АктуалноКултураНовини

Пловдивски свещеник изпраща мощите на Иван Рилски в Рилския манастир през XV век

Издигането на манастира като религиозен център и изграждането на настоящата главна църква стават с пловдивска помощ

15 август или Успение Богордично се смята за един от най-важните празник на Рилския манастир. Това е свързано с почитта към Богородица, макар и главната църква на манастира да носи името на празника „Рождество Богородично“. Самият манастир, днес национална гордост и част от Световното културно наследство, се развива неравномерно през вековете – понякога с успехи, понякога не. Дни преди празника ще се срещнем с два от успешните моменти, които са свързани с Пловдив.

Пренасянето на мощите на св. Иван Рилски

За първата документално сигурна връзка на Пловдив с Рилския манастир се пренасяме в средата на XV век. Цяла България вече е под Османска власт. В Пловдив вече са издигнати Джумая джамия, Имарет джамия, Куршум хан. Религиозната свобода е изключиетелно ограничена, макар и не унищожена. Премахната е Търновската патриаршия, като почти цялата българска земя е подчинена на гръцката Цариградска патриаршия.

Сложни дипломатически ходове осигуряват някаква минимална религиозна свобода. Сред тях е възможността мощите на свети Иван Рилски да се върнат в Рилския манастир. Към този момент те се намират в Търново, но градът не е в завидно положение. Манастирите се радват на минимално и крехко спокойствие от османската власт, по-спокойни места от градовете. Така идва и идеята за пренасянето на мощите на по-сигурно място.

Мощите на светеца са изминали дълъг път след смъртта му някъде по време на Първото българско царство в Рила. Първо те са пренесени в София, след това за кратко са в Унгария, след което се връщат в София. Малко след възраждането на Второто българско царство те са пренсени в Търново, където са събрани множество мощи на различни светци, свързани с България.

Така стигаме до 1469 година. Султан е Мехмед II. Негов баща е Мурад II – по чието време е издигната Джумая джамия, носеща неговото име. Съпруга на Мурад и мащеха на Мехмед е Мара Бранкович, която е свързана със сръбската държава. Именно тя е централна в разказа за пренасянето на мощите от Търново в Рилския манастир.

Информация за това шествие е запазено в текста на Владислав Граматик „Рилска повест“, който е работил известно време с Мара Бранкович. Именно от него разбираме и за пловдивската връзка.

Няколко години преди 1469 година в Търново се озовава протопоп Яков – свещеник в Пловдив. Малко по-късно той е и в Рилския манастир, където е разказал на тамошните монаси, че мощите на Иван Рилски се намират именно в Търновград. По думите на Яков, там мощите били зле покрити, никой не ги пазил и не се грижил за тях.

Яков е разказал, че там е бил с пловдивския митрополит. Владислав Граматик не споделя името му, но е сигурно, че става дума за Дионисий, който дори е бил духовен наставник на Мара Бранкович. След напускането на пловдивската катедра през 1466 година, Дионисий става Вселенски патриарх в Цариград в два периода – от 1466 до 1471 година и отново от 1488 до 1490 година.

Така с уведомяването на рилските монаси за мястото на мощите чрез пловдивския свещеник Яков и неговия митрополит Дионисий се достига и до идеята и изпълнението с помощта на Мара Бранкович на тяхното пренасяне в Рила. Това е и последното пренасяне на мощите на светеца, което е почетено в множество стенописи и гравюри.

Любопитен момент в разказа на Владислав Граматик е и сведението, че Яков е „изпросил от тамошните свещеници една частичка“ от мощите на Иван Рилски. Дали Яков е донесъл тази частица в Пловдив и каква е нейната съдба едва ли някога ще узнаем.

