Теодор Караколев
Съединението на Княжество България и Източна Румелия безспорно е един от най-паметните актове в българската история. Както е вярна известната сентенция „Съединението прави силата“, така Съединението е символ и на саможертвата, на единомислието и на компромиса – да преглътнеш кварталното его, за да просперира държавата. Около 6 септември си припомняме за тези събития и тези идеали за кратко, говорим с умиление или гордост, с патос и често усърдно заобикаляйки темите за „великата сила“ – най-голям враг на Съединението и на българското обединение като цяло, правим или не сравнения с днес, колко сме далеч от този идеал и как все още се караме на столици и провинции, вместо да осъзнаем, че сме едно. Покрай говоренето или премълчаването на всичко това ни заливат образи и други произведения на изкуството, които понякога приемаме за даденост. Искам да се спра на три от тях:
Картината на Николай Павлович „Съединението на Северна и Южна България, 1885“
Николай Павлович е един от интересните български художници – няколко от неговите произведения ни посрещат навсякъде, но самият той е доста неизвестен за масовата публика. Роден през 1835-а година в Свищов, той е сред първите български светски художници. През 50-те години на 19 век учи във Виена и в Мюнхен – до 1858-а година. След това се връща в българските земи – по това време все още не е минала Великденската акция (1860), предстои спечелването на борбата за самостоятелна българска църква, създаването на Първата легия на Раковски, дейността на Левски е далеч в бъдещето.
Павлович обаче, учил на запад, вижда бъдещето и опитва да насочи сънародниците си, чрез своите умения и повдигайки техния дух, именно към това европейско бъдеще. Още през 60-те той се опитва да образова в сферата на изобразителното изкуство българите чрез различни беседи, статии, публикува и проекто-програма на едно бъдещо рисувално училище в Русе. Създава и множество картини на историческа тематика от славното българско минало.
За разлика от Станислав Доспевски – съвременник и съперник в много поръчки, съдбата се усмихва на Павлович, който успява да види България свободна, макар и разпокъсана. Така той успява да създаде два от образите, с които най-често илюстрираме тези периоди – „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес“ и „Съединението на Северна и Южна България“. Втората е създадена след Сръбско-българската война и освен символите на съединените Княжество България и Източна Румелия носи символи, свързани с тази война – двете алегорични фигури са стъпили върху оръдие и знаме с двуглав орел. Над тях се веят надписи както на датата на Съединението, така и на места, свързани с войната – Сливница, Пирот, Видин. Не е забравена и Македония, която все така тъжна, като в първата подобна картина на Павлович, чака своето освобождение на заден план. Павлович прави както картина на „Съединението“, така и литография, като двете се различават съвсем малко. Изображението от литографията, разбира се по технологични причини, става по-популярно и само за месеци след създаването му се разпространява из цяла България. То все пак няма директна връзка с град Пловдив, както и самият Павлович – за разлика от другите две произведения.
Пиетро Монтани и посрещането на Батенберг
Един от първите чуждестранни архитекти, които пристигат в Пловдив е Пиетро Монтани, който работи като главен архитект на Източна Румелия и създава някои от най-важните сгради в града ни – като например днешният Регионален исторически музей – зала Съединение и Хуманитарната гимназия. Той е завършил във Франция, но съдбата го изпраща именно в Източна Румелия.
Макар и чужденец, след няколко години в Пловдив той усеща важността на момента на Съединението и създава една рисунка. Тя запечатва пристигането на Княз Александър Батенберг на 9 септември 1885-а година в града – окончателно официализирайки Съединението. Монтани избира да нарисува сцената до Джумая джамия, като за грандиозност добавя една измислена класическа арка. В картината вече съществуват реални личности, като Монтани ги подрежда по важност – най-отпред е князът Батенберг, Петко Каравелов, Георги Странски, ген. Данаил Николаев и други светски и религиозни личности. Любопитно е, че в тази картина Монтани изобразява и себе си.
100 години по-късно – паметникът на Величко Минеков
100 години след Съединението – през 1985-а година Пловдив получава и паметника, пред който и до днес отбелязваме годишнината. Негов автор е Величко Минеков – преподавател и по-късно ректор в Художествената академия. Сред известните му творби са Арката на свободата на прохода Беклемето и паметника на хан Аспарух в Добрич.
Паметникът е открит за 100-годишнината от Съединението, като част от класическа за социализма „празнична промяна“, сред която е и например пълно пребоядисване на всички къщи по Главната улица. Паметникът символизира обединението на двете части на България, като двете крила – помагайки на „Майка България“ посредата да полети. Разбира се, този паметник е доста по-героичен и оптимистичен – за разлика от картината на Николай Павлович, например, Македония липсва. От друга страна, за разлика от много други паметници, издигнати през социализма, поругаванията му, драскането на символи, послания или просто грозотии по него се случва изключително рядко.
