Вратите на Димитър Кудоглу – казаното и премълчаното

Или защо стогодишните врати, прозорци, огради трябва да са част от нашето ежедневие, а не музейни експонати

И отново: ето как се прави изложба

На 1 ноември бе открита изложба, свързана с Димитър Кудоглу и неговото наследство, свързано с Дома на благотворителността и народното здраве. Представени бяха автентичните врати, запазени след разрушаването на сградата през 1973 година, копия на документи и винили с информация за съдбата на Кудголу и Дома.

Често на страниците на „Под тепето“ сме коментирали негативни примери за скучни и безсмислени изложби, в които едни картини или експонати просто се окачат по стените. И затова искаме и да подчертаваме ясно добрите примери – макар и понякога непретенциозни. Изложбата за Кудоглу действително е това: една двукрила врата, два документа и няколко винила.

Но това е достатъчно да създаде усещане и емоция, защото е направено по смислен начин. Копията на книгата за създаването на Дома и част от Златната книга са разтърсващи. Човек може да разгърне и прочете уникалния документ, собственоръчно написан от Димитър Кудоглу за учредяването на благотворителната структура. Другият документ също е трогателен – разказвайки за вписването в книгата на вече 80-годишният Недко Каблешков, виден общественик, вършил доброволно изключително много за пловдивската култура и общество без да очаква нищо в замяна.

Винилите ни разказват история, която, може би, много от нас знаят. За бизнеса на Кудоглу, за дарението, сградата. Задължителна информация, която всеки посетител на изложбата познава, но трябва да бъде част от една такава експозиция.

В Градската художествена галерия виси портрет на същия този Кудоглу, но всеки човек би го подминал, защото нищо не насочва вниманието ни към него, нищо не акцентира с какво тази картина е по-важна и по-различна от останалите. Просто поредният академичен портрет на един академичен художник. Нищо не ни създава истинската емоция, което разделя хубавата изложба и експониране – каквото имаме в Балабановата къща – от скучното и формално закачане на картина – каквото имаме в ГХГ.

Съвсем отделен е въпросът, че и самото откриване бе събитие, а не формално отбелязване с речи, благодарности към този и онзи: посетителите са чули песен, написана от Ангел Букорещлиев, написана специално за откриването на Дома; видяли са и лекция, свързана с темата. Неща, които по света са тривиални, но за някои пловдивски институции са рядкост.

Но толкова за сравненията. Изложбата за Кудоглу е там и си заслужава да я видите. Идете.

Премълчаното от изложбата: Дългогодишното унищожение

Какво, всъщност, ни казва тази изложба – без да ни го казва; една изложба, фокусирана върху две врати, които са на малко по-малко от сто години?

Казва ни, че обществото ни не може да пази нещо сравнително тривиално 100 години и, ако успеем да го опазим, то се превръща в музеен експонат.

Което е тъжно.

Историческата стойност на вратите на Дома на здравето на Кудоглу, вероятно, е много по-висока от мнозинството останали врати, но действителността е, че ежемесечно подобни врати със същата естетическа стойност – и не само врати – се унищожават из целия град.

Което е тъжно.

Без да го прави експлицитно, тази изложба много категорично ни казва, че трябва да обърнем малко повече внимание на наследството около нас. Материалното, истинското, което е част от нашето ежедневие, от живота ни, което всеки ден пипаме, прекрачваме, гледаме, подпираме се на него, както са го правили Димитър Кудоглу и наследниците му преди сто години, подпирайки се, пипайки и прекрачвайки подобни врати, дръжки, камъни.

Изключения има. Но масовата практика сред държавни институции, обществени организации и частни лица е всички тези фрагменти от прекрасния ни, наслоен с история град, да бъдат унищожавани.

Част от изложбата е документ от 1945 година, свързан с огромната и достойна работа, свършена от Недко Каблешков, вписан в Златната книга. Съвсем скоро новата политическа власт ще унищожи това наследство – домът, фабриките, цялата система на благотворителност и доброволна помощ между хората е национализирана, заменена от задължителна помощ.

Следващото унищожение е физическо – събарянето през 70-те години на сградата, чиито врати гледаме в изложбата, заради изграждането на днешната Поща.

Вече в новото време и новата политическа система самите Тютюневи складове също бяха унищожени, бидейки тежко опожарени. Частица от тях се пази, но те се разпадат от година на година. Складове, на които са изписани същите инициали, които виждаме на вратите от изложбата. А можем и да си представим проект за реконструкцията им с надстрояване – представете си, да речем, един климатик пред тези прекрасни врати, които тук-таме пък ще са облицовани в ПВЦ-дограма.

Нещо подобно се случва с наследството на друг, по-малко познат, тютюнотърговец и огромен дарител от преди 100 години – Атанас Куцоглу. Неговата фирма „АКА“ е издигнала прекрасната сграда по проект на арх. Димитър Попов на ъгъла на ул. „Иван Вазов“ и „Авксентий Велешки“, която също получава нов фасон, нови етажи, нови елементи – макар и с напълно законен, одобрен от всички институции проект.

Още по-лоша е съдбата и на наследника на Атанас – синът му Васил Куцоглу, чиято къща бе безпроблемно съборена под носа на Община Пловдив, а в момента Чудовище на Франкещайн от бетон се появява на мястото на шедьовъра на арх. Шнитер, който бе напълно здрав и функционален.

Толкова ли е трудно да пазим наследството?

Някой би казал: Тези сгради са стари. Не можем да пазим такива 100-годишни врати, те вече не функционират добре. Сградите са стари, не може да живеем в тях, трябва да ги обновяваме. Така ли е, наистина, или може да бъде иначе?

Реалността показва, че може да бъде иначе. Връщаме се на Димитър Петров Кудоглу и неговия род. Сладкарница обитава къща на пл. „Централен“, където е живял единият от неговите племеници – Димитър Турдоглу. Къщата е в превъзходен вид, запазена изцяло – със своите врати, прозорци, покрив, всичко. Нови са само витрините на партера и, по всяка вероятност, цветовете. Всичко останало, обаче, е тук, здраво, функциониращо, автентично, украса на нашия хилядолетен град.

Неговият брат Константин Турдоглу пък е живял на ъгъла на улиците „Иван Вазов“ и „Кракра“. Къщата също е перфектно запазена – със своите оригинални материали, детайли, орнаменти, прозорци, врати… Цветовете не са най-подходящите, но това е лесно поправимо – важен е подходът към всичко останало, който е показателен: тази история, която се налага да показваме като музеен експонат, всъщност може да има своя пълноценен живот в ежедневния ни живот.

Децата ни могат да видят нещо красиво и без да ги водим в музей – ежедневно: те минават всеки ден покрай него, покрай тези сто годишни врати, когато отиват в Музикалното или Лиляната. Няма нужда всички ние да отделяме специален ден в месеца, за да видим нещо красиво, само когато намерим време да идем на музей или галерия: всеки ден ние ходим с приятели или деца на сладкарница под тези сгради. Можем да вървим по автентичния стогодишен паваж, ако идваме по улица „Карловска“, по улица „Отец Паисий“ или ред други улици. Може да минем покрай прекрасната ограда на къщата на Недко Каблешков. И т.н.

В Пловдив те, все още, са стотици. И сградите, и вратите, и улиците, и прозорците.

С времето голяма част от тях отиват в небитието – унищожени, съборени, заради ПВЦ-имитации и стоманобетонови фалшификации.

И, ако не спрем този процес, стогодишните врати ще ги гледаме само в музеите.

Което е тъжно.