Изграждането на днешната църква Успение Богородично

В следващите векове манастирът живее несигурен живот. Понякога той е спокоен, поклоници пристигат за спасение, монасите живеят без проблеми – понякога животът е опасен, манастирът е нападан, разграбван, опожаряван. Към края на XVIII век настъпва добър период – поетапно се изграждат различни църкви, метоси, постници. Манастирът живее добре и поклониците се увеличават. Така монасите решават, че трябва да построят нова, по-голяма църква.

Дотогава голямата църква на манастира е т.нар. Хрельова църква, построена през 1340-те години. Тя, обаче, е твърде малка. Както пише Неофит Рилски, „със сълзи на очи“ църквата е съборена и през 1830-те години на века започва изграждането на сегашната Възрожденска сграда.

Нейното издигане е свързано с Пловдив чрез няколко светски ктитора. Извън тях със сигурност и други пловдивчани са дарявали за манастира – даренията са приемани в метосите на манастира в Пловдив, каквито е имало и на други градове. Там са се уреждали и пътуванията до манастира, които са били значително по-сложни и отнемали много повече време от днес. Рилският метох в Пловдив не е запазен, но неговото място е запазено в паметта на града чрез името на улица в подножието на Таксим тепе.

На малката уличка „Рилски метох“ дори има запазени табелки на стария правопис

Трите пловдивски фамилии, чиито имена са запазени в стенописните поменици на дарители, са на семействата на Големи Вълко, Малки Вълко и на Димитраки Мицора. Фамилиите на Големи и Малки Вълко Чалъкови са известни – освен на Рилския манастир, дарители и на множество пловдивски църкви. С връзките си със султанската власт като бегликчии, те са осигурявали позволенията за изграждането на няколко пловдивски храма, както и са дарявали средства.

Конкретно за Рилския манастир големи Вълко Тодорович е спомогнал за изграждането на единия от страничните параклиси, където е и изписан неговият образ. Там Вълко е записан като „филипополски градоначалник“ в страничния параклис „Св. Иван Рилски“. Той е участвал и в ред други инициативи, свързани със строителството и украсата на манастирската църква. Огромна е неговата роля за множество дела, свързани с Българското Възраждане.

Заедно с Димитраки Мицора, с които са били бизнес съдружници, те се занимават и с бизнес делата на манастира. Димитраки е зет на брата на Вълко – Стоян Тодорович Чалъков. Димитраки Мицора е цинцарин от Мецово в днешна северна Гърция, който се премества в Пловдив. Тук той се жени за Мария – дъщеря на Големи Стоян. Мария, Димитраки и майка му Киряка са вписани като дарители за стенописите в Рилския манастир. Самият Димитраки е помагал за събирането на бегликчийския данък и е съсед на Големи Вълко. Димитраки също е дарявал за някои пловдивски църкви. Любопитно е, че въпреки съдружието с Чалъковата фамилия, той нерядко е помагал на каузата на фанариотите и против българската независима църква.

Сградите и на двамата са съборени отдавна. Вълко е живял сравнително на мястото на днешния Биологически факултет на ПУ над Античния театър. Къщата на Димитраки пък е била близо до стълбите към задния вход на Античния театър – близо до запазената днес мааза в двора на Биологическия факултет.

Къщата на Павел Куртович – брат на Вълко. В съседство е и къщата на сестра им Рада, днес хотел Белвю

Димитраки и фамилията му са вписани на първо място в главния списък на дарители за стенописите на храма, а на второ е Малки Вълко, заедно с жена си Елисавета хаджи Костова и брат си Павел Куртович. Къщата на Малки Вълко се е намирала непосредствено до църквата Света Неделя. Наблизо до днес се намира къщата на Павел Куртович, която е запазена и до днес. Тя, всъщност е и единствената запазена сграда в Пловдив от цялата история.

Теодор Караколев

Пише по темите, свързани с културата, културното наследство и история на изкуството и архитектурата.

Един коментар

  1. Този път излиянието подмазва мутро’полит’ическата организация / корпорация / фирма / лимитед.

    Добре плащат попадиите!

Вашият коментар

Back to top button
Изпрати новина