Атанас Хранов: Ти си това, което правиш

Актуално Градът Живот Култура Новини

Навръх 60-годишнината си утре художникът Атанас Хранов открива традиционната си есенна изложба в Пловдив. Цикълът „Изход” ще бъде представен в любимата галерия на твореца- „Aeterna”. Той включва няколко врати, превърнати в живописни платна с антикварни брави, които водят навсякъде, където пожелае фантазията на зрителя. Хранов отново е различен, нестандартен. Отново ще плаваме с картините му. Ще ни блъскат люти, но светли бури. Ще пушим цигара с „подпухнали тигри” с глави на „пъпеш от остров Лидл”. Ще свирим на китари. Отново ще мечтаем и ще приключенстваме с творбите на маестрото. Намираме го в новото му ателие в Тракия, в което художникът има свой бар и, разбира се, подобаващ барман на пълен работен ден- плюшен заек.

Изход откъде и накъде?

„Изход” е заглавието, което остана на тази изложба. Имаше работно заглавие „Вероятните намерения на пъпеша от остров Лидл”. То бе провокирано от портрета на незабравимия галерист Стоян Даскалов. Така или иначе обаче се спрях на заглавието „Изход”. Изходът всъщност е нещо, което търсиш в себе си. Изложбата е за личните изходи у човека. Такава беше идеята и на изложбата в София през пролетта, и сега на тази в Пловдив. В София бях показал приятели, които в годината са били моя опорна точка и към които имам отношение като към някакъв изход- когато искаш от настоящето за се върнеш някъде в миналото, минаваш през някаква врата, която предварително си оставил. Естествено, това е метафора. Връщаш се през някакъв образ на човек, на събитие, на пейзаж. През този образ се връщаш там, където искаш да отидеш. В настоящата изложба по-скоро съм нарисувал състояния и моменти, които съм преживял и които смятам за важни. Като хоризонталната врата, която ме връща съвсем конкретно в една силна буря от това лято.

На прага на юбилей си. Често ли се връщаш към миналото?

Не се връщам много към моменти в миналото. Опитвам се да си живея в настоящето. Миналото ще го оставим малко по-нататък, за другите юбилеи. Засега настоящето ми е съвсем достатъчно. Но държа да отбележа, че това не е юбилейна изложба. Това е обичайната есенна изложба в Пловдив. Юбилейната предстои, догодина, евентуално. И тя няма да е юбилейна изложба, а ретроспективна. Както казва монахът Доротей- много по-важен е именният ден от рождения. Защото рожденият е частно, лично събитие, не е чак толкова важно за пред света. Смятам, че е прав. Какво има толкова да се празнува това, че си се родил. Би трябвало да се празнува това, което си направил, след като си се родил.

Говорейки за изход и врати, какво искаш да видиш, когато отвориш вратата на новото си ателие?

Първото, което искам да видя е моят барман- заекът със щръкнали уши и с четка в ръката. Всъщност, искам да видя това, което всеки един човек желае, нищо по-различно. Искам да видя уют, увереност в това, което ще направя. Увереност, че правиш нещо смислено. Да държиш основната червена линия, която ти е дадена отнякъде- от Господ, от природата, от нещото, което си. Това е най-смисленото, най-важното. Ти си това, което правиш. И ако се изгубиш и се разколебаеш, че това нещо не е нужно, не е важно за никого, значи нещата са зле.

А когато излизаш от ателието?

Трябва да излезеш с мисълта, че нещо си направил както трябва. И че на другия ден, като влезеш пак, ще те посрещне една картина, която е тръгнала в правилна посока. Много държа преди да изляза да я докарам дотам, че на другия ден да се върна с удоволствие и с радост да рисувам. Някой път оставам до много късно и много повече, отколкото ми се ще, само и само да вкарам творбата, която работя, в такъв етап , че на другия ден да дойда с удоволствие да продължа. Това ми е обичайна практика.

Колко картини започна отначало специално за тази изложба?

