Междувоенната, възрожденската архитектура и Стария град на Пловдив

Актуално Градът Забравеният град Култура

Нови къщи в модерен стил се появяват през 30-те и 40-те години в Стария град, на мястото на интересни Възрожденски къщи

Възрожденският Пловдив със своите къщи, храмове и други сгради, строени до края на XIX век, има нелека съдба. Малко след Освобождението той постепенно запада – много от къщите по Трихълмието остават в ръцете на по-бедни граждани, които трудно се грижат за претенциозните постройки. Местната власт също помага с различни градоустройствени мероприятия – прокарване на водопровод, изправяне на улици и прочее допринасят за унищожение или поне частично събаряне на не една и две стари къщи.

Сградите не се оценяват и като културно-историческо наследство чак до 1930-те години. С появата и дейността на хора, като художника Цанко Лавренов и архитект Христо Пеев, постепенно местна власт и гражданско общество започват да гледат на сградите като ценност, която заслужава да се опазва. Въпреки това и в годините след 9 септември 1944 година отново има множество унищожени сгради, отново по градоустройствени причини – нови постройки, прокарване на улици и т.н. Много къщи са разрушени, заради Тунела, други – над “Дупката” на Понеделник пазара, където два цели квартала са сринати.

Тук искам да насоча погледа към междувоенния период и съдбата на няколко разрушени тогава сгради, на чието място се издигат нови, модерни постройки от царско време. Част от сградите в Старинен Пловдив са опазени до днес – но разрушения, неадекватни реставрации с неподходящи материали, както и добри реставрации и действия, е имало както преди социализма, така и по времето на тоталитарния строй, така и днес. Темата е много по-голяма и сложна, а въпросът тук не е кой период е по-добър в опазването или унищожаването на културно-историческо наследство, а просто един исторически преглед.

Още в годините след 1878 година се появяват много сгради в новия, много повлиян от Западна Европа стил – различни варианти на нео-класицизъм, нео-ренесанс и всякакъв друг вид класицизираща еклектика. Такива сгради има по цялото Трихълмие, но историята на техните предшественици не е толкова добре запазена. Чак през 1930-те години започва систематизирано проучване, архитектурни заснемания и публикации на старите сгради, предимно от арх. Христо Пеев (повече за архитект Христо Пеев – тук). Така можем по-лесно да проследим историята на модерните сгради, които се появяват след 20-те години на мястото на разрушени възрожденски такива.

Девическата гимназия и къщата на Генко Митов

Днешната сграда на АМТИИ е построена между 1937 и 39 година по проект на архитект Виктория Ангелова – Винарова. Оригинално е издигната за Девическа гимназия, като чак години по-късно там е преместена днешната Академията за музикални танцови и изобразителни изкуства.

Генко Митовата къща през 1920-те. В ляво е входът и стълбището пред “Успение Богородично”, което съществува и днес

На мястото на голямата учебна сграда преди сто години е имало няколко стари къщи, но най-впечатляващата от тях е била тази на Генко Митов, построена през 1852 г. Според един от големите изследователи на Възрожденската архитектура архитект Христо Пеев тя напомня къщата на Димитър Георгиади (днешният Исторически музей – експозиция Възраждане) и дори строителите на тази къща са същите. Любопитна – случайна или не – връзка е, че съседната на Генкомитовата къща е на брата на Димитър – Андрей Георгиади. Тя все още съществува, преустроена за нуждите на ресторант. По овладяването на ъгъла с типичните триъгълни еркери може да се направи и връзка с къщата на Мавриди – или известна днес като къща Ламартин.

Поглед към Генкомитовата къща през очите на художника Цанко Лавренов – в този детайл от известната му картина на Куршум хан, виждаме в ляво част от храма “Успение Богородично” (художникът е избрал да не рисува Шнитеровата камбанария), Генкомитовата къща (в центъра) и в дясно – къщата на Андрей Георгиади

Съдбата на къщата, която се е намирала в най-ниската част на днешната сграда на АМТИИ – до горния вход на църквата „Успение Богородично“ – не е добра. Тя е разрушена през 1932 година, а малко по-късно на нейно място се издига и красивата модерна сграда на арх. Ангелова-Винарова. За съжаление в последните години в екстериор тя последва съдбата на Генко Митовата къща и бе почти изцяло унищожена – поне отвън.

Същото място днес

Санирана и боядисана в ярко жълто, напълно нетипично за модерната епоха, с подменена дограма и лепен камък на цокъла – вместо красивия естествен градеж, както и напълно нетипични за модернизма акценирани и изразени в покрива мансардни етажи, сега тя няма нищо общо с шедьовъра от края на 30-те години. За щастие в интериор тя има доста интересни запазени елементи, като деликатната подова мозайка, парапети на стълбищата, вградени гардероби и др.

