Дълго след студентските си години, Шишо винаги е душата и сърцето на купона
Вторият герой на Под тепето в рубриката „Моят Осми декември“ е любимият пловдивски бохем, художник, естет Иван Шишков. Шишо, както го наричат всички, има бурни преживявания покрай студентския си празник. В това не се съмнява никой. Особено тези, които са виждали как се забавлява и днес, години след годините в университета.
Повечето пъти празнувах студентския празник в София, тъй като учех там. Само един път бях в Пловдив, защото едно гадже ме беше довело тук и това беше причина да си зарежа колегите. Преди го празнувахме по-различно от сега. Днес материалната култура, която ни заобикаля- скъпи курорти, хотели и фолк клубове е голяма. При нас го нямаше тоя филм, не го пускахме да се прожектира. Бяхме по-артистични. Ходехме по най-евтините вили и си правихме украса там. Избирахме варианти за места, в които можем да се скрием, за да не ни гледат резила. И задължително след нас се започваше ремонт. Спомням си в Драгалевци бяхме на едно луксозно място на три етажа- другите места ги наричаха прогимназии, тая направо си беше гимназия. За нещастие си носехме туба от 20 литра мерло. Едно такова хубаво, с особен цвят, виолетово. И я метнахме в момент на пиянски изцепки. 20 чаши се строшиха. А не щеш ли, подът бе с току-що поставено дюшеме, нелакирано. Виното попи и цял под заприлича на картина на Джаксън Полак. Той рисува на земята, а платната му са 5-6 метрови. Това му е стилистиката, има го в Музея на съвременното изкуство в Париж. И този под няма как да се изцикли, единственото решение е смяна. Повече не ни допуснаха в Драгалевци. Забравихме го завинаги.
На следващия 8-ми декември пострадаха чашите в апартамента, в който бяхме. Огромен апартамент, загубихме се вътре. Имахме приятел, който яде кристални чаши. Имаше един голям бюфет с 20 чешки сервизчета. Взимаше една чаша, отгризваше едното ъгълче и пак си я връщаше нащърбена. И там спряха да ни пускат, смее се Иван Шишков, връщайки лентата.
Такива бяха времената в периода 73-та- 78-ма г. Бяхме един път на планина на партийна вила, пак за празника. Компанията ми беше от друга банда, от литературния клуб „Димчо Дебелянов“. От там са ми всички приятелства с писатели, поети, музиканти. Живко Желев, Иван Странджев, абе, много народ. Имаше алкохол, меса, но основно с три неща го запомних- мощно напиване, здрав секс и всякакви изцепки. Тогава нарисувахме стените с вакханалии, кентаври. За първи път пристигна наш приятел, да се изпъчи с гаджето си. По едно време ги удари хормона, качиха се горе в стаичката да се пробват какво ще стане. Възмутени от това, че са ни изоставили, направихме серенада на двамата. Отвътре се чуваха любовни стонове. По едно време пред нашите смаяни погледи те излязоха. А тя- гола. Бяхме гипсирани, зашиха ни се устните, онемяхме. И си слязохме по терлички долу. Продължихме да си създаваме музика с китари и лирики, спомня си Шишо.
Където има млади, винаги има по-различна емоция. По мое време се усещаше като истински празник. Сега, където и да отида, съм доайен на нощния живот. Но това е една мрачна статистика. Страшно много ми липсва миналото време. Създавахме си страхотен сантимент с общуването с други хора. Бяхме задружен курс с постоянни купони. Празно нямаше. Колкото и бедни да бяхме, нямаше заведение, което да не сме обиколили- по няколко пъти. Но пък ние си работехме и си вадехме сериозни кинти, отбелязва за „конец“ художникът-бохем.
