Европа като палава мома… или крепост

Димитър Герганов

Главният гръцки бог Зевс си падал любовчия и много обичал да се усамотява със засукани дами – богини и царски дъщери. Съпругата му Хера била ревнива и отмъстителна, затова често се налагало да действа под прикритие. Веднъж Олимпиеца си харесал кръшна мома, превърнал се в бик, метнал я на гръб и така инкогнито, преплували Дарданелите. Жената се казвала Европа…

     През последните 2 500 години на Стария континент се случило какво ли не – хората се умножавали, строяли градове, експлоатирали земята и от време на време воювали… Последната война била особено разрушителна – 50 милиона мъртви, още повече осакатени, всяка пета сграда разрушена. Римляните имали поговорка – горко на победените. Този път победителите решили да постъпят различно и подали ръка на разгромените германци. С помощта на плана Маршал към Западна Европа потекли милиарди долари и така лека-полека раните започнали да се затварят.

     Тогавашните лидери обаче знаели, че освен икономическото възстановяване е необходимо и политическо обвързване между отделните държави. Нямало как да стане за ден, година или дори десетилетие. Първо започнали с пет държави създавайки Общността за въглища и стомана, която постепенно прераснала в Европейски Икономически Съюз. Изгодите били големи – свободна търговия и свободно движение на хора между държавите членки, както и колективна сигурност в рамките на по-широкия съюз НАТО.

  Запада забогатявал, докато Изтока затъвал все повече, въпреки, уж преизпълнените петилетни планове. Така неусетно един хубав есенен ден през 89-та Берлинската стена рухнала като глинен колос за всеобща почуда. Шансът не  бил за изпускане – за първи път в своята история Европа можела, да се обедини по мирен път. Източняците въобще не се помайвали и залели като приливна вълна проспериращите западни градове. Домакините реагирали бързо – въвели визи и казали – чакайте, тази работа така бързо не става. Първо си приемете закони, после направете приватизация и след това ще ви поканим на масата.

       От София през Букурещ, Прага и Варшава до Рига и Талин се заели за работа. Едни се оправяли по-добре, други не толкова, ала всички имали – Надежда. Междувременно на Балканите безумецът Милошевич подпалил война. Първата червена лампичка. Европа не се справила никак добре. Ембарго, бомбардировки и десетгодишна агония преди всичко да утихне.

      През 1992 г. умните мъже в Брюксел били заети с по-важна задача – подготвяли се за екю – предшественика на еврото. Валутите на 12 държави се фиксирали една към друга на текущи нива, като били допустими отклонения от 5% нагоре или надолу. Тогава участвали и британците, ала Джордж Сорос имал други намерения. Спекулативната му атака срещу британския паунд му донесла 2 милиарда лири печалба, а поданиците на кралицата се отказали от идеята за обща валута завинаги. Втората червена лампичка.

    Наближавал новият Миленимум, хората в цяла Европа провиждали светло бъдеще, а в Австрия изгряла звездата на Йорг Хайдер – крайнодесен политик с откровено ксенофобски възгледи. Отровен популист, но същевременно обаятелен оратор, той скоро се добрал до поста на канцлер, съживявайки спомена за Хитлер. Европа отговорила със санкции, след няколко години Хайдер, уж се дръпнал в сянка и успял да загине в съмнителна автомобилна катастрофа. Третата червена лампичка.

   През това време банките надували бузи в страховит кредитен балон, а финансовите инженери се надпреварвали да създават нови деривати, които се обезпечавали пак с деривати. Така върху и без това надценените жилища били издадени облигации на 4 пъти по-висока стойност. Средната класа свикнала да приема второто жилище и смяната на автомобила през 3 години за даденост, а държавите да трупат бюджетни дефицити. Всички изглеждали щастливи, а бомбата тихо цъкала и… избухнала през 2008 г. с ипотечната криза.

     Световната финансова система била изправена пред колапс и умните мъже избрали да спасят лошите инвестиции на банките за сметка на данъкоплатците. Последните много скоро усетили на гърба си последствията, ала злото било сторено, а избраното лекарство – икономии, не сработило никак добре. Гръцката криза освен разточителния нрав на елините разкрила и един недостатък на Еврозоната. Фатален недостатък. Липсата на собствена валута и невъзможността за извличане на търговски предимства и намаляване на дефицити чрез умерена девалвация силно облагодетелства експортни държави като Германия и буквално закопава такива като Гърция. Болезнено страдат дори смятани за стабилни икономики като тези на – Холандия, Финландия, Белгия…

       И така неусетно някогашната палава мома Европа се превърнала в пресечен бульон от бюрократи с щедри заплати от десетки хиляди евро на месец,  които измислят хиляди регулации, щъкайки безметежно между Брюксел и Страсбург. Плажуващите в казана граждани нямат много голям избор – да си траят или да отключат портите към Ада, давайки власт на недоразумения като Ципрас, Льо Пен и други популисти, искащи да разрушат Европейския съюз. Същият този съюз, в който при следващото по-голямо сътресение всеки ще се спасява поединично. Общността на ценности, която иска здраво да се залости срещу емигрантите, издигайки телени огради. Европа като Крепост. Или като отделни здраво укрепени замъци, както през Средновековието…