Съдете ме! Това е лично!

Започнахме да провиждаме империята на развалата заради смелостта на шепа журналисти

За невидимата и неназована радиация на страха, която превръща България в един Припять

Христо Иванов

На 21 май Софийският градски съд осъди окончателно журналиста от „Капитал“ Росен Босев на глоба от 1000 лв. по наказателно дело, заведено от бившия председател на Комисията по финансов надзор (КФН) Стоян Мавродиев. Причината са две изказвания на колегата ни по „Нова телевизия“ от януари 2015 г.: „Стоян Мавродиев използва КФН, за да репресира „Капитал“ и „Дневник“ и „Господин Мавродиев има отношение към схемата за пране на пари, по която подсъдим е Евелин Банев. Чрез свои действия той е улеснил изпирането на сума, придобита от наркотрафик“.

По този повод „Капитал“ направи подписка в подкрепа на Росен Босев и покани желаещите да се включат в нея. Съпредседателят на коалиция „Демократична България“ Христо Иванов обяви, че застава зад думите на журналиста за Стоян Мавродиев и е готов да бъде съден за тях. Публикуваме пълния текст от профила му във „Фейсбук“:

Това е лично.

В моето положение човек придобива някои необичайни рефлекси. Например да се пита дали ако реагира на някой случай, ако заяви подкрепа, няма да навреди. И друг пример – императивът, че трябва да е кратко и просто.

Днес обаче си давам сметка, че колкото и пропаганда да бъде произведена от реакцията ми, не мога да мълча. И ще кажа точно какво мисля и точно както го мисля.

И не просто, защото това е поредното посегателство срещу свободата на словото. А без тая свобода всяка друга е само временно снизхождение от страна на разсеяната с нещо друго тирания…

Години преди да поеме делото и да осъди Росен Босев, авторът на решението и председател на състава Петя Крънчева присъства в десетки публикации на „Капитал“.

Нито само понеже това е поредната перверзия на правосъдието. А без истинско правосъдие, казано е, държавата е форма на организирана престъпност…

Не дори задето това е един от онези случаи, в които в прахоляците на злободневието преминаваме в несвяст граници, които доскоро сме приемали за неприкосновени. И ще разберем, че вече не са – отдавна не са – едва когато разрухата стигне до нас, но вече като правило.

А, защото точно те – тези граници – трябва да определят нас: кои сме, що сме, колко сме и до къде сме. Защото те са границите на Свободния свят в нас.

Но най вече, защото става дума за Росен. И за още неколцина като него, които познавам. А и за други като тях, които – надявам се, трябва! – да има.

Защото в момента, в който пред незрящия ни взор машината на развалата, която „сготви“ това дело, лепна на Росен клеймото „осъден“ и защити „доброто име“ на Мавродиев (представете си само!), вратовете на онези неколцината като него се оголват за същите удари. Че и по-страшни.

И защото, мисля си, зная по нещо за равнодушието на ближните, за мълчанието на ведро разсеяните, за самодоволството на удобно неразбралите. За лекотата, с която намираме поводи да се изобличим взаимно и разграничим едни от други (винаги непререкаемо принципни, винаги доктринално императивни) и за непреодолимата сила на еснафското малодушие когато трябва да застанем до някой от своите. И да останем!

За разрушителните фрустрации на безнадеждността, заради които горим мостове и се громим като бесни и за непреодолимата изнемога, която ни обхваща когато трябва да си подадем ръка и намерим път едни към други. За невидимата и неназована радиация на страха, която превръща България в един Припять.

За глупашките гримаси, зад които опитваме да прикрием рефлективното си дезертьорство. Затова колко сме храбри във „Фейсбук“ и как никакви ни няма когато трябва да устоим заедно на взаимните си кривици, но и заради общата ни правдина… Онази толкова позабравена, че чак нескопосно и чуждо звучаща дума, която животоспасително обединява „право“ и „истина“: правдина.

Та, затова, ето какво не мога да не кажа:

Не е трудно да пропуснеш Росен. Той не обича да се изтъква. Няма да му е комфортно и с това, което пиша. Но аз познавам Росен и неговата работа. И заради неговата работа познавам себе си, станах гражданина, който съм.

Ако в последните години ние като общество направихме някакви усилия за истина, ако се приближихме до някаква организирана критика на властта в името на законността, ако започнахме да провиждаме империята на развалата, в която сме крепостни селяни, това се дължи на една често непонятна степен на смелост, настойчивост и умелост на шепа журналисти, карикатуристи и активисти.

Тези хора са от различни медии, минаха през много неща, но никога не се отказаха – от нас и от себе си.

Никога не се съгласиха с прогресиращата пареза на паресията. Още една чужда дума – паресия – добродетелта да говориш истината в лицето на властта. Не просто непозната дума у нас, а нещо за което нямаме ни свое име, ни утвърден превод, ни понятие… ако не бяха тези като Росен. Защото техните имена са най-близкото, което имаме до превод на паресия на български.

Ако донейде сме заслужено свободни, ако имаме някаква степен на отгледана в себе си демокрация и законност, това ще се дължи на тези хора и тяхната паресия в името на нашата обща правдина. На Росен. И ако струваме нещо, днес трябва да сме до него.

Ето защо днес аз казвам и пиша с името си, че:

„Стоян Мавродиев използва КФН, за да репресира „Капитал“ и „Дневник“.

и

„Господин Мавродиев има отношение към схемата за пране на пари, по която подсъдим е Евелин Банев. Чрез свои действия той е улеснил изпирането на сума, придобита от наркотрафик.“

Съдете ме! Това, както казах, е лично!