Арт Позитив 2022: Свободата на съвременното изкуство

Личен поглед към поредното издание на „Арт Позитив“ 2022

Преди седмица приключи поредното издание на изложбата за съвременно изкуство „Арт Позитив“, продължила около месец в изложбените пространства на галерия „Капана“ (ДетМаг). Изложбата представи десетки автори с творби в разнообразни медии – видео, инсталации, живопис, като видяхме познати тенденции и някои новости в изложбата, част от които могат да бъдат пример за други подобни събития из града.

Авторите в изложбата бяха подбрани чрез отворена покана и селектирани от жури, определено от организаторите „Изкуство днес“. Така видяхме едно разнообразие от млади и възрастни, от пловдивски – каквито са мнозинството в „Арт Позитив“, но и гостуващи творци.

Една от най-позитивните тенденции, които „Арт Позитив“ вече поредна година залага, е организираните кураторски турове сред изложбата. Тази година тези обиколки води изкуствоведът Калина Пейчева. Убеден съм, че разходки от такъв тип са от голяма полза конкретно по темата за съвременно изкуство – понякога трудно разбираемо, понякога твърде концептуално, понякога директно и провокиращо. Разговори и обяснения за тези творби помагат на всеки да вникне в дадена творба – но това не важи само за съвременното изкуство, а за почти всяка изложба и трябва да се превърнат в практика, каквато е по целия по-развит свят.

Самите творби – разнообразни по вид, форма, размер, явно бяха подредени с идея и концепция, а не просто разхвърляни из пространствата на бившия ДетМаг. Залата в дъното на втория етаж с творбите на Осман Юсеинов, Мич Брезунек и Дориан Болка бе затъмнена, мястото между двете колони на същия етаж създаде собствено пространство с двата екрана от работата на Мира Мохсен, дори и асансьорът стана място за определена творба. Всичко това може да звучи малко тривиално – да се намери подходящо място за съответната творба, – но не е. Не е без значение мястото на конкретните работи, в случая подредбата на художествените произведения бе на високо ниво (без значение дали конкретните творби ни допадат или не), нещо, което рядко виждаме в други, по-конвенционални изложби в същата галерия, а дори и в някои постоянни експозиции.

Представянето на творбите също бе на високо ниво – двуезични текстове, имена на авторите, години на създаване, размери, всичко най-елементарно, което също нерядко се пропуска по пловдивски изложби. Някои провокативни, други по-конвенционални, сред работите се повтори обаче и друга тенденция в съвременното изкуство (далеч не само български феномен), която по-скоро отблъсква регулярния зрител. Нерядко текстовете са многократно по-дълги и съдържателни от самата творба, проблем, за който е говорено многократно и оставя въпрос кое всъщност е работата – живописното платно/скулптурата/друго или прозата, т.е. самият текст и обяснението към нея.

За някои работи това не е така и смятам – тъкмо едни от най-качествените в изложбата. Едно произведение на изкуството би трябвало да може да говори само за себе си, а не да бъде „обяснявано“ с много страници текст. Естествено, за една хубава творба може да се пише много постфактум – но всичко това да бъде плод на собственото ни виждане за нея, а не повторението ѝ в текст. Така, например, съвсем малко е текстът към двете живописни платна на Петър Кочевски – две безкрайни морета от образи, идеи, шеги, сънища, кошмари, в което всеки може сам да се потопи и да усети свои собствени неща. Дали заглавията им трябва да ни насочват към литературните творби – „Изгубеният рай“ на Джон Милтън или „Сбогом на оръжията“ на Ърнест Хемингуей? Или сами да търсим асоциации? Всеки образ от какво е провокиран, какво трябва да мислим за него? Всичко това говори за една качествена творба, която ни кара да чувстваме, а не ни е веднага преразказана и обяснена. Дали конкретният представен визуален материал, донякъде гротеска, донякъде шега, ни харесва и допада, вече е въпрос на собствено усещане.

Излишно огромен пък намирам текста за една иначе прекрасна творба – „Мигранти“ на Саркис Нерсенян. Огромна обяснителна записка повтаря това, което перфектно е показано в три измерения в метал. „Имигрантите са зад решетките“, „Безпомощни човешки същества“ и още куп обяснения, които работата демонстрира превъзходно и веднага ни докосва – почти буквално докосва, с отчаяно протегнатите ръце от решетките на иначе трудно разпознаваемите тела. С метала са загатнати само те – ясно протегнатите ръце и само намек за глава с око, всичко останало е безлично, а изглежда и безправно. Тези тела нямат форма не само в творбата, а и наистина – в реалния свят, в който ние лесно ги игнорираме или ги поставяме под някакъв негативен общ знаменател, без изобщо да сме се запознали с тях. Посрещаща ни още на първия етаж, с ръждясалия си външен вид скулптурата силно котрастира на иначе изчистената обстановка в галерията и определено е една от най-въздействащите работи в изложбата.

