Италианските пътешествия на пловдивските художници

Теодор Караколев

Теодор Караколев е журналист от около 10 години. Работи дълго време и като фотограф. В последните 5 години специализира в сферата на културата. Работил е в различни пловдивски и национални медии, сред които Дарик радио и Mediacafe.bg – част от който е и към днешна дата. В момента е и студент „Изкуствознание“ в Нов български университет. Автор е на уеб-документалния филм „Как Пловдив стана Европейска столица на културата“. С радост ви информираме, че Теодор вече стана част от екипа на Под Тепето като външен автор.

Българските артисти винаги са усещали топла връзка с Италия. Голяма част от нашите художници са посещавали или дори живяли дълго време там. Двамата най-големи пловдивски рисувачи също са минали през Апенините и, с известен егоцентризъм, избрах да ви разкажа точно за тази тема – посещенията на Цанко Лавренов и Златю Бояджиев в Италия. И на двама им пътуването и срещата с голямото изкуство ги докосва силно, макар и по различен начин – Лавренов е едва в началото на своята кариера и отива повече, като турист, докато Златю пътува, когато вече е утвърден художник, с ясна цел да черпи и да се обогатява от извора.

Цанко Лавренов – есента на 1925

Цанко Лавренов е сред най-великите български художници, но освен това е сериозен художествен критик, изключително интелигентен човек, а и католик. По причина последното, през 1925-а година заминава с една делегация за Рим.

Тогава, той все още не е станал истински художник. Има огромното желание, но все още животът му не се е наредил по правилния начин и рисува само за себе си.

Няколко години по-рано посещава частна художественаакадемия във Виена, но е принуден да я напусне – докато Лавренов учи, австрийците решават, че не харесват чужденците в тяхната страна и всички неавстрийци са изгонени от университетите им. Знаем докъде ще доведе това мило отношение към чужденците, залитането към което и днес е много лесно. Но, това е друга тема.

Та, Цанко Лавренов се връща в Пловдив и се бори за препитанието си, но желанието му да бъде истински художник тлее и чака да се разгори. През есента на 1925-а година му се удава този шанс – да пътува за Рим, където дори се среща с папата. Пътуват с параход до Виена, откъдето минават през Венеция и стигат до Рим. Придружава ги Анжело Ронкали – свързаният и с Пловдив католически свещеник, който по-късно става папа Йоан XXIII.

Част от делегацията са и двама католици от пловдивските села, които са изключително симпатични за Цанко Лавренов. По думите на художника те нямат никакво отношение към изкуството и са живи Бай Ганьовци. Описва и тяхната визия за хубав град, като можем да си помислим, че представата на тези байганьови селяни все още битува: „Какво ѝ е хубаво на Венеция“, възмутили се те – за тях хубавото било „широки улици, високи къщи, автомобили“. Познато?

Във Венеция Цанко Лавренов се нагледал на изкуство – пловдивчанинът останал силно впечатлен както от архитектурата, така и от наследството на художниците. Особено прозорлива оценка прави и на масовия турист – „пълно е с чужденци, които се чудят там, където пише, че трябва да се чудят, а в същото време подминават много красоти само, защото не са отбелязани в пътеводителя им“.

От пристанищния град, делегацията стигнала до Рим. Там Цанко Лавренов видял толкова много високо изкуство, че накрая дори му омръзнало и се изморил – сам коментира, че обикалял сред шедьоври, които обаче не можел да оцени от пренасита. Щастлив от цялото пътуване, Лавренов се завърнал в Пловдив с още по-категорично желание да се концентрира единствено в рисуването.

Така само няколко месеца по-късно, през май 1926-а година той, заедно с Дечев и Витко Бабаков уреждат първата си самостоятелна изложба в салона на „Майчина грижа“ (днес – сграда на Кукления театър). Лавренов получава първото си сериозно признание – картината му „Иконописецът“ е откупена от Пловдиската градска галерия. Той окончателно решава да бъде художник. Седмици по-късно се запознава и с младия ученик Златю Бояджиев…

Златю Бояджиев – лятото на 1939

През 1939-а година Златю Бояджиев вече е утвърден художник с национална популярност. Той успява да завърши Художествената академия, а през 1936-а и по-късно, през 38-а, вече е направил две сериозни изложби в Пловдив, съвместно с Владимир Рилски. Има свой оформен стил, публиката го познава, успешен и щастлив е с това, което прави.

Пътуването до Италия обаче е стара мечта – и той тръгва, заедно със своя кум Асен Дочев. Златю посещава Венеция, след това Флоренция и накрая – Рим. Разликите с пътуването на Цанко са няколко – брезовецът има доста повече време – с дни разглежда шедьоврите, за разлика от по-бързото преминаване на Цанко.

Златю е вече и сериозен художник, разглежда с по-друго око творбите. Макар, че Цанко Лавренов сякаш по рождение има всичко – око, ръка и глава за рисуване, все пак стига върховете и без диплома.

От триумвирата на италианските ренесансови градове, сякаш Флоренция му е направила най-голямо впечатление. След като се завръща, Златю започва да рисува по друг начин – „новата стилистика“ един от най-големите наши изкуствоведи Димитър Аврамов нарича „куатрочентистка“, а Флоренция е сърцето на италианския XV век. И само за няколко години – до Освободителния 9 септември 1944 година, създава куп шедьоври: „Ковач си кове косата“, „Клане на прасе“, прочувствения „Майката на художника“, „Зима в стария Пловдив“, известният на всички семеен портрет – диптих с жена си Цена, „Сляпа свинарка“, „Брезовски овчари“… А с последната картина Златю се „завръща“ в Италия през 1942 година – картината е част от едно от обидно малкото български участия на Венецианското биенале.

Архитект Стефан Тодоров

Бързо спомавам и Стефан Тодоров – архитект, учил и завършил своето образование в Италия. Тодоров учи в Торино между 1928 и 1934-а година.

Годините между двете световни войни са най-ценните за българската архитектура – най-вече за жилищната, тъй като се строят много и разнообразни по размер и вид жилищни сгради. След 1944-а, за добро или не, всичко се прави по стандарти и в големи размери. Творческата оригиналност ще се прояви отново чак след десетилетия.

Но до Девети архитектите ни са изключително оригинални. Повечето от тях, обаче, са завършили в Германия. Тодоров е от малкото изключения, които учат в Италия – и разликата с немската школа в неговото творчество си личи: много повече криви и извивки, много повече прозорци, големи тераси…

Уви, като малко по-млад, Стефан Тодоров остава по-малко творчество от Светослав Грозев или Боян Чинков, като се изявява основно между 1935-а и 1940-а. Днес можем да се насладим на донякъде запазени негови сгради – жилищната сграда с голямата извита тераса срещу ГДК „Борис Христов“ или фамилната къща с уникално таванско осветление на ул. „Жолио Кюри“ до Съдебна палата.