Къщата на Вълко Чалъков и малките ѝ модерни наследници

Известна е историята на богатата фамилия Чалъковци, които се преселват от Копривщица в Пловдив. Те подпомагат българското и пловдивско Възраждане с големи инвестиции в строителство на нови православни храмове, помощи за учебното дело, независима българска църква и др. Един от най-активните членове на този род е Вълко Чалъков – „Малкия“, който през 1829 година издейства фермана за преустройството на храма „Св. Неделя“ в днешния му вид.

Църквата е построена малко по-късно (1832), като основните промени по нея са построен купол в края на XIX век и камбанарията, издигната от арх. Михаил Ненков през 1905 година. Добавянето на камбанарии към възрожденските църкви е типично за годините след Освобождението. В случая може да сравним класицистичната кула пред „Успение Богородично“ от арх. Йосиф Шнитер, с издигнатата 20-ина години по-късно такава на „Св. Неделя“ от българския архитект, която е в съвсем друг дух – на национал-романтичната архитектура, с акцент на хоризонтални тухлени редове.

Но да се върнем на Вълко Чалъков. Освен че издейства ферман, той е и сред дарителите за новия храм. Сред тях е неговият съсед в енорията Иван Куюмджиоглу, който е живеел съвсем наблизо – в къщата, известна като „Къща на Драган Калофереца“, за която ви разказахме в друг материал преди няколко месеца (за къщата на Иван Куюмджиоглу – тук). Всъщност Вълко и Иван са деляли една стена в задните си дворове.

Новите сгради на същото място

Самият Вълко е живеел в съборена вече къща, като до нея имало друга, според арх. Христо Пеев – на някоя от неговите дъщери. Неговата къща е била богато украсена в типичен за Възраждането стил – дърворезби, украсени тавани и др. Целият комплекс не оцелява – разрушен окончателно през 1941 година.

На тяхно място днес има две нови сгради. Те не впечатляват с уникална архитектура, но все пак са типични за модернизма изчистени форми и съвсем скромна декорация.

Къщата на Велчо Хадживелев – съсед на Балабановата къща

Хадживелевата къща е била една от интересните стари къщи на Възрожденския Пловдив. Намирала се е в един от гъсто населените с красиви къщи квартали – съседна на „Балабановата“ къща, Хиндилян и на къщата, където днес е управлението на „Старинен Пловдив“ (или хаджи Власаки).

Поглед по улица “Константин Стоилов” – отляво е еркерът на Хадживелевата къща, отдясно – управлението на “Старинен Пловдив”, а в дъното се вижда оградата на “Балабановата” къща

До към началото на XIX век това е бил ексклузивно арменски квартал. Вельо Теодоров Шушулов – собственикът на въпросната къща – я е купил от арменец. Съседната – също е била на арменец, макар и към средата на XIX век вече продадена, както пише Константин Моравенов. Подобна е и съдбата на т.нар. Балабанова къща, чиито собственик през Възраждането е бил хаджи Панайот Лампша. Самият той също купува сградата от арменец (Давид чорбаджи, по разказа на Моравенов). А от там в посока Арменската църква самите имена на къщите говорят достатъчно: къщата на Ованес Степанян, на Агоп Атамян, къщата на Степан Хиндилян, къща Артин Гидиков (зет на Хиндилян).

Обратно на хадживелевата къща. Фамилия Шушулови са известни копривщенци, като интересни къщи на други членове от рода има запазени и до днес в Копривщица. В първите десетилетия на XIX век много копривщенци се местят в Пловдив. Тъкмо тогава Вельо Шушулов се мести в Пловдив и купува въпросната вече построена от арменска фамилия къща. Тя обаче не доживява съвремието и е разрушена през 30-те години.

На нейно място е построена скромна модерна къща с няколко интересни детайла – интересна колона, която държи тераса на втория етаж, както и добре усвоен терен откъм входа на Балабановата къща към малката уличка, която ги дели. Архитектът на съвременната сграда не е известен.

Редовата къща на Понеделник пазара

Един от малкото примери за такъв тип сграда – редова къща, която е била нещо като общежитие за нуждаещи се към храма Света Петка. Интересната постройка е била в подножието на църквата, приблизително, където днес е самия Понеделник пазар. Между сергиите и тепето има няколко модерни сгради, които са построени, след като редовата къща е била съборена. Тя оцелява дълги години, включително и Чирпанското земетресение, при което много сгради в равнината на Пловдив са съборени. По-късно обаче е разрушена.

