Светци или въстаници?

След 135 години въстаниците – априлци от Батак станаха светии, а костите им се разнасят незаконно като мощи

Страхил Керелов

Навършват се четири години от канонизацията на баташките въстаници от БПЦ. Нашите духовни водачи мислеха, че правят нещо велико и неповторимо, по велико от Априлското въстание, за  което българинът  ще  се прекръсти, ще наведе смирено глава в знак на покорност и съгласие. Но тези очаквания на нашите духовни пастири не се сбъднаха, защото бяха посегнали на най-голямата светиня на България – Историческата църква в Батак, превърната в мавзолей – костница от оцелелите въстаници, които са и нейни ктитори. Вместо да кажат А, поповете изредиха цялата азбука. В нарушение на законите мавзолеят-костница беше подарен на Пловдивска митрополия. За да изглеждат въстаниците като истински църковни светци, Историческата църква беше подарена в нарушение на българските закони, а името и́ заменено със “старинна“. Историкът е изгонен, а неговото място зае попа. Криптата беше отворена, костите извадени от нея, а те са основен музеен фонд-публична държавна собственост и никой няма право да се разпорежда с тях. След като бяха измити с вода и вино, костите на въстаниците се преобразиха в мощи и бяха поставени в мощехранителници. В духа на средновековните традиции българската история започна да се разпилява по света, за което потомството ще ни съди. Горко на оня, който забрави историята и завета на Априлци и направи от тях митически християнски мисионери и пустинници, а костите – мощи. От изографисаната икона ни гледат със смирение някакви същества, които нямат нищо общо с бунтовниците от 1876 година. Що се отнася до тъй нареченото житие, то е истинска фалшификация, срам и позор за Априлското въстание, което беше организирано и проведено не от агнета и овце, а от истински патриоти, готови да жертват всичко в името на свободата. Църковна утвар, горящи свещи допълват представата на посетителите на мавзолея – костница за въстаниците-аскети. Остава само да се постави пощенска кутия, за да могат ученици, студенти и граждани да пускат писма до духовете на въстаниците, за да им помогнат в живота, но и да ги освободят от тази фалшификация, защото отговорните държавните институции не искат да сторят това. Историческите информационни табели от двора са изхвърлени, а мавзолеят-костница е снет от сайта на Музея… Останалите безумни идеи и решения не се изпълниха до край, но се изчаква удобен момент, за да се продължи погазването на законите и фалшифициране на историята. Канонизация не означава приватизация, защото тя противоречи на християнските ценности и морал.

    Канонизацията на баташките въстаници имаше за цел да отклони общественото внимание от  духовниците – доносчици на ДС, назначавани и одобрявани от ЦК на БКП, чийто досиета дълго време се показваха на екрана на телевизионните канали, но след това изненадващо изчезнаха. Ако те бяха истински божи служители, незабавно трябваше да отидат в някоя пустош, да се отдадат на пост и молитва, за да молят за опрощение на греховете, защото доносник е най-висша степен на падение. Вместо да направят нещо, което може да се възприеме безболезнено от българския народ и преди всичко от гражданите на Батак, нашите духовни водачи решиха, че трябва да променят историята и целите на Априлското въстание. На 16 и 17 май – дни за отдаване почит на героите, се поставя лозунг “Батачани, молете се на баташките мъченици да се застъпят за нас пред Бога“. За какво да се застъпят? Да не би да са гладни или жадни нашите духовни водачи? Елате да ги видите как пристигат в следобедните часове на 16 май. Не като Исус Христос при влизането му в Ерусалим на осел, а като истински съвременни богаташи възседнали черни скъпи лимузини, нямащи нищо общо с народа, който наричат презрително миряни. Същият този божи народ, които докарват под строй с автобуси, за да правят калабалък, ядът чесън и сух хляб по пейките, докато владиците служат. А след службата поповете отиват на общинската трапеза да хапнат печени агнета за бог да прости въстаниците – мъченици. Срам и позор.

    Ако баташките въстаници бяха радетели за вяра, то Бог щеше да изпрати гръм и мълния, щеше да предизвика някакво природно бедствие, щеше да вкамени потушителите, както обикновено се случва в библейските разкази, и да бъдат спасени от смърт.

