Димитър Герганов
Протестът на полицаите изплаши властта и тя сви знамената. Капитулира, отстъпи, заговори за преговори – каквото ви харесва. Същата тази власт, която преди броени дни спечели категорично местните избори. На теория управляващите би трябвало да се „къпят” в „народната” любов и да са способни да прокарват болезнени реформи. Например в секторите – сигурност, енергетика, съдебна система – все „черни дупки”, които поглъщат колосални ресурси спрямо БВП на страната и с всяка изминала година затъват все по-дълбоко. Вместо това получаваме оправдания. Най-различни. Тези преди нас са виновни върши работа до време. Международното положение и то може да удари едно рамо, но не за дълго. Купуването на спокойствие с бюджетен дефицит – разбирай външни кредити, е опция, която дава още 3-4 години. После кво праим обаче? Ми, гледаме си кефа и оставяме следващите да се оправят. Какво толкова? Този танц го играем 26 години, дори по-добре от гърците с тяхното сиртаки.
Напълно е възможно поради географско положение, исторически обременености и мутации в „човешкия матрял” българите да сме обречени на точно такова съществуване. Накратко бих го описал като: Мизерия – Затягане на колани – Заглаждане на косъм – Стригане на вълна – Затягане – и пак Мизерия! Нарича се цикъл. Но, не икономически, природен или научен, а цикъл на глупостта и апатията! Обидих ли ви? – недейте, Аз с нищо не съм по-различен. Опитвам се да си отговоря на някакво дежа вю, което напоследък ми изскача, без да съм го канил. Да не би пък да е виновна Конспирацията? Някакви дебели противни хора, които си палят пурите с банкноти от 5 000 USD – има такива, с президента Мадисън са, да са решили да затрият богобоязливия и трудолюбив български народ? Сорос? Билдебергите? Путин? На никой от тях не му пука за вътрешния ни Ад! Или пък Бог ни праща изпитания? Ако е това ще съм по-спокоен – до пълен кръг в пустинята остават още само 14 г., а после Мойсей – който и да е той, ще ни изведе в Обетованата земя!
Спомням си сцена от филм – един гадняр с гега казва на героя, когото възприема като овца – В нито едно време и на нито едно място не можеш да се сравняваш с мен. Беше претеглен и преценен като негоден… – цитатът е приблизителен. В киното обаче стават чудеса и доброто след жестоки изпитания и драматични обрати накрая победи. Каква е нашата война обаче? Срещу властта по принцип ли? – да пази бог, нали ние я избираме! Битката е в нас и за самите нас! За честта и достойнството ни – ако имаме такова, разбира се. За мечтите ни – ако ги имаме и за бъдещето ни – което ще бъде такова, каквото го направим. Ама, аз не искам да се бия с никой! – сигурно ще кажат повечето от Вас. Прави сте, войната е лошо нещо. Ние българите сме късметлии – вече 70 години живеем в мир, което е най-дългия период в цялата ни история. Разглезихме се, омекнахме. Станахме като глина…
Но, не на всяко бойно поле трябва да говорят оръжията. В 21 век сме, все пак – макар, че на определени места, сякаш хората са направили обратен завой. Мъчат ни три основни проблема – Доверие, Подмяна, Изход! Сигурно има и много други, но все трябва да се почне от някъде, нали?
