„Достойнството и свобода са ни в гените, казва Мария Капон, кандидат за народен представител от листата на коалиция „Изправи се! Мутри вън!“ в Пловдив. В политическата си активност от 2005-та година насам тя проведе много битки, постигна много успехи за различни каузи на хората, но продължава с пълното съзнание, че смисълът е и в дребните, и в големите неща, които постигаш за другите. А за да помогнеш наистина на мнозина, пътят е вътре в политиката. Пловдив да има достойна сграда за Операта и Концертна зала са едни от мечтите и за родния град.
В слогана си казвате „Пловдив е моята България“. Валидно ли е обратното?
Нека да сме точни – слоганът е „Мутри вън!“, но за мен наистина Пловдив е моята България. За онези 4 години като народен представител в опозиция – от 2005 до 2009 година – не можах да намеря друг дом и ми се чудиха защо всеки ден се прибирам в Пловдив. Дори с насмешка чуваха думите на легендарната пловдивчанка Нери Терзиева, че „най-хубавото в София е табелата за Пловдив“. Така се чувствах и в Брюксел, и в Страсбург. Пловдив е микросвят, в който са любимите ми хора – семейството, приятелите ми, художниците, камъните, реката, тепетата и духа на България. Някак си от това съм създадена, разбира се, че е валидно и обратното…, защото всеки си представя целия космос през ъгъла на неговия личен телескоп. А моят е застанал стабилно в Пловдив.
Какво Ви даде родният град и какво му дадохте вие?
Със сигурност съм получила много повече, отколкото съм дала. Няма как да върна хиляди години наслоена цивилизация. Обществената работа е работа за другите. И трябва да си готов още когато започваш, че няма да бъдеш разбран, че няма да си дал достатъчно, че няма да те харесват, но не е това смисълът на политиката. Смисълът е и в дребните, и в големите неща, които успяваш да промениш. Дали ще е да отстраниш опасен кабел в училищен двор или да помогнеш на хора в неравностойно положение да получат своите шофьорски книжки, без да е смачкано достойнството им; или се бориш за българските медицински сестри в Либия… Накрая всичко ти се смесва, защото за всеки един човек неговия личен проблем е най-големият на света. Още си спомням със смях приемната си, където публикувах ежедневния си график и личния ми телефон, и как пловдивските зевзеци ми звъняха месеци наред, за да проверяват дали не ги лъжа, дали наистина е моя личен номер. Защото никой не беше свикнал народен представител да публикува личния си телефон и графика си. Апропо, телефонният ми номер е същият. Тогава се ядосвах, днес гледам с усмивка на това.
Пловдив е вечен, а какво ще остане след нашето време?
Зависи от нас! Ние сме свикнали да се гордеем с миналото, а аз искам да се гордеем с настоящето. Това е истинският патриотизъм за мен! Имаме прекрасни лекари, спортисти, художници, артисти.. Човекът е този, който оставя следа. Моята представа за нашето време не са „гробници“ или колодруми, а постиженията на хората.
Кои проблеми на Пловдив, според Вас, изкуствено не се решават? И как биха могли да се решат ефективно.
Ефективно можем да се възползваме от зелената сделка, защото едно е да се лепи стиропор от отбрани фирми, но сега има възможност за умни къщи, умни електромрежи, има възможност тези средства да променят начина ни на живот и Пловдив да бъде един от най-модерните градове. Не съм виждала в Европа град, за който реката не е превърната в средище за почивка, забавление, култура, търговия… Така са възниквали тези градове, а днес сме избягали.
Изкуствено са разделени Община Марица и Община Родопи с Община Пловдив. Ние живеем заедно, но сме административно разделени.
Добро или лошо нещо е „айлякът“, мненията са разделени. Знаете ли какво е айляк от личен опит изобщо?
Разбира се, че знам, всеки е бил млад…, но е въпрос на схващане и спорове, дали това е пройдоха или е интелектуалстващ търтей, който нощем написва гениално произведение (смее се). Това е част от чара на града. Винаги има всезнаещи хора, които няма нужда да правят нищо, защото знаят всичко. А и неправенето на нищо, на спокойствие в Пловдив, си е работа: „да бичим айляк“. Не се изисква да ги променяме, а само да ги обичаме. Но няма моабет без айляк, поне в Капана… Всъщност думата е и много близка до тази етническа, генетична сплав на Пловдив, която толкова обичам. А сега сериозно: айляк е състояние на духа – той се преживява, не се обяснява. Та и аз, като всеки пловдивчанин, го нося в себе си и чакам с нетърпение съботния айляк с любима приятелка от детството в меката на айляка – Капана. Защо от детството? Ами айлякът е младостта, нали ви казвам, та с Йоана, Мария, Веселина, Катя или Микрена (няма да ги изреждам) най-добре го преживяваме днес…с изкуство, изложби и дълъг моабет.
