Първото представяне на книгата му с есета, истории и фрагменти „За неизбежната случайност“ нокаутира с доказателството, че по-добре е да нямаш, щом твоето да имаш отнема нечие да бъде
аня Йорданова
Първото представяне на книгата в България с есета, истории и фрагменти „За неизбежната случайност“ от Иван Ланджев е част от програмата на „Пловдив чете“.
През есента на 2020 година, случайно стиховете на Ланджев влязоха в живота ми, нашепвайки
„да отпразнуваш показно живота, подобно голобрад Уолт Уитман някакъв, и ти така да атакуваш радостта докато не се подчини и не забиеш знаме в нея.
Завоевател да си на доброто и красивите ти мисли да се раждат все на светло. Така ще се научиш да извърташ погледа и да виждаш океани.“
В ежедневния океан от разпръснати думи, в книгата „За неизбежната случайност“ седем фрагмента, седем предговора и седем послеслова се превръщат в острови. Ланджев е подредил думите и на всеки остров ме очаква писмо.
„Умишлените рекорди показват какво могат да постигнат хората. Случайните ни показват какво могат да преживеят.“ Случайност ли е да нямаш или умишлен рекорд е да имаш – звучи като да бъдеш или да не бъдеш. В зловещо поле се превръщат милион и едното желания и перото на Ланджев нокаутира с доказателството, че по-добре е да нямаш, щом твоето да имаш отнема нечие да бъде.
„Тайните на всеки град и вътрешните дворове с примамващата сянка, двете тихи пейки откъдето някаква история започва, котките, които сякаш знаят – нищо от това не ти убягва, всичко под небето е достъпно. Ти си приобщен. Утопиите са отключени за теб. Пейзажите ти се предлагат като опитни любовници. Фенерите с познатите градини ти намигат съзаклятнически, ето: вече пишеш с повече глаголи.“
Сатирата е здравословна и за да смекчи болката от реалността, писмото продължава със сглобяване на истории за зеления боксов чувал. С Иван Ланджев сме приобщени към един и същ град, знаем тайните му и той нашите: за любовта, от която се срамуваме. Обаче в нас остава надеждата… и тук писмото свършва. Достигам до фрагментите с по-малко думи, преминавам през селфито, за да стигна до булевард „България“. Тук в писмото се говори за „дълг“ и „корупция“ и за съвестта, която все по-често остава чиста, защото не я ползваме.
На следващия остров чета думите на Мохамед Али: „Аз спор с виетконгците нямам“. Ланджев допълва, че боксът и шахът приличат на живота. Превъзхождат го, защото са с по-ясни правила, нещата са по-достойни. Единоборството е по-честно. Понякога ни се иска и в живота да е така. После Иван Ланджев, като „завоевател на доброто“ посочва, че „стилът е походката на свободата“. На последния остров бъдещето стопля, защото зависи от топлината, а топлината пътува от любовта.
Книгата е опити върху надеждата, опити върху българската ситуация, въпреки мълниите, според мен, бихме могли да възпитаме с усилията на волята и интелекта, да сме оптимисти, защото човекът е скептик. Да се надяваш излиза по-смело. Внимание, вратите се отварят. Имахме свободата и не знаехме какво да правим с нея. Само помнещият може да си позволи лукса на тъгата.
Представянето на книгата приключи. Не разказах за всички писма, които получих в „За неизбежната случайност“. Нареждам се последна и очаквам своя автограф.
– Кой е вашият герой в момента?
– Майка ми! Нямаше ме 6 месеца, липсвахме си.
– Коя е Вашата неизбежна случайност?
– Любовта!
„На света принадлежиш и сам си свят. Не можеш да застинеш върху страниците никога, защото взе решение да бъдеш песен. Навсякъде си тукашен. Едно прохладно и летливо настояще – увлечено от собствения ритъм, то вечно себе си догонва.“
Цитати от:
„ За неизбежната случайност“
„Разсъждение за метода“ от стихосбирката „Ти, непрестанна новина“, изд. „Жанет 45“
Снимки: Ванеса Попова