     Стотици батачани изразиха своето възмущение в нарочна подписка от посегателствата и фалшификацията на историята и желанието за запазване статута на мавзолея-костница. Те бяха подкрепени от много организации, сдружения, граждани, учени и др. Много медии също защитиха тази кауза. Но имаше и такива, които замълчаха, спазвайки народната мъдрост, че преклонената глава сабя не я сече. Но тя хомот влече. Истината, горчивата истина не трябва да се подминава или замита. Това е дълг на българската журналистика. Премълчаването и замазването на пороците и слабостите в живота, погазването на законите благоприятства за засилване апатията в обществото към всеки и към всичко, което е пречка за просперитета на страната ни. Апатията и лицемерието са по-голямо зло от углавното престъпление, защото деформират мисленето и спомагат за пасивност и безразличие към значими обществени събития. Какво дебелоочие! Да се баламосват хората, че костите на въстаниците са станали мощи и крият чудодейна сила. Да пишеш житие, да рисуваш икона, пред която хората да  палят свещи и се молят за здраве, а същевременно поповете ходят да се лекуват в Правителствена болница?!

     Когато човек гледа кадрите от тъй нареченото миропомазване, извършено на 12.05.2011 г. в Историческата църква, изтръпва от ужас от действията на светейшествата, които най-безцеремонно и незаконно мият с гъба костите на героите от април 1876г. Опушените стени и сводовете на мавзолея-костница изглеждат още по-страшни от времето на потушаване на въстанието и всеки момент може да се сгромолясат, за да се сложи край на тази трагикомедия. От зейналите дупки, където някога са били очите, човек има чувството, че всеки момент ще се пролеят сълзи от това кощунство, а в призрачната светлина под сводовете се мержелеят сенките на въстаниците, които скърцат със зъби и треперят от гняв, за да бъдат оставени на мира и покой в саркофага на историята, защото са пролели кръвта си за Свободата – най-ценното благо на човека, а не за вярата. Застиналите погледи на спасителите на човешките души, треперещите им ръце, червеният пластмасов леген, който се използва за други нужди, но не и за такъв свещен ритуал, внушават цинизъм, гавра и душевни отклонения. Човек има чувството, че се намира не в мавзолей на герои, а в друго заведение. Напразни са усилията на помазващите да изглеждат мъдри и велики божи наместници. Вина за тези исторически парадокси имат отговорните институции в България, които си затварят очите пред  беззаконията на църковния клир и най-вече на Пловдивския митрополит, който развява расо из ведомства и тропа с тояга, за да доказва, че костите на баташките въстаници вече са мощи, защото ги е измил с вода и вино и са придобили чудодейна сила и може с чиста съвест да се подаряват и разпиляват по света. Всъщност те мухлясаха и се разпадат необратимо. Ако имаха такава сила, негово светейшество папата отдавна щеше да миропомаже костите на героите от Франция, Италия и други страни и да ги обяви за мощи, за да извършват чудеса.

     През многовековната история българският народ е успял да види и да се убеди в несъответствието между думите и делата на попа. Това е дало повод често да бъде обект на присмех и изобличение от страна на народа, писатели и поети. Независимо от това поповете казват, че им е разрешено всичко от името на Бога. Така направиха и в Плиска, като реставрираха монархията при наличието на президент, избран от народа.

    България е имала и има всеотдайни и известни духовници, които са оставили трайна диря през вековете и продължават да бъдат пример за подражание. Те не летят в облаците, а са съвсем земни и правят всичко в името на народа – Патриарх Ефтимий Търновски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Неофит Рилски и много други. Жив пример е и отец Иван от Нови Хан, който в тези трудни времена прави всичко възможно за спасението не само на душите, но и на телата на десетки изпаднали в безизходица. А духовните ни водачи извръщат глава от отец Иван като от чумав и бързат да се качат в черните лимузини. Водят съдебни битки да сложат ръка върху мавзолеи-паметници на културата, които се дело на българския народ, а не на техните предшественици. Примерите са много. Историята няма нищо общо с библията. Разликата между тях е космическа. Престъпление е да се използва историята и най-светлите имена от нея за възпитаване на цял един народ в невежество.

   Тук е мястото да припомня една мисъл на големия турски държавник и реформатор Кемал Ататюрк, който в началото на ХХ век посещава Батак и свежда глава пред костите на героите, загинали за свободата на България: “Да се търси помощ от духовете на умрелите е петно за всяко цивилизовано общество“. Велика мисъл!           

   Баташките въстаници са реални исторически лица, а не митични същества от библейски разкази. Канонизирането им е неканонично и е истинска наглост, каквато няма аналог в световните истории и религии. То е срам и позор за България и за великата епопея, която историческата мисъл определя като връхна точка в националноосвободителните борби, а не на християнското мисионерство. Историята трябва да се пази от всякакви посегателства независимо от техния пост и сан, защото потомството ще ни съди.

  Още преди канонизирането на баташките въстаници, а и след това се чуват гласове за канонизиране на Васил Левски, Христо Ботев и други дейци и владетели. Как си представят тези хора да бъдат поставени в рамките на църковния канон, тези титани на мисълта, делото, борбата и революцията, описани като кротки агънца в някое житие, изографисани на дъска с миловиден поглед и над главата с ореол.

