Градската галерия – без промяна на грешките вече близо година

В края на годината след откриването на обновената експозиция проверяваме поправени ли са всичките пропуски от пролетта

В средата на април 2022 отвори врати обновената експозиция на Градската художествена галерия – Пловдив. Оттогава изминаха спокойни за културата месеца – без рестрикции, локдауни и с една обстановка, даваща възможност за работа. При откриването ѝ бяха демонстирани множество пропуски, на които обърнахме внимание в седмиците след пищното събитие.

Малко по-късно изпратихме и въпроси относно част от тези пропуски: дали и кога ще бъдат поправени, като за някои от тях пловдивската общественост и данъкоплатци получиха точни срокове, за други – не толкова конкретни, но с уверение, че ще бъдат коригирани. В края на годината проверяваме каква част от тях са поправени:

Хаотичното поставяне на някои от картините – без промени

Подредбата на картините и разказът, който един художествен музей представя на публиката е основният въпрос, когато се говори за една експозиция. В същото време, от съвсем практичната страна – дълъг и сложен процес, който е и най-труден, що се отнася до промени.

Това, че подредбата и хаотичното поставяне на някои от картините на напълно нелогични места е същото, като през април не е изненада или повод за критика. Но трябва да бъде отбелязвано, тъй като е нещо, което рано или късно трябва да се случи. Огромни платна все още са поставени на стълбите или в тесните коридори, без възможност да бъдат видяни по нормален начин.

Малки платна пък са недостъпни за разглеждане, тъй като са високо, а и скрити за зрителя зад бликовете на осветлението. Хронологията в логиката на експозицията е сбъркана на няколко места, като например поставянето на картина от 30-те години на Георги Богданов сред такива от 70-те от поне два периода по-късно в развитието на българската история на изкуството.

Цялата логика върху една подредба трябва да бъде обяснена, а трудът на хората, които са се занимавали с това – уважен, така че със задоволство приехме отговора на галерията, че „Скоро на видно място в сградата ще се появи кратко резюме на съдържанието и принципите на подреждане на експозицията“. Такъв все още няма.

Отделните зали, някои от които имат вътрешна логика, а други – никаква, също трябваше да бъдат представени с уводен образователен текст като във всеки един художествен музей по света. Влизайки в залата с множество творби, повлияни от символизма, четеш текст за символизма в българската култура от 20-те; посещавайки залата с предимно пловдивски художници от 30-те години, четеш текст за пловдивската художествена сцена от 30-те. Това също се очаква от май месец, когато разбрахме от Градската галерия, че „в момента се изработват обяснителни текстове, запознаващи посетителите със съдържанието на отделните зали като художествени направления и знакови художници“. Такива текстове все още няма.

Сгрешените и непълни табели – с малки промени

Именно тези текстове са изключително важни за потопяването на зрителя в българската култура от периода, а не за пасивното наблюдаване на някакви платна, създадени от някакви имена. На фона на липсата на тези фундаментални за художествения музей атрибути, коментари за пропуските към надписите изглеждат като дребно заяждане – но това не би трябвало да е така. Картините могат да висят без разказ, обяснение, години на създаване в някой ресторант, хотел или фоайе на администрация, но в галерийната среда всяка картина трябва да има своя добре направен надпис.

Но минимални са промените, свързани с десетките непълни табели към съответните им картини. В началото на май месец получихме отговор, че по  този процес се работи и за целта се изучава архивен материал и се извършват съпоставки, които изискват време.

За 8 месеца почти нищо не е променено.

Напротив – все още има няколко картини които изобщо нямат дори най-базови надписи!

Има картини с доста неподходящи надписи – „Убрус“ на Георги Данчов е отбелязана като „Глава на Христос“, което е трудно за коментиране пред специалисти решение. По същия начин акварелите в експозицията могат да бъдат записани и като нарисувани с „водни боички“.

Много други, известни, публикувани и монографирани картини, все още нямат своите години на създаване. Само на стената на Владимир Димитров – Майстора изобщо без табела е една от неговите рисунки, а известната, публикувана и монографирана картина от 1945 година „Всичко за фронта, всичко за родината“, част от поредица подобни творби, стои без година.

Подобна е ситуацията с картината на Кирил Петров „Плодородие“, гигантско платно, сгушено на стълбището; портретът на Златю Боджиев от неговия син Георги; литографията на Николай Павлович от цикъла за Райна Княгиня, чиито година, място и контекст на създаване са широко известни; картини на Иван Ненов, Борис Денев и много други, които стоят с непълни надписи, въпреки че не е нужно никакво задълбочено проучване за тяхното датиране. 8 месеца са напълно достатъчно време да се напечатат тези 10 години.

Отделен е въпросът, че тези картини са препълнени с история и вълнуващ контекст на тяхното създаване, които остават неизвестни за посетителите на прекрасната иначе сграда. Анонимната в експозицията „Жена в червено“ от картината на Славка Денева на втория етаж е всъщност Иванка Сокерова – впечатляваща жена-скулптор и творец с парализирана дясна ръка, близка приятелка на самата Славка и от неформален кръг художници, сред които и Лика Янко – от която също има творба, но сгушена на стълбището. Самата картина, представена за пръв път на художествена изложба през социализма е тежко критикувана от догматичната критика, която така или иначе е изградила предразсъдък към по-новаторски настроените дами. Картината е на отлично място в залата сред другите новатори от 60-те – Иван Кирков, петимата от „Пловдивската школа“, Георги Баев и др., но това трябва да бъде обяснено и разказано с текст.

