Белгийският ежедневник „Le Soir”:„В нейните текстове образите дестилират една красота, мощна и дълбока. Това е песнопение на жена, което разтърсва. Песен на рядка птица, чиято мелодия, отекваща в едно балканско небе, очарова и смайва. Аксиния Михайлова е алхимик. Тя си присвоява думи, които ние всички смятаме, че познаваме, отвежда ги другаде, потопява ги в кладенеца на своя живот и ни ги връща преобразени“
Аксиния Михайлова: Да се потопиш в чужд поетичен свят с книга в ръка, е като да се разхождаш в Родопите през август, да слушаш зелената песен на щурците и да си напълниш дробовете с кислород. А ако ти се случи да напишеш стихотворение, означава, че ти е дадена за няколко минути благодатта да се свържеш с нещо по-голямо от теб и с останалите човеци
Българската писателка Аксиния Михайлова спечели националната награда за поезия на Франция – „Макс Жакоб“ за 2020г. Тя е носител и на литературната награда „Гийом Аполинер“, (често наричана „Гонкур за поезия“) за първата си книга на френски език книгата си Ciel a perdre („Небе за изгубване“). Нейната втора книга на френски език „Le Baiser du temps“ („Целувката на времето“) е издадена от френското издателство „Галимар“ през 2019 година.
Церемонията по връчването на наградата, която трябваше да се състои на 24 март в Националния център за книгата в Париж, бе отменена заради пандемията.
Когато научава за наградата, Аксиния пише в своя профил във фейсбук:“Най-после една добра новина в тези тъжни и несигурни дни! Моята „Целувката на времето“ (Галимар, 2019) е удостоена с националната награда за поезия на Франция – Макс Жакоб 2020! Церемонията по връчването трябваше да се състои тази вечер в CNL (Националния център за книгата) в Париж! Но… белотата в София тази вечер е приказна! И пречистваща! А аз щастливо-тъжна и умерено оптимистична!“
Наградата Макс Жакоб се връчва от 1950 година за поетична книга на френски език на френски или чуждестранен автор. От 2004 година насам журито връчва и специална награда за превод на френски на чуждестранна поезия. В края на статията можете да прочетете най-актуалната биография на Аксиния Михайлова. А сега с нея разговаряме за книгата ѝ, която спечели наградата тази година и за това как преминаваме през ситуацията на пандемия, в която се намираме всички.
Доколкото заглавието издава „Целувката на времето“, предполагам, че в тази книга основната тема е свързана с времето. Но как?
Винаги съм твърдяла, че не е работа на поетите да тълкуват стиховете си. Затова ще си позволя да цитирам част от анонса за книгата на сайта на издателство Галимар: „Това е книга за времето, което ни отдалечава от детството и неговата магия, времето, което изхабява телата, времето, което иска да ни затвори в килията на миналото. Авторката изследва как ни променя това време и какви отпечатъци оставя върху нас, за да заяви убедително, че настоящето съществува: настоящето на писането, на спомена, настоящето на нейния глас на жена, независима и еманципирана. За Аксиния Михайлова нищо не може да замени настоящия живот. Именно от него тя извлича смисъла и цялата енергия на стиховете си“.
Кога са писани стихотворенията и колко са на брой?
Книгата съдържа около четиридесет стихотворения. Половината са писани последните пет години, а другите по-рано. Но това не пречи на единното звучене на книгата, защото през всичките тези над тридесет и пет години откакто пиша и публикувам, има една едно постоянно тематично ядро, което ме е вълнувало и подтиквало да го разглеждам през различни призми и етапи от живота си.
Може ли да кажем повече за това какво включва книгата, да я разгледаме като части, например?
И при композирането на книгите, за добро или зло, проявявам едно упорито постоянство. Организирам ги в цикли и има едно въвеждащо стихотворение. „Целувката на времето“ е организирана в три цикъла: Удавени сенки, Плачът на жените и Ръженът на гласните.
