Музеите в Пловдив заслужават повече пари, заслужават също конкурси и прозрачност. Но няма

Почти всички дейности остават непрозрачни за обществеността и експертите, а се случва дадени решения на директорите да се вземат тоталитарно, сякаш музеят или галерията им е бащиния
Пловдивските театри и опера се ръководят от директори, назначени с конкурс – същото трябва да се случи и с музеите и галерията
Музеите влязоха в новинарския поток в последните седмици – първоначално с позиции за повече средства и по-високи ставки, а в последствие и с по-активни протестни действия и затваряне на вратите. Пловдив не остана встрани и също по един или друг начин се включва в протестните действия – град с много музеи, логично следствие от богата култура в региона.
Ситуацията, разбира се, винаги е малко по-сложна – новото правителство си навлече недоволство с първия си Бюджет с недостатъчно пари както за музеите, така и за БАН и в други научни сфери. Въпреки сериозния ръст на бюджета на Министерство на културата, както и генерално на държавните харчове, музеите са напълно в правото си да искат повече за тях. Но музеите заслужават много повече от пари – заслужават конкурси, заслужават и прозрачност – неща, които сегашната управа, директори, отговорни лица поне в Пловдив не предоставят.
Парите за музеите са малко – но не бива да се дават без контрол
Факт е, че средствата, които получават музеите са малко. Най-очевидният и лесно разбираем въпрос засяга заплатите на служителите, които са обидно ниски. Редно е един музеен работник – дори да не е научен работник – да получава поне около средната работна заплата за региона, в който живее. Извън този никак не тривиален въпрос, един музей има обаче още купища други разходи, за които също не достигат средства – от сметките за ток и вода, до по-сериозни дейности, като реставрация, опазване на наследството в депата си, организиране на събития и прочее, което за много подобни институции действително е трудност.
Всичко това е двустранен процес. Какво всъщност вършат музеите в Пловдив остава тайна – сравнено с музеите по света. С няколко клика и търсения в гугъл всеки човек може да открие годишния отчет за свършена дейност на институции от всякакъв калибър по света – от Лувъра, през Опера Дуомо във Флоренция до малки музеи в САЩ. Откъде какви средства са получили, как са ги разходвали, какво са свършили и прочее.
В България – и конкретно в Пловдив – това не се прави. В Пловдив има пет независими такива структури: четирите регионални – Етнографският музей, Историческият музей, Археологическият музей, Природонаучен музей, както и общинската Градска художествена галерия, която в основните параметри спада в същите законови категории на музеите. Нито един от тези музеи няма публично достъпен годишен отчет – или поне е достатъчно дълбоко скрит в сайтовете им, че е невъзможно да се открие.
Следващ проблем е и самата дейност на организацията. Почти всички дейности остават непрозрачни за обществеността и експертите, а се случва дадени решения на директорите да се вземат тоталитарно, сякаш музеят или галерията им е бащиния. Само за пример – един от най-скорошните такива случаи бе поставянето на пластмасовите китайски динозаври в Природонаучния музей и цялостното унищожаване на архитектурната ценност зала „Лотос“, проето се обявтив коиха множество хора на културата, архитектурната гилдия, но в крайна сметка директорът д-р Огнян Тодоров си взе еднолично решението.
Друг подобен пример е Постоянната експозиция на Градската художествена галерия, която трябва да отвори врати всеки момент. Какво ще представлява тази експозиция – какво ще е подредено, как, защо, никой не знае. Навсякъде по света това се случва, ако не публично, то поне с експертни съвети от външни специалисти. В най-важната българска галерия, заедно с Националната художествена галерия и Софийска градска художествена галерия – това се случва напълно анонимно, тайно и неясно за обществото.
Като за начало: Да се спазват законите за конкурси
Разбира се, всяка институция се управлява от своя директор и той има право да решава как точно да сформира такива експертни съвети, които да го консултират или поне да дават публичност на решенията. Всичко това, както и останалите решения за управлението на институцията, са прегоратив на директорите. Някои от пловдивските директори се справят чудесно. Други – не особено добре. Трети – по средата. Поне по неофициални мнения и представи на публиката и на експертите, които гласно или не, споделят позиции.
Има си, обаче, законово установен начин, по който се определя дали даден директор се справя с работата си – или не. Това са конкурсите. След даден срок, в който даден директор управлява музей или галерия, той трябва да се яви на конкурс. Нещо, което се случва в другите институции в Пловдив, но не и в музеите и галериите.
Държавна опера – Пловдив, например, е един много добре ръководен културен институт с прекрасна програма, възроден от Нина Найденова през последните години до там да бъде гордост за града ни. Законът обаче казва, че на 5 години трябва да има конкурс – и на нея ѝ се наложи да се яви на конкурс само преди няколко месеца. Това е напълно нормално. Понеже е качествен мениджър, представил добри резултати и качествена програма, тя го спечели. Същата е ситуацията с театъра, където все още не е обявен резултатът от конкурса за директор, но се очаква там постa да продължи да заема Кръстю Кръстев. Настоящият директор на Кукления театър Петър Влайков също е назначен след проведен наскоро конкурс.