Най-драматична е Червената врата, която в началото тръгна много добре. Но в един момент спря и тръгна назад. И колкото повече работех върху нея, толкова по-зле ставаше. Обикновено най-обърканите работи ги оставям за последно. Тогава вече съвсем брутално махам всичко, което е в повече и я оставям тя сама да си тръгне нанякъде. Махам, докато тя не ми подскаже накъде иска да върви. И в крайна сметка обикновено тези картини стават важни, най-знаковите в една изложба. Конкретно Червената врата е от едно преживяване на лодка Албатрос. Там капитанът Данчо пусна по телефона един запис как свири на класическа китара. Едно преживяване, което не е чак толкова важно, но всъщност мигът е съвършен. Това съвършенство на мига се получава, когато съвпадат тези усещания във всички около теб. И това го прави събитието много по-важно, отколкото е в действителност. Нали знаеш, както във всяко едно пътуване има съвършения ден, съвършения момент. Без да има кой знае каква конкретна причина. Чисто и просто на всички, в екипажа, в случая, им се отварят звездите и им казват „Тук сте, светът е с вас и ви обича”. Това беше един такъв момент. Червената врата е посветена на всички тези моменти, които де факто нямат име. И може би е най-важната врата, защото колкото е конкретна, толкова и се отнася на всички тези мигове на съвършенство. Моментът, който е споделен, не е само твой.

Спомена бурята от това лято край остров Тасос. Търси ли Атанас Хранов бурите в живота?

Бурите в живота по-скоро те намират. Всичко е и въпрос на характер. Ако ти е писано да стоиш мирно и кротко, и да си вършиш методично работата, ще избегнеш доста бури. Но ако не ти е писано така, колкото и да се криеш бурите идват при теб. И това е най-забавното и хубавото. Иначе е скучно. За мен това е в основата на всичко, което правиш. Това е начин на живот. Трябва да си търсиш малко приключението, разклащането.

Каква буря те клати, докато правеше тази изложба?

Сгъстиха се доста ангажиментите с малкия син Николко и кръщенето му, големият Любен- Чилийския Че Гевара, който дойде от Южна Америка. Сгъстено бе времето и ситуацията, но се справих. Не беше лесно, но доброто победи. Защото всяка картина, без значение колко е голяма и амбициозна, иска да се съсредоточиш, за да останеш единствено и само в нея. Не можеш да мислиш за много неща, докато я правиш.

Къде намираш бравите за вратите?

Бравите също бяха приключение. Издирвах ги навсякъде. Първите брави, които откачих, бяха от моите си врати на „Сан Стефано”. Смених ги с нови, въпреки че не ми се щеше. Но изкуството иска жертви. След това много приятели ми носеха. Част от бравите купих от антиквариати. Един дърводелец ми помогна много. Той ги колекционира, но се раздели с радост с тях като разбра за какво ми трябват. Даде доста от бравите си. А те са много важни, защото вкарват вратите в един различен ключ. Те са истински, носят белега на времето, ползвани са може би 100-150 години. Носят тоя живот, който е минал покрай и върху тях. И като присъстват във вратите, този намек за реалност се прехвърля и върху това илюзорно пространство, което рисувам. Всъщност, ако бравите са толкова истински, би трябвало и другото да е истинско. С това, че бравите са три на всяка от вратите, исках да подчертая, че това не са обичайни врати, а през тях можеш да влезеш и да излезеш във всички посоки.

Бурята всъщност може да бъде доста светла, съдейки по хоризонталната врата?

Нямам лоши чувства към този щорм, който ни връхлетя. Не изпитахме страх. По-скоро изпитахме респект към природата, към мощта на вятъра. Не случайно в работата има изобразени два стола- защото и капитанът на нашата любима лодка La Bonne Vie Румен Луканов, и аз, имахме чувство, че сме били на кино и сме гледали това, което се случи, на екран. Все едно не се случи с нас, някак бе извън човешките възприятия.  А знакът, че едно такова приятелско място като остров Тасос успя да ни изненада така, е „Бъди готов”. Няма място, на което да си защитен от всичко. На финала на това плаване обобщих, че не може да кажем, че нямаше вятър. Имаше, само дето се събра всичкият наведнъж. Защото през цялото останало време нямаше вятър. И най-интересното всъщност беше, че това поверие, че не се свирка в лодка, го изживяхме съвсем реално. Аз за втори път го преживявам- един път със Стефан Акрабов, който каза, че не вярва в такива работи и след Дарнаделите ни удари някаква ужасна буря. И сега край Тасос бе вторият път. Имаше един англичанин, който качихме на стоп. Започна да свири на лодката, а капитанът Румен му се скара. Забрави обаче нашият пасажер и засвирука втори път. Оставихме го на брега, отплавахме и бурята дойде. Излиза, че поверията много често излизат верни.

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.