Редовата къща в подножието на “Гръцкото училище” на Джамбаз тепе

Приблизително на нейното място днес се намират две модерни къщи. Лявата – западната – е проектирана от известния и работил по-късно в София архитект Асен Семов. Дясната многоетажна сграда непосредствено до пазара е построена в годините около Втората световна война. Само до преди няколко години тя стоеше с неизмазана фасада. Къщата е типична за модерната междувоенна архитектура с балконите, които завършват с полукръгъл парапет и интересна с големите открити тераси на последния етаж.

Модерната къща в подножието на “Гръцкото училище” на Джамбаз тепе, днес в ремонт

Къщата на Протохристови и Арменското училище

За няколко сгради обаче няма кой знае колко информация в архивните снимки и публикациите на арх. Пеев. Една от тях е красивата къща на ъгъла на улиците „Съборна“ и „Стоян Чомаков“. Построена от арх. Димитър Попов през 1936 г., къщата е впечатляващ пример за модерната архитектура, при това един от малкото добре запазени такива. От гледна точка на обема – сградата много деликатно използва ъгловия парцел, без да се натрапва в средата, а като детайли е интересна с много елементи, сред които голямата козирка над входа или изящно изработените дворни врати.

Друга сграда, построена през междувоенния период е Арменското училище. То се намира в споменатия по-рано арменски квартал – дели един двор с арменската църква „Сурп Кеворк“, а от другата страна е къщата на арменеца Ованес Степанян.

Училището по информация на фондация “Български архитектурен модернизъм” е построено от арх. Калин Бояджиев – по-късно продължил кариерата си в София (повече за него – на страницата на фондацията). В типичен за модернизма изчистен стил, то има съвсем деликатна извивка, за да оползотвори максимално трапецовидния парцел между улиците „4-и януари“ и „Константин Стоилов“. Училището е сравнително добре запазено в автентичен вид и има хубава шахматна мозайка на входа, типична за периода.

Една от най-впечатляващите модерни къщи в Пловдив беше и Стайновата къща на върха на Таксим тепе. Имотът е съседен на къщата на Христо Г. Данов. Към 30-те явно е бил и тяхна собственост, защото Стайно Стайнов го купува именно от фамилията Данови. След дълги години, в които тя беше запустяла, къщата преди година претърпя и неуместна реставрация, която промени обемите и пропорциите ѝ и също като съседната сграда на АМТИИ вече не напомня за красивия модерен архитектурен почерк.

Имитация на старото или претворяване на новото

Архитектурата от междувоенния период в Стария Пловдив е интересен пример, когато се сблъскваме с един съвременен проблем. По стечнение на различни обстоятелства в резервата днес остават много празни места. Други сгради са полусрутени и трябва да бъдат възстановени, вместо да стоят, като руини.

Въпросът е какъв да бъде подходът към тях. Целта на този текст не е да търси или предлага отговор на този въпрос, но той може да е показателен за един от подходите – новото строителство да бъде в умерен контраст на автентичните стари градежи. Споменатите сгради от периода на българския междувоенен модернизъм ясно се отличават от своите съседи и видимо не имитират нещо старо. Разбира се, идеята да се събаря старото и да се строи ново в един резерват е напълно недопустима. Това не трябва да се повтаря никога.

Измислена фалшива нова къща на ул. “Съборна”, която няма общо нито със стила в квартала, нито с автентична сграда, съществувала някога там

Разбира се, съществуват прекрасни реставрации. Такава е, например, т.нар. „Данчова къща“. Хубавите реставрации изискват не просто да се повтори външно една сграда, „да прилича“ на възрожденските. Ценността на тези сгради е в тяхната цялост – интересен е техният паянтов градеж (дървени греди за конструкция, запълнени с кирпич; много по-рядко тухлен градеж) . Така, когато през годините са препостроявани съборени по-рано къщи, често са използвани съвременни материали, предимно бетонови конструкции. Такова е било времето, такива са били привичките, вероятно не трябва да съдим строго. Но днес трябва да знаем, че например Балабановата къща е една късна имитация (при това не особено добра, въпреки детайлните чертежи на арх. Христо Пеев).

В последната година имаме още един пример – къща на Съборна, непосредствено до ресторант и галерия „Филипополис“. Тя също е съществувала и запазена в чертежи, но бе препостроена със съвременни материали.

Новата къща под храма “Св. Димитър” е интерпретация, опитваща се да имитира възрожденска архитектура

Така стигаме до днешно време, когато в някои случаи имаме най-неприятния възможен подход. Строят се чисто нови сгради, които нито имат за основа съществували по-рано къщи, нито пък се правят така, че да са в контраст с автентичните (или относително автентични) постройки в резервата.

Пълно е с нови постройки, които са абсолютно неадекватни спрямо съседните си и заблуждават туристите, че са стари, автентични къщи.

