Йордан Кръстев: Няма много реализация. Няма свободни места по театрите и много колеги остават без ангажименти
Кубинският национален балет е пример за страст по време на танц. Те направо горят на сцената, казва хореографът репетитор в Държавна опера Пловдив
В Пловдив има много публика. Доказателство беше Opera Open
Паулина Гегова
Балетът е едно от най-сложните изкуства. То е първоизточник на много следващи течения, прародител на съвременната танцова школа и поради това – един от най-трудните стилове. Балетът е танц, в който трябва не само да владееш всяка една част от тялото си, но и да надхвърлиш възможностите си. Той е технически „тираничен“, изключително изящен и елегантен. Не случайно желаещите да се занимават с него, почват от невръстна възраст, за да могат да развият всеки един мускул, да огънат всяко едно сухожилие. Въпреки наплива на съвременните танци, балетът и до ден днешен остава класиката, която лежи в основата на всичко останало.
Да си балерина или балетист не е лесно. Нужна е всеотдайност и жертвоготовност на високо ниво. За да ни обясни повече за професията, се свързахме с Йордан Кръстев – хореограф репетитор в Държавна опера Пловдив и преподавател в танцово студио Magnifique . Йордан започва да се занимава с балет случайно. Родом е от Шумен. По време на соц-а в училището, в което е учил, се сформирала група за деца с гръбначни изкривявания и той попада в нея. Още на второто занимание преподавателката заявява, че има качества за спортна гимнастика. В Шумен е нямало такава група, затова се записва в Държавно хореографско училище в София и го приемат с балет. Ето и разказът му:
Обучението по балет в България е 9 години. То включва класически балет, пиано, народни, дуетни и характерни танци. Всяка година се провежда изпит, на който трябва да се покрият определени стандарти. Ако някой не ги покрие – отпада, докато не останат най-добрите. Материята е трудна и не всеки може да свикне. Този танц е физически много тежък и някои деца не могат да се справят с него. При други е обратното – свикват и започват да го разбират и обичат. Самият аз тренирах на сила около 2-3 години. В един момент, обаче, започнах да се запознавам с артистите. Водеха ни в операта да гледаме спектаклите и изведнъж го приех на сериозно – с много амбиции и много мечти. За балета са нужни умения и природни качества. Класическият екзерсис, с който се започва всяка една репетиция, се състои от упражнения, всяко едно от които изработва отделна част от тялото. Има движения, които граничат с акробатиката. Точно затова се почва от толкова ранна възраст, докато костите на децата са крехки и податливи на манипулация. От там нататък следват все по-сложни техники. Момчетата трябва да развият здрава физика, за да правят поддръжки. Момичетата да са слаби и гъвкави. Учат ни да свирим на пиано, за да развием ритъм и слух.
Преди системата беше такава, че който завърши балетно училище или академия, го очакваше разпределение по театри и опери. Сега всичко е посредством конкурси. По-добрите кадри постъпват директно в операта в столицата. Но истината е, че няма много реализация. Няма свободни места по театрите и много колеги остават без ангажименти. По закон, за да се пенсионираш с професията, трябва да имаш 25 годишен стаж, а горната възрастова граница е до 45 години. Това означава, че трябва да почнеш да работиш на договор веднага, след като завършиш.
Относно професионалните опери, пак са нужни качества, които не споменах до сега. Трябва да обичаш балета, да не преставаш да желаеш да се занимаваш с него, но и да не ти дреме на шапката. Нужна е устойчивост на характера. Да не обръщаш внимание на интриги и сплетни. В професията, а и не само, не трябва да търсиш чуждо мнение. Да се поддържаш цял живот. Както певците цял живот се разпяват, така и ние трябва да тренираме тялото си всекидневно. Много хора смятат, че балетът е жертва, но аз го приемам по-скоро като трудност. Разбира се, има професионални кризи. Има конкуренция, особено при жените. Има и страдание. Понякога се чудиш дали си заслужава, но това е в рамките на професията и е нормално. В крайна сметка, щом харесваш това, което правиш и тези моменти отлитат, а на тяхно място се връщат мислите, че всичко в балета е хубаво. Хората са хубави, емоциите са хубави. Допирът с публиката, адреналинът преди спектакъл. Ходил съм на толкова различни места, които едва ли бих посетил ако не се занимавах с това. Страхотно е да видиш свят, различни култури и страни. Всичко това взето заедно се превръща в дрога.
Колкото до ролята на репетитора – не е лесно да поставяш постановки. Имам 20 годишен стаж и в един момент усетих, че ми е по-интересно да водя репетиции, да правя хореографии и да поставям. Не съм жесток тиранин с трупата. Смятам, че винаги трябва да се намери начин за съвместна работа. Хората трябва да се уважават взаимно. На принципа съм, че при избора на танцьор, техниката е много важна, но не може само с нея. Кубинският национален балет е пример за страст по време на танц. Те направо горят на сцената.
Има разлика между балета у дома и този в чужбина. В чужбина балетът е издигнат в култ, както и всяко друго изкуство. Има по-голямо уважение дори и към гостуващите трупи. Тук не е точно така. Но в публиката няма особена разлика. Ако си искрен и спектакълът е направен добре, навсякъде ще реагират хубаво. В България, например, публиката е доста емоционална. Забелязвам, че в нашата държава почват да се правят много оперни и балетни фестивали. В Пловдив има много публика. Доказателство беше Opera Open . Пловдивската опера се стреми да изкара добра продукция. Постановките са интересни, както и ролите в тях. Всяка балерина си мечтае да изиграе Одета/Одилия от „Лебедово езеро“, а всеки балетист – Зигфрид. Аз лично си падам по по-драматичните персонажи. По-характерни и тъмни, но това е въпрос на вкус. Каквото и да играеш винаги носи своето предизвикателство. Трябва да се отдадеш както на ролята, така и на танца, който толкова силно завладява.