Получавате вероятно лично отзиви от французи и нека, ако може да споделим нещо от това, което Ви казват?
Да, получавам и отзиви през мрежата, и хартиени писма. И от читатели, и от поети. Но каквото и да споделя, би могло да се изтълкува като грандоманщина, защото е в личната ми поща. Тоест, недоказуемо. Ще цитирам част от статия, публикувана в един от големите белгийски ежедневници „Le Soir” : „В нейните текстове образите дестилират една красота, мощна и дълбока. Това е песнопение на жена, което разтърсва. Песен на рядка птица, чиято мелодия, отекваща в едно балканско небе, очарова и смайва. Аксиния Михайлова е алхимик. Тя си присвоява думи, които ние всички смятаме, че познаваме, отвежда ги другаде, потопява ги в кладенеца на своя живот и ни ги връща преобразени“. (Никола Крус) Статията може да бъде намерена в мрежата, публикувана е две седмици след излизането на книгата в средата на юни 2019.
След като спечелихте наградата „Гийом Аполинер“ на Франция с Ciel a perdre („Небе за изгубване“), издадохте стихосбирка на български език „Смяна на огледалата“ (2015 г.). А сега планирате ли нова книга на български?
Имам доста резерви що се отнася до публично споделяне на някакви планове. „Ние предполагаме, Господ разполага“. По скоро ми се върти в главата идеята да върна към живот стихотворенията от първите ми три книги, които отдавна са изчерпани. Понеже нямам навик да прехвърлям стихотворения от книга в книга. Освен 3-4, може би, които са били необходими за окръглянето на някой цикъл от новата книга.
Когато си говорихме след първата Ви награда за френска книга, казахте, че всяко отличие предполага по-голяма претенция на читателя към автора. Сега какви са усещанията след като получихте националната награда за поезия на Франция? И каква е „уловката“ в наградите за писателите, дали е вярно, че има опасност човек много да си повярва и да се изгуби?
Продължавам да мисля същото. И то е двупосочно. От една страна е претенцията на читателя, от друга – отговорността на автора към онова, което ще им предложи и способността му да направи вярна преценка, съпоставяйки нивото на стиховете в предишните книги и това, което пише в момента. И куража да се откаже, ако е необходимо. Както се казва в една песен на The Doors: когато музиката свърши, изгаси светлините. Не е лесно.
И да, опасността егото на човека да забули погледа на поета и да го удави, е голяма. Защото всеки пишещ, ако поне веднъж е бил споходен от Божията милост, знае, че има една енергия, която е по-голяма от него, нито може да я притежава, нито да я управлява. Може само да чака да го споходи.
Казвате, че „нашите успехи, мигове на щастие са също толкова важни, колкото тъгите, неуспехите и пропаданията ни“. Какво Ви помага да преодолявате и да продължавате напред, освен поезията, може би… или най-вече тя?
Не знам. Ако знаех рецептата и имах хапчето, щях да съм най-щастливият човек на света. Поезията е една от възможните билки. Да се потопиш в чужд поетичен свят с книга в ръка, е като да се разхождаш в Родопите през август, да слушаш зелената песен на щурците и да си напълниш дробовете с кислород. А ако ти се случи да напишеш стихотворение, означава, че ти е дадена за няколко минути благодатта да се свържеш с нещо по-голямо от теб и с останалите човеци.
Вие не сте човек, който може да застои, да се застопори на едно място. Метафорично казано, къде сте сега?
Буквално казано съм пред компютъра от две седмици. Вирусът застопори физическото ни тяло и го затвори в определена квадратура. Преподавам дистанционно, опитвам се да си върша работата, движейки се между десетките препоръки и нареждания на Министерството на образованието и науката, изискванията на децата и родителите, материята, която преподавам, опитвам се да се въоръжа с търпение и разбиране. А метафорично – стоя на балкона и от осмия етаж се разхождам мислено из Витоша, в градината си на село сред кокичетата, които прецъфтяха без да ги видя, в Париж, където не успях да отида тази седмица, избирам си различна чаша за кафето сутрин с картинки от десетки европейски градове и така си обикалям Европа въпреки карантината.