Подобна е историята и на картината на Иван Ненов, който също е тежко атакуван от соц-реалистите още от 1950-а година, след което за известно време спира да излага свои работи. Творбата му, изложена в пловдивската галерия, е създадена след като поне частично творческите окови са отпаднали и той отново може да твори в своя неповторим стил. Съвременната творба „В памет на мървите от Белене“ на Димитър Келбечев, представена на една от легендарните изложби на гръба „Ръб“ също стои с неизвестна на създаване година. Поне вече има етикет, който не е написан с флумастер на ръка.

Множество са картините с пленителни истории и художници с безценен принос и вълнуваща съдба, която е скрита зад белите стени и липсващия разказ в пловдивската галерия. 8 месеца след нейното откриване и обещанията, че текстове ще се напишат и разказ ще се направи, такива все още няма.

Входът за трудноподвижни лица от ул. „Стоян Чомаков“ с детска тематична площадка и амфитеатър трябваше да бъде завършен до края на 2022 година – нищо не е свършено

Централният подход към Градската галерия безспорно е впечатляващ, като редовно пред сградата се снимат сватби, абитуриентски балове и всякакви подобни събития. Огромното стълбище беше създадено на мястото на автентичния стар пост-възрожденски двор, който за добро или лошо беше разрушен. Във всеки случай, извън въпросите за естетиката, в момента подход за трудноподвижни лица от там няма. Такъв трябваше да бъде изграден от съседната улица „Стоян Чомаков“, за което бе освободен и цял един имот.

От получения отговор от ГХГ – Пловдив разбрахме, че там също трябва да се изградят и две площадки – с малък „амфитеатър“ за прожекции и камерни представления, както и детска тематична площадка за образователни игри. Проектът бил одобрен и от Министерство на културата, а половин милион лева – заложени в общинския бюджет. Срокът е до края на 2022 година.

В момента подходът изглежда по същия начин, по който изглеждаше и през април – разбит път с насипани произволни купчини павета и камъни, строителни боклуци, палети и всякаква друга смет. До края на годината остават 10 дни.

Красота под стъклен похлупак

През изминалата година сградата на Градската художествена галерия спечели няколко архитектурни награди. Публиката не бива да бъде заблуждавана – това са награди за архитектурния проект и оценената от съответните журита като качествена реставрация. Тук поздравленията са за строителите и архитектурните екипи.

И безспорно за един външен посетител сградата изглежда чудесно. Интериорът е топъл, уютен, екипът е усмихнат и приветлив.

Но всичко това е поставено под един стъклен похлупак, под който нищо не се случва. През август месец старият директор Красимир Линков спечели общински конкурс с програма, която – поне според официалните отговори от Община Пловдив до „Под тепето“ имало образователни инициативи към широк кръг публика, всъщност за осемте месеца от откриването и четирите от спечелването на конкурса, в галерията не се случва почти нищо.

Публично популяризираните проекти са само два: един единствен проект с едно училище, в което ученици са посещавали галерията, творили, слушали разкази и са имали близък контакт с произведенията на изкуството, както и проектът за повишаване на капацитета на екипа на галерията. Двата проекта са положителни инициативи, които трябва да получат похвала, но те биха били образец за седмичен или месечен отчет на дейността на галерията, а не на годишен.

Галериите по света се посещават непрекъснато от големи групи деца, за които има специални програми, специална политика и това е част от обичайната дейност на галерията – а не просто единичен акт с единичен проект за цялата 2022 година. Повишаването на капацитета на служителите също е похвален акт, слушайки лекции от някои от най-изтъкнатите специалисти в сферата, но това също трябва да се отрази, все пак, и на експозицията – да се наклонят няколко картини, за да се виждат без отражение на светлината, да се препишат няколко надписа от платната и прочее прилагания на умения от тези курсове.

Изкуствоведските турове в галерията от Светлана Куюмджиева бяха особено приятно събитие – но това също трябва да бъде редовна, широко рекламирана проява, която се случва непрекъснато. В случая това е инициатива на външен специалист, с особено положителен отзвук сред посетителите, но инцидентно събитие, що се отнася до дейността на Галерията.

Дори дребни и елементарни за корекция неща, като текст в официалния сайт на галерията, обърква всеки посетител с твърдението, че галерията все още е „Затворена за основен ремонт и смяна на експозицията“.

Фактите са, че сградата действително бе ремонтирана с грижа и внимание към близо 150-годишната творба на арх. Йосиф Шнитер и заслужено събира погледите на посетителите. Интериорът – със всички свои плюсове и минуси – е стъпка напред спрямо миналото. Но Градска художествена галерия – Пловдив живее под стъклен похлупак, без да се развива по никакъв начин през 2022 година.

Това се случва на фона на продължаващото приятно развитие на други места – интересните изложби в Софийска градска художествена галерия, предизвикващи национален интерес, по правило придружени с безценни каталози с висококачествени текстове; доброто ниво, което поредна година държи Домът на хумора и сатирата в Габрово, също притегателен център за посетители от цялата страна; приятната изненада с Художествената галерия на Казанлък, където новият директор Пламен Петров направи няколко изложби с общонационален отзвук, включително за важни и за Пловдив творци, лично организира редовни неформални образователни съботни срещи-събития, организира и гостувания на галерията в чужбина, работи по обновяване на експозицията, която едва ли ще страда от проблемите на пловдивската…

И ако Софийската градска художествена галерия хипотетично е по-осигурена финансово (нямаме доказателства за едното или другото), то едва ли може да се твърди, че Габрово или Казанлък са значително по-богати от Пловдив градове, та да могат да работят с размаха, с който работят. И това са само част – най-ярките, но само част от светлите примери в живота на българските художествени музеи. За съжаление, през 2022 година Пловдив единствено буксува в тъмнината. Без редакции на грешки, без спазени срокове.