато нещо красиво, смислено и напредничаво, нещо обърнато към доброто и към съзидателното е в апогея си, винаги и по някаква причина отнякъде се появява един Кир Втори и го срутва до основи. И когато се случи това, изведнъж покълва един нов Балтазар, който лека полека надига глава, става все по-силен и уверен, докато стигне собствения си апогей и дойде следващия Кир Втори. Това нещо, този антагонизъм – най-вероятно така е устроен светът и така трябва да бъде, но е много отчайващо и неприятно, защото виждаш как една цивилизация, която е постигнала някакво съвършенство и би следвало да продължава да се развива оттук нататък, изведнъж бива срутена в дън. Но може би това е смисълът на съзиданието, защото ако бъде оставен този сегмент от човечеството да се развива в тази посока, ще бъде много едностранчиво. Ще се развива, например, наляво или надясно, нанякъде си. Става по- съвършено според мен. Много е жалко, но това е факт, какво да се прави. Но, мисля си, че същността на познанието остава, основните неща, които са най-важните, те остават за следващите поколения. Така си мисля или поне на това се надявам.

Да, но днес всякакви такива емблеми се рушат. Точно емблеми за история и познание. От какви ъгли дебне сега Кир II ? От къде го виждаш да надзърта? Ето, пресен пример е дори Пловдив от преди десет дни…

Това, според мен, е плод на нашето безсилие. На това, че интелигенцията не е достатъчно силна, за да заеме подобаващото й се място. Затова е вдигнала ръце и леко е останала в ъгъла и много не се интересуват от нея. Но това е, защото не е достатъчно силна. Да не забравяме отец Васил, който казваше: „Доброто също има юмруци“. Да, има, ама понякога е свалило гарда. То има юмруци, когато е осъзнато и е уверено в себе си, когато е силно и е с вдигната глава. Тогава има юмруци. Когато е малко нерешително и мъничко, естествено, че търпи всякакви провали. Това е истината, която трябва да си признаем. Тя касае нас, мен включително, и всички останали.

Но все пак има много оптимизъм в последните ти работи…

Да, старая се да има. Аз съм така устроен човек, надявам се да съм оптимистичен. И плюс това, много пъти съм заявявал, че предпочитам да работя в този ключ на доброто и на красивото. Смятам, че ако тръгнеш в другата посока – да пресъздаваш страшното, грозното, плашещото – това е по-лесният път. По-трудното е да рисуваш красивите неща. Другите много лесно засягат чувствата и усещанията. Така е устроено всяко живо същество на тази планета. Ужасът и страхът моментално докосват всичките сетива и ти на мига заставаш нащрек. За красивото се изисква много повече, много по-трудно става. Те, сетивата, са много по-фини и деликатни към тези чувства и усещания.

Това, че рисуваш такива картини, означава, че има хора с такива сетива и усещания. Това също е оптимистично…

Има, да. Не само, че има, но и страшно много хора са зажаднели за тези неща. Страхът и ужасът от ежедневието, от миналото и от бъдещето, естествено, в нашия случай, е много показателен. Сега ние живеем в такова време, в което нямаме прекрасното минало на германците, французите и австрийците, които в един дълъг период живяха сравнително добре, спокойно и уверено. Ние това нещо го нямаме. Ние от един хаос, живеем във втори и ни очаква трети, още по-голям хаос. Това нашето е просто Мама Мия! Това не е нормално и не е реално, че ние все пак оцеляваме с нашия си песимизъм и чувство на обреченост, някак си се проплъзваме между тия огромни вълни. Може би това е рецептата.

Вярваш ли в халдейците като цяло?

Абсолютно съм убеден! Аз вярвам в доброто и в красивото, и в това, че то винаги е достатъчно силно, за да се противопоставя на грозното, лошото и бруталното.

Ти живееш и твориш в много особен оазис, в който съжителстваш с няколко същества – котка, от време на време някое куче. Отскоро и една красива кокошка, която снася яйца в винаги и задължително в друг двор. Мнозина от близките ти се питат, къде е тя, кокошката в изложбата? И защо на нейно място се появи петел с цигара в уста?

Това е Халдейският петел с цигара, който бих желал да е компания на моята Боянка. Тя, моята кокошчицата, така се казва- Боянка. Нарисувах й петел, за да бъде тя истински най-щастливата, защото сега контактува с кучета, котки и таралежи. Но жадува за нейния прекрасен червен петел, който ще осмисли нощите и най-вече сутрините. Сега Боянка, като една прекрасна палавница, скита между дворовете на Бунарджика, обича всички, всички я обичат и я хранят. Станала е като щраус, не съм убеден вече, че е кокошка.

Може би затова не снася яйца, защото иска своя петел?

Най-вероятно да. Поне й го нарисувах. Казват хора, че като визуализираш нещо, то се случва. Ето, постарах се много. Нарисувах й петел, с хубав, голям, червен гребен. С тежък, мъжки поглед. Порочен тип, но лошите момчета са любимите момчета.

Да се надяваме, че след изложбата и след тази творба, Боянка да ти снесе така чаканите яйца…

Най-накрая да ми снесе и да опитам омлет в крайна сметка.

Казваш, че това е изложба за мечтатели. Защо? Защо тя не е изложба за реалността?

Тая пуста рационалност, която ние гоним, ни трябва не за друго, а за да опростим живота си, за да бъде той по-лесен и по-понятен. Примерно, естествено е, че когато проектираш къща, булевард или каквото и да било друго, тогава евклидовата геометрия ти е идеална. Тогава две успоредни прави не се пресичат. Обаче в реалния свят, в Космоса не е така. Лобачевски казва, че две успоредни прави почти винаги се пресичат. Това са изключения в случаите, в които не се пресичат. Другото, което е много фрапантно и показателно, че рационалното всъщност е ирационално е, че ровейки се в нивата, Земята ти изглежда плоска. Не можеш да повярваш на никой, който ти казва, че Земята е някаква топка и ти стоиш с главата надолу и не падаш. Това е просто абсурдно. Вече сме свикнали с факта, че това вече е така, обаче човекът в Древността много трудно можеш да го убедиш, че няма да падне от земята. И другото, което е, седейки на земята, ти виждаш, че всичко се върти около тебе, Слънцето и звездите се въртят около теб. Как ще обясниш на някой, че това е глупост? Трябва да го изкараш от Земята, да го качиш в Космоса, за да разбере. Или по някакъв начин да прогледне той по- надалече от чепиците си, за да види, че това е глупост. Да разбере, че ние се въртим. А пък Слънцето около какво се върти и т.н. И тази рационалност, с която с такава любов се обграждаме, трябва да си имаме едно на ум, че тя не е истина. Тя очовечената природа, но природата е нещо съвсем различно. Нея сме си я създали, за да ни е по-лесно на нас и ако имаме малко акъл, ще погледнем извън нея. Ако имаме нужда да го направим. А който няма нужда – за него Земята си е плоска и така. И всичко се върти около него, разбира се.

За какво мечтае Атанас Хранов днес?

Да се качи на борда на La bonne vie- Ля бон Живота, както я наричам аз и моя капитан Румен. Да стъпи на тази прекрасна яхта, с толкова емблематично и многозначително име, и да отплава на някъде, където небето и земята се сливат.