Бихте ли искали да кажете нещо на нашите читатели, като кураж в трудното време, през което преминаваме сега всички?
Нищо не е вечно. И това ще свърши. Важно е как и какви ще излезем от тази ситуация. Едва ли има човек, който да не се е оплаквал как времето не му достига да обърне внимание на себе си, на децата си, на близките си хора, да се занимае с любимите си неща, да прочете книгата, която си е купил отдавна, но все не му остава време да го направи… И явно Великият Режисьор е чул молбите ни, откликнал е на тях и ни дава това време – не по най-добрия начин, но явно не сме внимавали, когато сме изричали молбите си, защото и това е изкуство. Сега повечето от нас имат времето, кой какво ще прави с него, е собствен избор. Дали ще се обърнем към най-съкровеното в себе си, за да излезем с пренаредена ценностна система, с по-малки претенции, с уважение към простите и истински неща в този ни наш живот или ще се гневим, страдаме и бунтуваме – всеки трябва да реши сам. Не е лесно, но и това ще мине.
За Аксиния Михайлова: Тя е поет и преводач. Автор на 6 поетични книги на български език: Тревите на съня (1994), Луна в празен вагон (2004), Три сезона (2005), Най-ниската част на небето (2008), номинирана за националните литературни награди „Иван Николов“ и „Христо Фотев“, Разкопчаване на тялото (Изд. „Жанет 45“, 2011), номинирана за наградата „Иван Николов“, удостоена с националните литературни награди „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“ ( 2012 ) и Смяна на огледалата( „Жанет 45“, 2015), удостоена с националната награда за поезия „Иван Николов“
Аксиния Михайлова е автори и на две поетични книги на френски език: Небе за изгубване (Галимар, 2014) удостоена с най-престижната годишна награда за поезия във Франция Гийом Аполинер и Целувката на времето (Галимар, 2019), отличена наградата Макс Жакоб 2020.
Има 4 публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски език, италиански и румънски език.
Нейни стихове са печатани в различни литературни списания, вестници и антологии в България и чужбина. Публикувани са в Канада, САЩ, Мексико, Колумбия,Франция, Белгия, Фландрия, Италия, Испания, Румъния, Молдова, Словакия, Чехия, Словения, Сърбия, Хърватска, Македония, Гърция, Литва, Латвия, Турция, Египет, Япония, Китай.
Съставител и преводач на Антология на съвременната литовската поезия, (ФБЛ,2007), Антология на съвременната латвийска поезия (ФБЛ, 2008), както и на повече от тридесет книги с поезия и проза.
Един от учредителите на поетическото движение Cap à l’Est в Будмерице, Словакия, обединяващо френскоговорящи поети от Средна и Източна Европа под егидата на „Театър Молиер – Дом на поезията“, Париж.
Носител е и на международни литературни награди за поезия и превод – Годишната награда на Съюза на литовските писатели през 2009 и наградата на името на латвийския поет Александър Чакс през същата година, както и на най-високото отличие на Република Латвия Рицар на Ордена на Трите звезди.
Участвала е в множество европейски и световни поетични фестивали, форуми и литературни четения във Франция, Белгия, Швеция, Словакия, Литва, Латвия, Словения, Румъния, Турция, Китай и Тибет.
Член на българския ПЕН-клуб, Съюз на преводачите в България и Сдружение на българските писатели.
Живее и работи в София.
На снимката: Аксиния Михайлова държи книгата, с която спечели първата награда от Франция „Гийом Аполинер“. А под статията виждате корицата на „Le Baiser du temps“ („Целувката на времето“), издадена от френското издателство „Галимар“ през 2019 година и спечелила националната награда за поезия на Франция – „Макс Жакоб“ за 2020 г.
Източник: Капана.бг