За книгата на Валери Вергилов „Не си отивам кротък”, на издателство „Жанет” 45, 2018 година, илюстрации – Марк Блан по картини на RASSIM
Пламен Асенов
Книгата на Валери Вергилов „Не си отивам кротък” се състои от вселенска тъга, сдържана ярост, блестяща мисъл и свободна игра с подредената поетична форма.
Мога да спра дотук, защото това казва всичко и би трябвало да е напълно достатъчно за всеки изкушен от поезията читател да хукне към книжарницата.
Няма да спра обаче, защото предизвикателството и удоволствието да се пише за тази поезия е равносилно само на предизвикателството и удоволствието да бъде прочетена тя по начина, по който е редно – издълбоко, до дъно.
Смятам книгата на Валери за една от най-добрите, които са се появявали в българския поетичен свят през последните поне 30 години. На всичкото отгоре, тя е и дебют, което допълнително подсилва основанията ми да го кажа.
Споменавам „дебют” само между другото, за сведение на околните. От гледна точка на самия Валери, това едва ли има особено значение, защото веднага се набива на очи, че неговият поетичен талант е от онази порода, която си се ражда напълно зряла и не губи време в излишни опити, а само в експерименти – ако правилно разбирате погрешното ми изразяване.
Книгата „Не си отивам кротък” е концептуална и споена от три части, озаглавени „Действащи лица и други случайности”, „Акизифатем” и „Език”. „В търсене на неизгубеното време”, гласи нейното подзаглавие, което веднага те хваща за ръката и те повежда към изключително интелектуалните и иронични пластове на всяка дума и всяка строфа от текста.
Поезията на Валери се разгръща като отчетлива идея за навлизането, не, по-скоро за неотменимото присъствие, на един силен личен поетичен свят във всички възможни пространствени измерения на духа – дължина, ширина и височина, плюс онова, четвъртото, което Св. Павел нарича „дълбочина”. И всичко това, разбира се, пуснато да плува свободно в относителното айнщайново време.
По тематичен и смислов обхват книгата се простира от Алфата до Омегата, от фолклора до квантовата физика, от Вийон до Вутимски – и далеч отвъд.
Тя е хомогенна и режисирана твърде майсторски, независимо дали Валери просто е събрал в нея отделни стихотворения, писани през различни периоди от живота си или специално ги е написал така, че да звучат /и изглеждат/, сякаш са писани през различни периоди.
Залагам на първото, но не бих се учудил и на второто. Поетът демонстрира страшно широк диапазон на поетично мислене, поетично знание и поетични умения, но явно притежава в изобилие и рядкото качество, наречено поетична мярка.
Той умее – и ясно го показва чрез всеки стих – буквално да си играе с тъй наречената форма по начин, че да я превърне сама по себе си в съдържание. В същото време е лаконичен, точен в изказа, горещ в мазето, хладен на фасадата и знае нещо много важно – не само откъде започва едно стихотворение, но и къде свършва то. А също – колко стихотворения е достатъчно да напишеш, за да затанцуват те върху иглата на живота ти.
Може би греша, защото не чета много поезия, а се опитвам да следя само най-доброто – но отдавна не съм срещал поет, не само български, който по такъв изумителен начин като Валери да познава и използва възможностите на класическия стих. А заедно с това – по такъв изумителен начин, както в асоциативната поема „Език”, да се отдава докрай на поривите на таланта си в полето на модернизма.
Ако вече изпитвате остра нужда от цитати като доказателство за казаното, прочетете си ги сами – „Не си отивам кротък” е в книжарниците, ако още е там.
А аз пък съм горд, че удържах на изкушението да цитирам. Това е твърде лесен начин читателят да бъде вкаран в заблуда, доколкото, за разлика от повечето други поети, при Валери Вергилов един стих изобщо не стига, за да видиш цялото стихотворение, едно стихотворение не стига, за да разбереш цялата книга.