Остава ли си Пловдив културна столица и след 2019? Кое от културния живот на града е „Вашето място“?
Пловдив си е бил културна столица и преди 2019, и след 2019, защото освен един от най-старите градове в Европа, е и производител на интелект. И затова днес много ме боли. Мястото ми предстои да се съгради отново, сънувам го, мечтая за него. Израснала съм на 4-ти ред, на място 4,5,6, където бяхме на всяко представление на Пловдивската опера с баба ми Мария и дядо ми Филип. Бях малкото момиченце, спало най-много в операта, пораснах и страстта ми се превърна в начин на живот. Операта е моят начин да празнувам живота. И както в „Танхойзер“ на великия композитор Вагнер – на състезанието на певците във Вартбург – запява самият Танхойзер: „Любовта не е лъжливо себеотрицание, тя е радост и наслада!“ Та това е операта за мен: радост и наслада!
Eдна от целите ми ще бъде държавата да се погрижи за културната инфраструктура и в съвременен Пловдив да се построят оперен театър и концертна зала по най-високите стандарти за акустика и функционалност. Недопустимо е Пловдив да бъде единственият град, в който оперната трупа да няма свой дом, а пловдивчани да гледат оперни спектакли на сцена за събрания и конференции. Престижът на града ни не може да бъде само амфитеатърът и историята на предците ни. Бъдещето ни е и в това, да се изграждат културни центрове, които да бъдат сцена на най-престижните културни събития и средища, към които хората да се стремят. Пловдив е заслужил да има своята „Ла Скала“ и своя акустичен шедьовър, какъвто има Хамбург. Това е моя цел.
Какво име бихте дали на този шедьовър?
Ще решат пловдивчани, но със сигурност в нея ще има специално място за първия български диригент в Метрополитен, Ню Йорк – пловдивчанинът Маестро Месру Мехмедов, загинал през 70-те в авиокатастрофа
Как оценявате отношенията София – Пловдив и какво бихте променили, ако зависеше от вас?
Това е много комплексарски въпрос, който си задава всеки пловдивчанин. Отношенията са нормални и зависят от пазара на труда, от културните достижения, от транспортните възли, от самочувствието. Всички пътища минават през Пловдив, но се лети от София. Когато Пловдив е бил цивилизован град, София е била едно село, днес не е обратното, но София стана столица, благодарение на всички хора в България. В много държави е обратното – Хага е административен център, но Амстердам е Градът. Същото е с Вашингтон и Ню Йорк. У нас сме избрали модела на Лондон и Париж, но никой не може да ни отнеме мястото на Пловдив, защото тук е създадена най-демократичната конституция в Европа, така наречения Органически устав на Източна Румелия, Съединението, първото българско изложение, първият полет с балон на Йожен Годар по време на изложението – средище на нови технологии, първият професионален театър, копие на Люксембургския, първото издателство – това на Христо Г. Данов, първият протест на тютюноработниците за трудови права по време на социализма- през 50-те години на 20 век, потушен от комунистите… Достойнството и свободата са ни в гените. Мога да изреждам още много, като например повечето от 80 „подлистника“ (вестници), които са гарантирали свободата на словото. За мен, освен всички прекрасни имена, които има Пловдив, е и град Велика Свобода!
Как тълкувате отговорността да си жител на най-стария жив град в Европа?
Аз съм се родила в Пловдив, но не нося отговорност за възрастта му. Отговорността ми е да му дам бъдеще, за да могат след години да питат друг каква е тази отговорност. А сега сериозно: просто е Любов. И лириката трябва да бъде приземена в политиката. Не може ромските махали да изглеждат по този начин, не може входът на града да е толкова разбит, не може да нямаме нормален дигитализиран транспорт, не може да нямаме свободен интернет из целия град… Мога да продължа да изреждам десетки проблеми, а те болят… Когато си влюбен, даваш всичко от себе си, за да е добре обектът на твоята любов, иначе остават празни думи.