Нещо, което модерните къщи от 20-те и 30-те не правят. Очевидно е кои са възрожденските къщи и кои са по-късните, дори да нямаме никакво понятие от архитектурна история, като регулярен турист.

Разбира се, имаме и положителни примери – като реставрацията на т.нар. къща „Клианти“ или къщата на Аргир Куюмджиоглу. От къщите, строени в по-ново време трябва да отбележим и къщата, в която се помещава галерия „Джуркови“. Но за съжаление, примерите за неадекватни реставрации или неподходящо ново построени сгради за момента са повече.

Ако преди 100 години архитектурата на Възраждането не е била високо ценена, днес би трябвало да сме израсли достатъчно, че да ценим както нея, така и по-късните архитектурни стилове. Когато подхождаме към сгради в резервата и има възможност за реставрация, не би трябвало да има никакъв спор и дискусия, че те трябва да са максимално автентични. По-интересен е въпросът, с който са се сблъсквали архитектите и през 30-те: дали да създават имитации или да строят нещо, което да се впише ненатрапчиво в средата.

Споделете ни във:

7 коментара за “Междувоенната, възрожденската архитектура и Стария град на Пловдив

  1. лесна работа: косиш-поливаш, косиш-поливаш =и така 200 години каза:

    След две “поправки” ЛАМАРТИН получи изцяло стоманен скелет вместо паянтовите гредореди в 70-те години. А че ни липсва инстинкт за ПОДДЪРЖАНЕ е отделна тема.

    commons.wikimedia.org/wiki/File:1972Feb150oHLampshaSite2400_20.png#/media/File:1972Feb150oHLampshaSite2400_20.png

    commons.wikimedia.org/wiki/File:1972Feb150oKLIANLamartine.png

    commons.wikimedia.org/wiki/File:1972Feb150oLamartineFFloor.png

  2. Панагьотис Хадзи Лампси, погърчен православен арнаутин, е домостроителят -по свой, не типичен тертип- на къщата преименувана през кампанията за побългаряване “балабанова” на името на бутача.

    Няма документални доказателства за измислицата, че (цит.): “…хаджи Панайот Лампша. Самият той също купува сградата от арменец (Давид чорбаджи, по разказа на Моравенов).” – Моравенов свидетелства за ИМОТА, за мястото, не за самата сграда.

    Възстановката е стриктно по документите от арх. Христо Пеев, оразмерена според разкритите темели, и в съгласие с “политическата коректност” в средата на 70-те години през Диктатурата на Пролетариата.

    Няма нужда от претенциозен хленч: “…при това не особено добра…” Ах! = тогава Правячи МОЖЕХА И ПРАВЕХА; масово; организирано; компетентно и умело; цяла призната българска Школа; докато сега =отгоре на една единствена частична “Клианти” след соца= “разбирач…” пардон, разбираТЕЛИ конферират и кудкудякат. Нахално. Самодоволно. Самолюбиво.

    “Лозето не ще молитва, иска МОТИКА”!

  3. Ако прескочим дежурните налудничави коментари, ще се ограничим с краткия извод, че простащината не е от вчера, а най-ценното е наследство от турското робство. Което е твърде неутешилно заключение.

    1. “Прескачай” и се “ограничавай” но да не останеш като повечето наши Почетни Съселяни = прескочен и ОГРАНИЧЕН.
      И неутешителен…

  4. Кабинетните по пижама многознайници “разбирачи” да се опитат да се позапознаят с ПРАКТИКИТЕ, а и теорията на реставрацията (за разлика ор реконструкцията) = модерни материали в укрепването са неизбежи и ЖЕЛАТЕЛНИ. Вместо неграмотната проповед (цит.): “…през годините са препостроявани съборени по-рано къщи, често са използвани съвременни материали, предимно бетонови конструкции. Такова е било времето, такива са били привичките, вероятно не трябва да съдим строго…” =АХ„ СЕСТРО!
    Останаха в Града махленките да раздават мъдрости, а?

  5. Неподписаните този път излияния на РАЗБИРАтелят акад. проф. д-р инДж. Фьодор КараК., Хонорис Кауза на АМТИ +И +Ц(ирк) целят да прикрият, че без да е получил ОЦЕНКИ, той РАЗДАВА ОЦЕНКИ.
    Трудът на арх. Христо Пеев е обемист и с преписи от него в ПодТеЛето КАЛИНКАТА (учила-недоучила) ще се препитава до пенсия, а може и да докопа Тиквен Медал (х)ЕРМ от мутро’полит’ика както онзи ден красивата буца бронз . . .
    Четете, будали!
    =Домашен арест=

    1. Познахме “автора” – вече има прибавен подпис под струпания ГЮВЕЧ.
      “Арх” е прав за опростачаването на Вечния Град (пък и Древен даже!)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.