Голяма статуя на Херакъл се издигала навръх Бунарджика

Постаментът на статуята бил запазен до 50-те години на ХIХ век с надпис от IV – III век преди новата ера
Николай Шаранков предполага, че по средата на хълма е имало храм, а под него – пещера с извори
Хълмът е свързан и с голямата мечта на цар Фердинанд за постройка на голям дворцов комплекс в Пловдив
Владимир Балчев
От векове насам този хълм е известен с името Бунарджик. Според Николай Шаранков най-старото му име е Пурд. Тази тракийска дума се свързва с индоевропейския корен за извор. Гърците го наричали Криниос, или просто Кринис. Това название пак означава извор. Със същото значение е и турското име Бунарджик. Неслучайно до 1937 г. днешната улица „Данаил Николаев” се наричала „Изворна”. На тази улица се намирала и Винарската кооперация „Извор”, създадена в края на ХIХ век.
За изворите са запазени малко сведения. Летописецът на Пловдив Никола Алваджиев пише: „Имаше две изко­рубени пещери, за които казваха, че били от времето на ромен миллет (римляните)… На 15-20 м от пещерите лееше вода старинна чешма с чучур. Тя бе разрушена в 1910 г., после я възстановиха, но в друг вид. Тя и сега е на същото място, пред останките на някаква антична постройка…” Мнозина вярвали, че водата от тази чешма е вълшебна – щом някой чужденец отпиел от нея, оставал завинаги в Пловдив. В наше време от античната постройка няма и следа, а съществуваща сега  чешма е съградена през 1933 г. уж по подобие на отколешната. Няма го и мраморното корито на чешмата, както и дълбокото древно подземие, открито през 20-те години на миналия век.
Съвременното название на хълма идва от двата паметника, събрани на неговия връх (234 метра над морското равнище). Те са символи от последните 130 години – твърде кратък период, съпоставен с многовековната история на това забележително място. Старите монети от началото на III век показват друга картина – върху най-високата част на тази малка планина се издигала внушителната статуя на Херакъл. Постаментът на статуята бил запазен до 50-те години на ХIХ век. На него имало полуизтрит надпис, преписан буква по буква от гръцкия историк Гр. Цукала. Д-р Александър Пеев определя, че надписът е от IV – III век преди новата ера. Паметникът е представен самостоятелно върху монета, сечена по времето на император Гета (209 – 211). Херакъл е изобразен прав, с дясната ръка се подпира на кривака си, а в лявата, върху която е преметната лъвската кожа, държи ябълките на Хесперидите. Същият паметник е гравиран  както върху монета от времето на Каракала (198 – 217), така и върху медалион от времето на император Елабагал (218 – 218). Върху монета от времето на император Септимий Север (193 – 211) са показани едновременно два хълма – Джентемтепе (Младежки хълм) и Бунарджика (Хълм на освободителите). Събирането на двата хълма в един образ подкрепя тезата на Николай Шаранков, че в древността те съставляват един общ култов комплекс.
Тази информация за облика на античния Пловдив, щеше да остане недостъпна, ако не бяха дългогодишните изследвания на научния сътрудник Камен Колев. Той първи разгада посланията на старите монети и, преди да ни напусне,  ги направи достъпни за нас.
Николай Шаранков предполага също, че по средата на хълма е имало храм, а под него – пещера с извори. Намерените оброчни релефи на хълма уточняват, че храмът е бил посветен на богинята Деметра. Посвещения на Дионис и плоча с поема, посветена на музите, отварят пролука към един друг свят, за който не знаем почти нищо. Оскъдни са и сведенията от находките в античния некропол, разположен в източните и южните подножия на хълма. Много от гробовете били отворени още в древността, а превръщането на стария некропол в турски гробища заличило много следи. Близо до прочутия извор се намирала старинна гробница. Александър Пеев смята, че там е погребан знаменит воин, заедно със загиналите негови бойци.
Бележките на европейските пътешественици предоставят малко информация. Единствено Йохан Кемпелен (1740) дава конкретни сведения. Австрийският дипломат  открил два четливи надписа в една гробница. Намерил също отлично запазен гръцки надпис върху мраморен отломък, но той служел за корито на чешмата под някогашния храм. През 1933 г. работниците, които благоустроявали хълма, разбили мрамора и изхвърлили парчетата в насипа  на терасата пред общинския бюфет, известен сетне като Големия Бураджик.
Вероятно още от древността хълмът бил любимо място за разходка на пловдивчани. „Местността „Бунарбаши” е сборище на интелигенцията и на аристокрацията” – известява Евлия Челеби в средата на ХVII век. Подобни сведения има и от по-късно време. С тази традиция е свързан най-старият празник на Пловдив – посрещането на маиза в първия ден на месец май, когато всички дървета са разлистени и зимата окончателно е отминала. Още по тъмно цели семейства се отправяли към върха на Бунарджика.  Стръмната пътека се запазила чак до 1932 г.  Труден и уморителен бил преходът в тъмнината, но си струвало усилията – според преданието, който посрещнел изгрева, щял да бъде здрав през цялата година и го очаквала добра печалба. Задължително било майосването, тоест посрещането на първите слънчеви лъчи, да бъде върху самия връх на Бунарджика. Скалите и равната площадка под тях била препълнена от народ. След “улавянето на маиза” всички се спускали долу в ниското при днешния булевард “Руски”, където се простирала широка поляна с буйна свежа трева.  Тук жените нареждали богати трапези. Имало всичко – печени агънца, прасенца, пилета, изобилни мезета и питиета. Отстрани български, арменски и цигански оркестри подклаждали веселбата. В специална беседка била военната музика, а в другия край на поляната на една скална площадка били изпълнителите от Пловдивското певческо дружество. По-изтънчените компании се усамотявали настрани, за да слушат виенски мелодии. “Местността плуваше от народ”, известяват някогашните вестници. Едва на свечеряване всички сгъвали багажите и поемали към домовете си.