Защо това не се случва в музеите? Всички настоящи директори на регионалните музеи, както и на общинската „Градска художествена галерия“, която спада под същите условия, са на поста доста повече от 5 години. На въпрос на „Под тепето“ през лятото получихме отговор, че за нито един от 4-те регионални музея, както и за ГХГ – Пловдив, няма получени документи за условия за провеждане на конкурси. В следващите дни ще проследим и плановете на местната власт.
Разбира се, това в никакъв случай не означава автоматично, че петимата директори на тези пет институции не си вършат съвестно работата – някои я вършат превъзходно, други – не. Отново правим сравнение с театрите и операта: това, че се налага да се явяват на конкурси не значи, че са лоши мениджъри. Просто означава, че спазват законовите процедури.
Какво казва правилникът? Директорите на музеи са в правоотношения с кметовете на съответната община (що се отнася до регионалните и общинските музеи, каквито са петте пловдивски институции) за срок от 5 години. След това трябва да се обяви конкурс с определена програма и условия на равнопоставени кандидати, работили в съответното професионално направление (законът не казва задължително в музей или галерия, а просто в сферата), а оценка да бъде предоставена от трима представители на местната власт, трима директори на други национални или регионални музеи, както и един представител на Министерство на културата.
Каква е ситуацията в Пловдив? Най-дълъг стаж в Пловдив има Красимир Линков, директор на Градската художествена галерия, вече близо 30 години. Огромен стаж има също д-р Стефан Шивачев в Историческия музей и д-р Костадин Кисьов в Археологическия музей, както и на Регионалния етнографски музей д-р Ангел Янков. По-кратък, но също значителен стаж като директор на Природонаучният музей има Огнян Тодоров, наследил преди 10-ина години Илко Басамаков.
„Да се обединим за културата“ – но нека спазваме еднакви правила
Призивите за обединението на културните гилдии в защита на музеите не може да е безкритично. Безспорно е: всеки, свързан с науката и културата знае срамното положение, в което се намират музейните работници – от реставратори и други учени, до чистачи и охрана. Но законите са там, за да се спазват. И това е част от „културата“.
Когато не се спазват определените законови процедури е трудно да се прецени заслужава ли си тази институция увеличение на разходите или просто харчи едни пари с едноличната благословия на своя незаменим директор?
Все пак всеки гражданин на Пловдив, експерт в дадена сфера или просто посетител, може да направи своята оценка. Всяка от институциите има своите успехи, някои и своите издънки. Могат да се изреждат и описват дълго време: Градската галерия ни показа чудесни изложби през последните години – но пък повечето от тях гостуващи – например скорошните хубави такива бяха от L’Union Paris и от Казанлъшката галерия. Собствената дейност на ГХГ, обаче, е на изключително ниско ниво, видно за всеки художник или изкуствовед. Затова е и огромен контрастът между една хубава изложба, като казанлъшката за Ненко Балкански от изкуствоведа д-р Пламен Петров и анонимните автори, закачили недобре осветените и неописани по никакъв адекватен начин иначе чудесни картини на Димитър Киров и Георги Божилов-Слона през септември. И ако една временна изложба идва и си отива, непрозрачното поведение с подредбата на Постоянната експозиция е абсолютно недопустимо. Отделен въпрос е и огромното забавяне с ремонта, който трябваше да приключи още през 2019-а година.
Хубави примери има много – например, чудесна програма в последните години разви Археологическият музей със своите разходки – в града и в самата експозиция. Естествено, музеят като институция  си има своите проблеми в разнообразните сфери, вменени му от закона, има позитиви, има недостатъци. Природонаучният музей впечатляваше с ръста в посетителите, но се превърна в национална шега с динозаврите, унищожили архитектурното бижу зала „Лотос“ и с надменното поведение на директора Огнян Тодоров, атакувал Камарата на архитектите за тяхната градивна критика.
Етнографският музей остава някак встрани от прожекторите, но често представя изключително интересни временни изложби в добавка на прекрасната си постоянна експозиция. Може би и там има проблеми или неизползван потенциал. Без конкурс и официална оценка, няма как да се каже със сигурност. Например – задължителна положителна оценка трябва да получи изложбата за рода Дочеви, за която дори се очаква и каталог. Нещо, което Градската галерия трябва също да прави – изложби с каталози, научни издания и изобщо научна дейност. Но не прави.
Но най-адекватна оценка не бива да се дава с такива субективни кратки впечатления – а с конкурси. Субективните впечатления може да натежат в съответния конкурс, но без него всичко остава на ниво приятелски отношения, имидж или „то винаги си е било така“. Законът обаче казва, че трябва да има прозрачност и равен старт. Без конкурси няма как да има адекватна оценка за управлението на тези институти – и в крайна сметка, без адекватна оценка за добро или лошо управление, не може да се раздават безконтролно средства. Безспорно парите за заплати на музейните работници трябва да се вдигнат, както и изобщо средствата за тях. Но не бива да премълчаваме и липсващата прозрачност в тези институции – конкретно в Пловдив – и неспазването на задължението по закон за провеждане на конкурси за разходването на тези средства. Музеите ни заслужават повече пари. Но заслужават и спазване на закона.