И, да се върна в началото – безкрайно дългият текст е донякъде малък детайл, но е не толкова малък: напълно излишен и по-скоро ни губи времето в четене, отколкото в директната и лична комуникация с работата. Ако не беше практика и набиващо се на очи в огромна част от работите в „Арт Позитив“ – и куп други творби на съвременното изкуство – не бих го споменал.

Подобен почерк, но в друга тема, има и скулптурата, поставена в съседство – слънцето на Ева Петкова. Отново с малко изразни средства провокира много мисли и идеи – или просто приятно естетическо усещане.

Най-елегантна и лаконична откъм изразни средства – но пък безкрайно въздействаща, е и друга от най-силните творби в изложбата – „Пътят“ на Севдалина Кочевска. Работата е типична за нейния стил – силно визуално въздействие, огромно внимание към детайла, и чрез привидно простички лостове ни праща в съвсем различни светове. Кракият текст само ни насочва към времето на „Желязната завеса“ и ограниченията за пътуване извън социалистическия лагер – останалата интерпретация е за нас. Огледалният тунел-път има ли край? Има ли изход, води ли някъде? Или пък „пътят“ е просто вътрешно усещане, път към нас самите, които се оглеждаме в другия край? А може и да не усетим нищо от това – извън интерпретациите, работата е просто красива.

Най-много внимание, сякаш, предизвика „Свободната сфера“ на Иван Иванов. Голямата синя топка разбива конвенциите за изложбеното пространство – тя може да бъде поставена навсякъде, преместена, подредена както се харесва на всеки зрител. Всеки има свобода да го направи. В същото време възползването от тази свобода не е никак комфортно – сферата се търкаляше сравнително лесно, но изключително шумно и неприятно, особено в контекста на тихата галерия. Която понякога не можем добре да контролираме и има опасност да се търкулне към някоя друга работа и да я нарани. Творба, от която може да си извлечем страхотни метафори чрез реалното ѝ използване за действителните граници и проблеми на свободата.

В изложбата имаше още доста качествени работи – трябва да се отбележи въздействащото видео на Емил Миразчиев от сливенския затвор, забавната видеотворба на „Жените на РЪБа“, както и самостоятелната работа на Надя Генова.

Мога да отбележа и някои недостатъци – или, поне, моменти, които лично намирам за неподходящи. Най-вече споменатите вече огромни текстове. Смятам, че всяка добра творба – без значение конвенционална, съвременна или друга – трябва да повече да провокира мислене и въпроси, отколкото да дава конкретни отговори. Един текст обикновено дава отговори и ни казва какво да виждаме и какво да разберем. Живият разговор – не, напротив, той провокира дебат, въпроси. Затова идеите, вплетени в едно произведение на изкуството, трябва да се обсъждат – или поне да се оставят на личното ни въображение – а не да ни се задават като установени вече аксиоми в писан текст. Една превъзходна визуално творба, като „И след свободата какво?“ на Харита Асумани ни е представена с текст, който трябва да четем няколко минути. Работата на Аарон Рот ни казва много повече за рекламата, цигарите, консумеризма с живописта си, отколкото с безкрайните обяснения встрани.

Често се говори как съвременното изкуство не достига до обикновените хора. И това изобщо не са детайли, убеден съм, че това е едно от най-проблемите неща в съвременното изкуство – което говори за две неща: или принизяването на зрителя, който трябва да чете огромни обяснения, иначе не би схванал идеята; или слабостта на самата творба, която не „казва“ достатъчно чрез метала, чрез боите или друго не може да каже достатъчно, та е нужно и да го каже в текст. Или пък също толкова лошо: една инерция, щом досега другите пишат огромни текстове към работата си, трябва и аз да го направя.

В другите отношения изложбата „Арт Позитив“ може да бъде пример и посока, в която да се движат други куратори и уредници, включително (даже най-вече) в по-конвенционалните форми. Подреждането е смислено, осветяването качествено, табелите стилово издържани и с целия нужен апарат. Някои работи са добри, други – не толкова, но това е напълно нормално и в крайна сметка такъв е и форматът на „Арт Позитив“, даващ свобода на по-млади и местни автори. По-висока е летвата в един международен формат, като „Седмица на съвременното изкуство“, но тъкмо „Арт Позитив“ е мястото за нови и неочаквани идеи, за по-смели експерименти, за грешки и уроци.