Казват, че този празник води началото си от дълбока древност. Традицията се спазвала строго от незапомнени времена. Нещата започнали да се обръщат от 1899 г. Тогава за първи път по улиците на Пловдив тръгнали социалистите, за да отбележат празника на труда. Отначало никой не им обръщал внимание. Но от година на година шествието ставало все по-многобройно, лека-полека традиционната почерпка се превърнала в политически митинг. След това в ритуала се включила полицията – социалистите пръскали позиви, връзвали червени знамена по дървета и високи сгради, стражарите ги гонели и пълнели арестантските килии. Да те е страх да излезеш от къщи, камо ли да празнуваш.
По-новата история на хълма започва с пазарния комплекс от временни постройки, където през 1892 г. участниците в Първото българско изложение можели да продават стоката си. След повече от 40 години пак на същото място бил открит Първият национален мострен панаир, който бележи една нова епоха в развитието на Пловдив.
Хълмът е свързан и с голямата мечта на цар Фердинанд за постройка на голям дворцов комплекс в Пловдив. Още през 1892 г. монархът харесал Бунарджика, а по- късно го поискал от общинската управа. Общинарите много добре знаели, че ако дадат Бунарджика на княз Фердинанд, ще лишат града от едно без­ценно благо, с което е разполагал от векове. Въпреки това решението било взето:, да се подари на Негово царско Височество Княза“ Бунарджи­ка заедно с градината „Цар Симеон“ и с един обширен терен от днеш­ния Дом на техниката до Търговската гимназия и от Дома на техниката до ул. „Данаил Николаев“. Дворецът щял да включи и запазената гора при се­гашното кръстовище на „Пещерско шосе“ и бул. ,,В. Априлов“. Още през 1896 г. княжеските ко­нюшни били настанени в градината „Цар Симеон“, а на следващата година решението било потвър­дено от повторно гласу­ване. Този терен от сто­тици декари трябвало да се превърне в импозан­тен парк с водопади и езера, редки растения и животни, а сред него да израсне един пловдивски „Версай“, по подобие на дворците, останали от френските крале. На пръв поглед вече нищо не можело да спре изпъл­нението на проекта. Оба­че не било така – собст­вениците на имоти реши­телно се противопоста­вили на тяхното отчуж­даване. Започнали съдеб­ни процеси, които се про­точили до 1912 г. След това се изредили три вой­ни, а през 1918 г. цар Фердинанд бил принуден да напусне България. Та­ка Пловдив останал без свой „Версай“.
На самия връх в здравите скали бил издълбан голям басейн. Тук пристигала водата от Родопите,  преди да поеме към къщите по Трихълмието. От това водохранилище, един поток се стичал по скалите, а надолу се оформили два водопада. Никола Алваджиев пише: „Водата падаше от ня­колко метра, удряше се в ед­рите камъни под улея, разбиваше се на хиляди капки. Вълшебно бе това кътче със своята свежест, зеленина и прохлада, а зиме, когато ле­дът изваяше причудливи фи­гури, бе неизказано краси­во…”
Следващата страница от новата история на Бунарджика е свързана с каменните кариери, които започнали да разрушават скалите на хълма от три страни. От 1933 г. започнало преобразяването. От едно запустяло място, хълмът се превърнал в прекрасен парк. Чудото било направено от кмета Божидар Здравков. Започнал през 1932 г. Па­рите били малко, проблеми – колкото щеш. На всичко отгоре един калпав закон неп­рекъснато му създавал гри­жи. От времето на Стамболийски останало феодалното нареждане всички мъже от 20 до 40 години да отделят 10 дни в годината за общественополезен труд. Ако някой е претрупан от работа или не може да държи кирката – не­ка се откупи. Нароили се час­тни бюра, които за нула време издавали редовно удосто­верение, че еди-кой си плов­дивчанин е отработил задължението си. Заверка, печат и подпис – всичко си било на място. Но и най-простата сметка показвала, че нещо не е наред – в общината постъп­вали годишно сто хилядарки, а откупката на калпак била 300 лева. Кметът наредил за­напред удостоверенията да се издават само от негов под­чинен. Постъпили близо 700 хилядарки, сетне цифрата прехвърлила милион. С тези пари започ­нало и било завършено след две години благоустрояване­то на Бунарджика. Появили се алеи, стъпала, път до вър­ха, нови водопади в южната част, детски пързалки, басей­ни. Нагледен пример, че и калпавият закон може да свърши добра работа в ръцете на добросъвестния управ­ник. През 1940 г. Бунарджи­ка имал нова атракция – из гората започнали да се раз­хождат елени и 10 сърни. Както пише Божидар Здрав­ков, през 1944 г. сърните станали жертва на военните кучета, докарани в града от съветските войници, а оце­лелите животни избягали неизвестно къде.
Вижте фотоизложбата „Тепетата на Пловдив“ в къща Стамболян, част от Празниците на Стария град