    Апостолът обърна времето и то заработи за България. Обърна мислите на българина и той тръгна да обръща една империя. Левски проповядваше борба, а не смирение! Левски и Ботев не са от Галилея. Те са родени под крилото на Балкана, закърмени с песни и предания за страшни хайдути, изпитали теглото на роба, за да израснат като борци за свобода и правда.  

    В продължение на повече от век с името на Левски спекулират политици, партийни лидери, не изостават и представителите на църквата, че бил дякон. Те не бива да забравят, че именно в манастира, който се оказва тесен за неговия патриотизъм, Дяконът достига до революционните си прозрения, че не с молитва, расо и брада може да премахне някоя беда „…че канонът мъчно ще направи да замлъкне стона“.  Левски е излязъл от народа и принадлежи на българския народ и на историята.

     Великият поет и революционер Христо Ботев не е бил в манастир и не познава църковните тайнства и канони. Това не му пречи без кръст и вино, а с перо да канонизира хайдути и борци. Ботев канонизира Васил Левски и Ангел Кънчев за светци, а Хаджи Димитър и Стефан Караджа провъзгласява за великомъченици и записва имената им в календара редом с християнските светци с една единствена цел: да събуди българите от сън мъртвешки, защото смята, че свободата е най-святото нещо на света. Освен това той напълно съзнава, че това е символичен акт, който се извършва от шепа хора в расо с користни цели: боязън, страх или подкрепа от митични герои.

     Като поет и революционер Христо Ботев не вярва в митическата сила на костите на бореца-светец, но вярва в магическата сила и въздействие на словото. Не вярва в оня, който в продължение на векове е учил роба да търпи и да се моли, а вярва в Бога на разума и защитника на робите. Тази негова идея преминава като червена нишка през всичките му стихотворения, статии, фейлетони, сатири, епитафии.

    Априлското въстание е истински венец в многовековните борби на нашия народ в името на свободата и независимостта. В него взеха участие учени и прости, бедни и богати, селяни и занаятчии, ратаи и чорбаджии, учители и свещеници. Едни се биеха и загиваха, други предателстваха и пишеха благодарствен адрес до султана за успешното потушаване на въстанието. И едното, и другото не е само българска работа, защото не всеки има смелостта да тръгна на бой на живот и смърт. Едните са гордост за всеки един народ, който цени свободата, а другите – срам и позор. Такова беше времето. Не е лесно да си туриш главата в торбата и да се изправиш със счупена пушка и голи ръце срещу петвековния тиранин. Но те извоюваха свободата с цената на много скъпи жертви.

  Сто години след Априлското въстания Батак възкръсна из руините и постигна Второто си Възраждане. Благодарение на упорития труд и възрожденска всеотдайност на кметове и общественици и всички батачани в навечерието на 100 – годишнината от Априлското въстание Батак имаше изградена улична инфраструктура, три завода, в които работеха над 1300 работници, служители, инженери, нов общински дом, нова поща, нова банка, лесничейски дом, техникум със 450 ученици и общежитие, музей, поликлиника с родилно отделение, читалище-паметник „4-ти май“, в чиито зали репетираха драмсъстав, мъжки хор от 60 човека, духова музика, сатиричен състав, различни школи, хижа Техеран и др. След последните двадесет и пет години мъдро и умно демократично управление, от цветущо село, обявено през 1964 за град, Батак преживява агонията на селище със затихващи функции, които напомнят далечната 1876 година. Предприятията бяха заменени с шест нови параклиса, където батачани да се молят за работни места и благоденствие. За тази цел ще им помага и един висоок кръст, който стърчи на Калино бърдо и се опитва да засенчи монолитната фигура на Свободата, зорко пазена от въстаниците и техните внуци.

    Да, баташките въстаници са светци, защото свято беше тяхното дело.

    Да, баташките въстаници са светци, защото много бяха звани, но малко призвани след петстотин години на робство и мрак да вдигнеш гордо глава и да заявиш ясно и силно: Свобода или смърт.

    Да, баташките въстаници са светци, защото пожертваха всичко в името на свободата, а техните кости извършиха истинско чудо, наречено Руско-турска освободителна воина.

    Напомняме на власт имащите да спазят закона и морала в Република България относно Мавзолея-костница „Св. Неделя“ – този величествен паметник на баташките въстаници, който трябва да се върне в предишния си вид, според завета на онези, които минаха през кръв и пожари. В нея не трябва да чува камбанен звън и попски глас, заглъхнал завинаги през 1876 година, защото героите спят своя вечен сън в полка на Безсмъртните.

Г-н Страхил Керелов е филолог и дългогодишен преподавател по български език и литература, по настоящем е председател на КИД „Будител“ Батак.