Доверието най-простичко означава да имаме вяра, че някой човек /партия, институция/, които са поели обещание ще го изпълнят. Единственото приемливо обяснение да се отклонят е – непреодолима сила. За такава обикновено се приемат природните бедствия и войните. С риск да ви отегча пак ще се върна към изборите – какво може да очаква избирателят от хора, за които е гласувал, а не вярва в тях? Тук не става въпрос за купен или корпоративен вот, а за напълно съзнателен избор. Някои го наричат за оправдание пред себе си – „по-малкото зло”. Дефиницията е ОК – но, за съжаление не поражда доверие. Нищо! – отговарям. Защото избраните това го знаят. Не се чувстват отговорни. Знаят, че са за мандат или при щастливо разположение на звездите за – 2, през които трябва да уредят себе си, децата и роднините. При повече късмет и внуците. Не говоря за никой конкретно и за всички. Обикновеният избирател е безпомощен. Да, ама не – полицаите го доказаха. Вярно, че те са по-специални, защото отговарят за реда, носят патлаци и в определени случаи са удобен „инструмент” за разчистване на сметки и пренареждане на пейзажи. Но, не е ли така със всяка служба, съсловие, гилдия… Фокусът върху 20-те им заплати и 2-та % клас прослужено време ни отвеждат към втория проблем:
Подмяна. Много сме добри в това. Подменихме всяко един фундамент на обществената система, в която претендираме да живеем. Да започнем със сакралната Реформа. Митично заклинание, което през 90-те докарваше до екстаз стотици хиляди млади и озарени лица. Започнахме с изпращането на БКП в забвение. Или на бунището на историята. Успяхме и още как – сега много от пенсионерите изпитват носталгия по Бай Тошо, а за тези под 18 г. той е някакъв демодиран, но добродушен на изглед чичко. След това си направихме „секси” приватизация с продажби за 1 лев и РМД-та. Имаме и успешни примери – фризьорският салон до бар Авеню, да кажем. Още си работят хората заедно, както преди 25 г. – да са живи и здрави. После реформите се обясняваха с изисквания от чужбина. За да нямаме визи, да влезем в НАТО и ЕС. Справихме се. Вътре сме и нямаме визи – реформирани! Дори за няколко години живяхме в република начело с Цар. Някои хора запалени по бриджа направиха Голям шлем. Народът се юрна да тегли ипотеки повярвал в идеала – малка спретната панелка с две коли отпред. „Заглаждането” обаче вероломно беше разрушено от ламята-криза. А после дойде Супермен…
Ама тази история я знаем! – ще възроптаете. Прави сте. Не вярваме в управниците си, които избираме, обединяват ни националите по волейбол, Григор и Цвети 2-3 пъти в годината за по седмица. В такива моменти сме много единни. Идва ни да изтупаме килима на комшийката и да си отстъпим наследственото паркоместо на новия съсед. За щастие този бацил отшумява след първата загуба. Умопомрачението ни оставя и пак сме си същите. Да става каквото ще, стига да не ни засяга. Аре, стига морал бре! И аз така казвам. Глава последна:
Изход. Разделяй и владей е древен римски принцип. Подходящ е за управление на империи и… овце. Полицаи, магистрати, учители, фермери… – до един зависими от държавата. И всички останали – пенсионери и те зависими, работници, бизнес и такива на издръжка. Искайте – и ще ви се даде! Обещанията си искайте! До дупка. Пък ако нещо досега сте си мълчали – поправете се. Приказката – тарикат пич не писка не върви вече дори в махалата.
И аз сега мисля да си поискам. От кмета. Щото живея в Пловдив. Уважаеми, новите велоалеи много ми харесват, но мърлявщината около тях – никак! Ще бъда конкретен – в Тракия на поне 7-8 места, на Цариградско шосе и на Мария Луиза е пълно с мини-сметища от по няколко квадрата от изрязани парчета асфалт и прочее строителни отломки, които стоят от поне 2-3, че и повече седмици. Подозирам и на други места в града. Дразнят ме. Не са ми естетични. Разкарайте ги, моля. Надявам се да не ми се наложи след седмица да прилагам напоителен снимков материал. Благодаря ви, предварително. Ето – аз си искам обещанието за чист град. Искайте и вие приятели. По всяко едно време и на всяко едно място. Друг Изход няма…
* Черна дупка – област в пространство-времето с чудовищна гравитация, която засмуква всичко, което се доближи до нея. Веднъж попаднало вътре, нищо не може да я напусне – дори светлината.
