Лирично отклонение за празника на Пловдив

Едно пожелание за Деня на Съединението и любимия град

Теодор Караколев

На празници нали се правят пожелания. По повод празника на Пловдив и поради липсата, по моему, на посочените творби, си пожелавам (извинявайки се за лиричното отклонение):

Някой със съществуващо, за разлика от мен, дар-слово, да напише поема, или друг да изпее песен, или трети да нарисува картина за издрасканите с графити пътечки на Сахат тепе, за местата, по които си личат фасове, кенчета бира… За гледката на полуспящия град отгоре нощем – за липсващите и ненужни звезди по небето и съществуващите хиляди лампички по земята под върха, белег, че там някъде има хора, които се нуждаят от тази светлина. За олющените фасади из целия град. За шума на влака късно вечер, без значение къде си. Или за атмосферата около онези последни блокове по Марица до железопътния мост, или пък за блоковете около жп гара Тракия, които са на края на Вселената по всички емоционални критерии.

За кривите тротоари. Или за безкрайните тракийски тротоари. И онова прекрасно усещане, когато в Тракия има гъста мъгла, да не виждаш нищо в никоя посока, защото най-близката постройка е на половин километър. За улиците без осветление. За чувството да минаваш под надлез Родопи за Кичука късно вечер.

За изгубеното вече на много места усещане да стоиш умишлено по тъмно край реката, защото не ти пука дали някой ще изскочи зад теб. За Тунела вечер. За тунелите под тепетата. За малките улички в Стария град, които не са в маршрутите и са с калдъръм, в който може да се пребиеш, ако не си поне трето поколение пловдивчанин.

За Ботаническата градина между Тракия и Изгрев. За Адата, змиите и комарите ѝ. За чувството да си тръгваш, или да се връщаш и да виждаш от 20 километра тепетата. За старите изоставени фонтани. За онези улички на Младежкия хълм, в които сякаш си в някое планинско село, на което от едната страна има малък двор, а от другата – гора, а пътят е непроходим, разбит и крив. Изобщо, за Джендема. За онази част от Гребната, на която никой не ходи, освен пасящите крави. За дупките в училищните огради. Или за денонощните банички в Кичука.

За всички неща, които не са по картичките, но които са всъщност истински. Които повърхностно може да са грозни, но в същината си са КРАСИВИ, защото показват, че Пловдив е истински. Пожелавам си такова изкуство. И пожелавам на всички да обичат мястото, в което живеят, без значение дали обичта е традиционна, меланхолична, несподелена, излъскана или обикновено романтична.