Новата си книга- сборник от пет пиеси , представи Иво Сиромахов в книжарница Сиела в мола. „Българско криминале“ разказва с ирония и сарказъм реалността, в която живеем. В тези пиеси живее абсурдното ни съвремие – невъзможността ни да бъдем други, желанието ни да станем „известни“ на всяка цена, безизходицата, от която можем да излезем само чрез смеха. На сцената излизат неуспяли детективи, провалени журналисти, лекари-мизантропи, предприемчиви сводници. Всички те търсят приключението, което ще ги извади от баналността на ежедневието и ще ги накара да се почувстват значими. На фона на брилянтния си хумор и ирония Сиромахов даде едно сериозно интервю за Под тепето и репортерката Ивелина Василева. За начало Сиромахов подчерта пред Ива, че не чувства Пловдив като град, в който е гостенин, а го чувства като част от себе си.
– Пиесите или новелите ви влекат повече?
– Нямам предпочитания. Аз обичам да опитвам всякакви жанрове, защото смятам, че човек трябва да се развива, а не да стои на едно място. И винаги да прави неща, които са по-големи от него, които са му трудни. В този смисъл ми се струва, че когато имам настроение за някакъв драматургичен текст трябва да напиша него, когато имам настроение за разказ трябва да напиша разказ. Но не да поставям някакви граници на нещата, които правя, нито пък да ги отделям едно от друго. Тъй като и пиесите и разказите са различни мои проявления, но и в двете съм аз.
– Повечето от любимите ви книги не са на български писатели. Защо?
– Имам любими книги и на български писатели. Например „Записки по българските въстания”. Това според мен е една велика книга, която се ражда веднъж на 1000 години и тя е чест за българската литература. Чест е, че имаме такова нещо в нашата класика. Много харесвам и произведенията на Алеко Константинов. Мога да кажа, че съм се вдъхновявал от Бай Ганьо, както и от фейлетоните на Алеко. Харесвам и някои съвременни автори. Например разказите на Алек Попов, романите му. Харесвам доста и един автор, който, предполагам, че не го знаете, тъй като той е написал само две книги през 80-те години- Марин Крусев. В момента живее във Велико Търново и мисля, че се занимава с издателска дейност. Но той е един изключителен хуморист. Човек, от който съм се учил на това как се пишат пародии, как се прави изобщо смешен текст. Така, че не е справедливо това, което казвате, че харесвам предимно чуждите автори. Просто българските автори са малък процент в сбора от милиони автори по света. Нормално в моите предпочитания да заемат малка част. Аз не деля литературата на българска и чужда. Деля я просто на добра и недобра.
– Харесва ли ви черният хумор на Алек Попов?
– „Мисия Лондон” много ми хареса. Спомням си, когато излезе този роман. Прочетох го и няколко пъти съм се смял на глас. Препоръчах го и на всичките си приятели. Алек е ироничен и много интересен автор. Надявам се да чета още много книги от него.
– В книгата „Няма значение” пишете за хората, които нямат значение. Обратно на това – кои имат значение?
– Имат значение хората, които знаят към какво се стремят и как да го постигнат, които преследват мечтите си, които си поставят реални цели и ги осъществяват. Имат значение хора като Димитър Бербатов, който е гордост за всички нас затова, че е част от един от най-великите клубове в света. Хора като проф. Александър Чирков, който с труда си е допринесъл огромни ползи за обществото. Това са хората, които наистина са важни за мен и които трябва да получат по-голямо обществено признание. Вместо това обаче какво виждаме? Жълтите медии постоянно ги окалват, изсипват отвратителна помия върху тях и това е нещо, което аз не възприемам. И докато имам енергия ще се противопоставям на това нещо.
– В този реди на мисли не смятате ли, че дори сериозните вестници пожълтяха?
– „Капитал” и „Дневник” – това са сериозните вестници. Всички други са много пожълтели и в тях преобладават глупостите и опитите за „изнасилени” сензации. Защото реалните сензации рядко се случват.
– Какви искат да станат вашите деца като пораснат?
– Искам да стана почтени и трудолюбиви хора. Полагам доста усилия това да се случи и мисля, че съм на прав път. Разбира се, има още много време пред тях, много хляб има да изядат. Но съм сигурен, че когато в едно семейство основите са поставени стабилно рисковете за децата са много по-малки. То е както като строиш дадена къща и ако направиш основите от бетон, знаеш, че къщата ще трае дълго, ако ги направиш от кал и кирпич няма какво да очакваш.
– Тях влече ли ги литературата?
– Големият ми син по-скоро го влече киното. Има някакви опити да пише, разбира се, но това са ученически неща. Още е твърде рано да се каже. Пък и аз не вярвам в ранното предопределение. Някой като каже „Аз от петгодишен исках да стана актьор” или „Аз от тригодишен пея”. Добре, всички сме пели с дезодоранта пред огледалото, но това не значи, че непременно призванието ни е да станем певци. Аз, например, открих писането доста късно. Започнах да пиша на 27-28 -годишна възраст. Преди това не бях писал нищо освен някакви ученически съчинения.
– Бихте ли се върнали към радиото?
– Човек никога не знае какво му предстои и каква съдба го очаква. Мисля си, че това са етапи от живота ми, които са преминали. И театърът, и радиото, и вестникът, но никога не знам какво ще ми се случи оттук нататък. Имам много хубави спомени от работата си навсякъде, колеги, с които и днес да се видя ми е приятно да седна да поговоря. Така че кой знае?
– Има ли кич в книгите?
– Кич в книгите винаги е имало. Това не е ново явление. Това не се е появило в последните години. Имало е много глупости, които са издавани, и то в големи тиражи. Малко са нещата, които остават. Но засега е твърде рано да кажем кое ще остане и кое ще отпадне. Аз, например, не смятам, че „комерсиално” е мръсна дума. Няма нищо лошо в това да пишеш, за да се продаваш добре, да се радваш на това, че имаш добри тиражи. Мисля, че няма как да напишеш лоша книга, а тя да има прекалено голям тираж. Изискват се някакви сръчности, някакви умения. Смятам, че днес се издават много книги и доста от тях са на добро ниво. Има някакъв малък процент, наистина, които са изключително слаби.
– Мислите ли да напишете автобиография?
– Още ми е твърде рано, на 40 години съм. Автобиография смятам, че човек трябва да напише, когато е в залеза на живота си и когато може да се обърне назад и да разкаже цялата си история. Все още не мисля по тази тема. Мисля, че ми предстят още доста интересни събития и като остарея, ще седна пред камината и ще пиша автобиографии.
– А сега извън темата- как според вас ще завърши финалът на Шампионската лига между Челси и Байерн Мюнхен?
– Питате ме, защото знаете, че съм жарък фен съм на Челси. Много им стискам палци. Мисля, че имат дух, което е най-важното.
