Георги Станилов
Беше ми омръзнало да гледам преиграно гримирани жени, и търсех обикновените.Онези които се маскираха, само защото искаха да не се отличават от тълпата поради това, че тя, самата тълпа, им даваше по- голям избор. Обожавах да я гледам рошава, докато е някъде между възглавницата и завивките, тогава, когато виждах само очите и истинския цвят на кожата й. Истинската жена, сгушена в реалността на сънищата си, страхуваща се от утрото на самотата. Така и не разбра къде ме изгуби,някъде през онова лято когато една вълна разми от пясъка скъсаната огърлица на нашата псевдо- любов.Събудих се една сутрин и видях стотици лица намазани с грим, видях ластичето на маските им, което минаваше зад ушите им. Пак се оглеждах за нея- онази, току що събудила се без грим и без високи изисквания към кафето и салатата „Цезар”. Аз предлагах само циганска баница с шарена сол и зехтин вместо олио от модерните, която нямаше да отива на Lifestyle-a й.Опитвах се да надничам зад дебелия слой грим и скъпи очила,опитвах се и да не се разочаровам от погледа през скъпите стъкла на новата кола, с която искаше да ме вземе. Пък аз не спирах да карам към жената без грим и старото ми „Клио” се превърна в машината на времето, с която пак се връщах назад, за да видя къде съм сгрешил и защо съм те пропуснал. Знам, че вече може би е късно да гледам този филм, на който ти отдавна знаеш всички реплики и вече си на „Сексът и градът” но, сигурен съм, пазиш си и моя Маркес, холерата е още в нас. Не мога да заспя без книгата за утрото, която почва как се будиш леко, рошава и сладка, като ябълка на клечка от пътуващия панаир на суетата. Без брой жени, които не оставят даже бегъл спомен,без брой ,а всъщност нищо, което можеш да докоснеш. Играх на пясъка пред блока с циганчето, нарамило камара от кашони на надеждата, играх и беше истинско хлапето с протритите ръкави от реалността, но истинската, не онази зад измитите стъкла на твоя дом, в който искаше да се събудя до теб. Поиска да ме купиш за един оргазъм и даже не разбра,че няма грам фантазия у теб, преструвайки се на ранената кошута, поиска мен, а аз те виждах празна като изхабена мечта. Попита ме какво не бе наред, нима очакваше да те целуна, както бих целунал нея в първото ни утро? Не успя да докоснеш нищо от мен,макар че цяла вечер ме прегръщаше. Докосва се само онова, което не се вижда, видяхме всичко! И аз си тръгнах нарамил чантата с камъни,събирах ги, когато ме замерваха по пътя на моята истина за живота,минавах покрай тях-жени с камъни,замерваха ме,искаха да счупят стъклата на твоята стая и кучета насъскваха към черната ти котка,която беше им пресякла всички пътища към мен.
