Естествения стремеж на човека като разумно същество да комуникира със себеподобните си го е накарал да търси различни начини и средства за целта.
Графичната рисунка е била изначалната проява на рисуващия homo sapiens.
Пещерите предоставят достатъчно доказателства за тази спонтанна реакция, която ражда подобието на образа. Разбира се, пътят от първите изображения до графиката като конкретен вид изкуство е дълъг и когато днес коментираме неговата същност, като своеобразна реакция на артиста към случващото се в средата, която го заобикаля, вече приемаме, че то освен своята условност и пластичен език, основан на минимум изразни средства, преминава и през един носител чрез който вълнението на артиста се отпечатва върху белия лист и е с качествата на графичната техника.
Изкуството има особеността да изразява вътрешния мир на създателя си чрез съответния образен език. Съвременните технологични постижения разшириха необозримо този спектър. Класическата гравюра поставяше известни материални ограничения, които от своя страна в ръцете на твореца можеха да бъдат и предимства. Примерите в това отношение са творбите на безброй художници, като между тях- гении, реализирали се успешно през вековете както в живописта, така и в графиката.
От Дюрер, създал шедьоври като „Рицарят, Смъртта и Дяволът“, „Меланхолия“ и т.н., до изключителните по своята дълбочина офорти на Рембранд („Трите кръста“– IV състояние, „Проповядващия Христос“, „Сваляне от кръста“…) и Гоя с неговите гравюри, показващи зверския лик и безумието на фанатизма и войната, великите японци от периода укийо-е : Хокусай („Вълната“, поглъщаща всичко), Утамаро с изящните изображения на японските жени и техния бит, очарованието в пейзажите на Хирошиге, французите Домие и Лотрек, норвежецът Мунк, както и художниците от групата „Мост“ и редица още артисти до Пикасо ( „Минотавромахия“ и сериите, посветени на Рафаел и Рембранд…) и художници след него.
Ще си позволя едно различно мнение за най-прочутата му творба „Герника“, която по същество е изградена върху базата на графичните изразни средства – петно и линия. Живописният език е сведен в рамките на една минималистична палитра, движеща се в границите на черно-бяло, с оттенъци на топло и студено. Тук е мястото да вметнем и отговорът на Пикасо на въпроса за абстрактното: „Абстрактното – да, но къде остава драмата!“, което показва хуманната същност на творчеството му и отстоява позицията на съпричастност към трагедията на човешкия род.
Освобождавайки се от непременността да илюстрира религиозна, историческа или политическа фактология, графиката, подобно на живописта, намери своята сугестивна сила като визуално изкуство в чистите изразни средства. След технологичния скок от втората половина на ХХ и началото на ХХl век, можем да наблюдаваме една безграничност на способи и похвати, при които много често художникът дори не докосва непосредствено графичния лист. Творческият дух вече не се възприема като проява на физическо усилие върху матрицата. Независимо от факта, че черно-бялото е приоритет на графиката като изкуство, тя, графиката, без да има за цел да съперничи на живописта, навлезе в територията на цвета безапелационно и убедително. Достатъчно е да го проследим от старата японска гравюра до наши дни за да установим колосалната разлика в колоритните възможности днес.
Видно е в такъв случай, че графиката, създадена и доказала се като изкуство, чийто основен белег е условността, чрез отказа си от буквален препис на обекта, ще заяви своите претенции за елитарност. Създаването и възприемането на графичната творба от такова ниво предполага съответните творчески възможности и пластична култура за преодоляване на академичните баналности в стремеж към абсолютна чистота, автономност и знаков характер на изображението. Тази самодостатъчност на синтетичния графичен изказ се определя в много голяма степен и от различното схващане на всеки отделен художник за същността и характера на графичната творба, което е неизменна черта на богатството от идеи и проявления в света на изкуството.
Предполагам, че една добра графична експозиция би трябвало да носи в себе си изказаните по-горе особености на това изкуство.
/Минчо Панайотов, 2025 г./
За автора:
Минчо Панайотов – роден 1944 г. Завършил факултета по изобразително изкуство на ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“ при проф. Васил Стоилов. Участник в многобройни общи национални, регионални и международни изложби и с
над 50 самостоятелни в страната и чужбина /София, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, както и в Ню Йорк, Париж, Лондон, Мюнхен и др./
Член на СБХ.
Награждаван от СБХ и ДПХ за графика и живопис.
Работил в ГХГ – Пловдив и ПУ „Паисий Хилендарски“.
Бил е лектор в ДК „Борис Христов“- Пловдив върху класическо и съвременно изкуство.
Има собствена школа с кандидати за средните и висши учебни заведения по изобразително изкуство и архитектура.Живее и работи в Пловдив.
Изложбата „СЪВРЕМЕННА ГРАФИКА 2025 г“ се провежда до 4 март 2025 г., в Галерия „ДПХ“, бул. „Цар Борис III Обединител“ 153, гр. Пловдив.
