Станимир ПапаризовСтанимир Папаризов е роден в Пловдив, завършва Френската гимназия. Следва и се дипломира като архитект в Училището по Архитектура Париж-Ла Вилет ENSAPLV, като прекарва също една година и в Техническическия Университет на Делфт (Холандия) TU Delft.
Професионалният му опит вкючва едногодишен престой във френската фирма “Architecture Studio” , а през последните три години работи във “Foster and Partners”, Лондон. В момента работи по свои проекти в България,Франция и Швейцария. Под тепето има удоволствието да предствави размислите на приятеля ни в рубриката „Нашият Пловдив“.
Когато навърших седемнадесет години, едно от най-големите ми постижения, освен че бях изкарал четворка по химия в десети клас, бе да взема моята шофьорска книжка от първия път.
Всеки тийнейджър , знае какво имам предвид – колата не само дава възможност да се ходи на училище пред завистливия поглед на някои съученици, и одобрителните възклицания и мисли на красивите девойки ( според марката на колата, разбира се), но за мен тя бе най-вече едно малко лично подвижно пространство, в което слушах силно любимата си музика, пушех гордо и нескришом някоя цигара, и странно тогава за мен, се любувах на красотата на моя град.
Разбира се , вероятно ще разбия романтиката на цялата ситуация, като кажа, че колата която карах бе петнадесет годишна синя Лада комби, гордо притежание на моя дядо, и че тя ми бе отпускана около един-два часа на ден. На мен обаче не ми пукаше-аз бях сам и обикалях моя Пловдив.
От тези дни на безгрижие и несполучливо превключване на скоростите, в паметта ми е останал един маршрут , който изминавах с невероятно удоволствие всеки ден и до днес си остава моят най-любим.
Вземах колата пред къщата на пра-баба ,от една от улиците около Бунарджика –Захари Стоянов, след което се спусках по Гладстон, покрай Търговската гимназия, надявах се да ме хване червен светофар на кръстовището с булевард Руски, за да мога да запаля една цигара, след което потеглях отново по Гладстон. Минавах покрай Синдикалния дом, където от фитнеса долу обикновено излизаха здрави батковци и красиви и фини момичета, продължавах покрай Дома на Техниката, където хората се събираха пред нашумялото ново кино, а отляво пред галерията вече имаше насядали ученици, пиещи кафе. След това се спусках през подлеза под Главната и усърдно включвах светлините на синята Лада Комби. По възможност нагласях на касетофона на дядо “Fear of the Dark” и се отдавах на удоволствието да внимавам да не изпусна някой завой по криволичещия път на подлеза.
Когато излизах и колата се изкачваше по днешния булевард Мария Луиза пред мен се откриваше това , което най-много ме впечатляваше по този кратък маршрут-църквата Света Петка. 
Излизайки от леко тъмното и неосветено пространство на подлеза, от което всеки се стреми да избяга възможно най- бързо, внезапно пред мен и моето все още неясно и подрастващо съзнание, се появяваше една църква. Не можех да кажа , че ми харесваше-дори си нямах и представа , какво би трябвало да търся в една църква , за да ми хареса, не съм сигурен дори и днес. Това в което бях сигурен тогава , е че тя по някакъв фин и елегантен начин, ознаменуваше един невероятно разнообразен на емоции за мен път. Дори не я възприемах като църква-за мен бе просто един малък мой личен символ, който по някаква случайност бива също и един от символите на града ни.
Днес, когато се замисля и гледайки от позицията на човек, който трябва да разбере един град, си давам сметка, как Пловдив и неговата невероятна география, съчетана с развитието на една урбанизация съобразена с релефа, историческите дадености и функционални нужди са довели до съществуването на един толкова живописен преход през града-различни атмосфери, наклони, извивки на пътя, сгради, редуване на светлина прошарена от дървета по Руски, попадането в сумрака на подлеза и плавното изкачване към осветените от вечерното западно слънце камък и камбанарии на Света Петка.
Като дете не осъзнавах тези неща, сега разбирам , колко още по-силно е всъщност всичкото това хилядолетно наслагване на обстоятелства.
Наскоро се прибрах за по-дълго в моя Пловдив. Някак си последните години съм все гост в моя град, но повярвайте ми-филибелийските навици много бързо се връщат. И така реших, както едно време, да мина моя маршрут през Гладстон и да се отдам поне на част емоциите на миналото време. Ситуацията с марката на колата малко е еволюирала-сега карам 30 годишен Фолксваген Дерби, даден ми от един приятел. С Дербито прекарвам повече време по автосервизи от колкото да го карам. На мен обаче май пак не ми пука-когато е в движение е най-големият ретро-звяр в града.
Отново поех от едноетажната кирпичена къща на пра-баба, до която в момента строят пет етажна кооперация, казват, щяла да бъде жълта и розова… Тръгнах надолу по Гладстон, всичко си бе както преди, само като изключим един малък строеж срещу Търговската гимназия-за миг помислих, че е нова атомна електроцентрала, в последствие разбрах, че май е решено да бъде мол, кръстен с името на едно от пловдивските тепета.
Запалих цигара на светофара на Руски. Минах покрай синдикалния , който се обновява, това ме зарадва невероятно, в следващия момент, извърнах глава на ляво , за да потърся с поглед кино Космос..хммм….не го видях..но за сметка на това тротоара пред него е подреден с будки и магазинчета. Продължих към подлеза под Главната…не слушах музика, радиото се бе развалило….минах през добре осветения подлез и очаквах да видя Света Петка. Бе към пет вечерта, западното слънце си бе на мястото, излязох от подлеза, започнах да се изкачвам по Мария Луиза…хммм нещо не бе наред…къде е Света Петка, по принцип трябваше да е там…в дясно от булеварда!
Там, където преди нямаше нищо сега май са построили една редица от шест етажни жилищни сгради-оранжеви… Добре де, къде е Света Петка? Продължих нагоре…а ето, май я видях, но само лявата й половина.Дясната половина на църквата, бе закрита за моя поглед от една златиста сграда с черни стъкла. Интересно. Приближавайки се до кръстовището, най- накрая я видях…там си беше цялата. За съжаление беше зелено и трябваше да дам газ-един тийнейджър с невероятно Ауди А3 ,който май бе скоро взел книжка, ми бибиткаше нервно отзад.
Той май никога няма да кара колата си по моя маршрут…
