АктуалноГрадътМненияНовиниПод ножа

„Дупката“: Между крайностите

Огромният интерес и активното гражданско участие в обществени обсъждания в Пловдив вече става практика, а не „новина“

Похвално е решението на инвеститора да представи на обсъждане проекта си пред обществеността, но ПУП-а е прегоратив на общината и решението е общо

Двете поредни обществени обсъждания в Пловдив – за бъдещето на Небет тепе и Източната порта в понеделник, и това за археологическия обект „Музея“ (известно на всички, като „Дупката“ до Понеделник пазара) – преминаха при огромен интерес от обществеността. Тесни и широки специалисти, археолози, архитекти, историци, редови граждани бяха изпълнили залата на общинския съвет, насядали дори по земята. В известен смисъл можем да кажем, че залата на Общинския съвет вече е тясна да приеме интересуващите се от този тип обсъждания граждани. Огромният интерес – при това и в двата случая в работно време, в работни дни – вече не е изненада, а практика.

След като преди половин десетилетие обсъждането на проекта на арх. Фърков за надстрояване на Небет тепе бе историческо, когато едно уж проформа представяне на готов и чакащ старт проект бе преобърнато с главата надолу от гражданскат активност, днес тези неща вече не са „новина“ или някакво неочаквано събитие. Все пак е важно да се отбележи тенденцията. Особено интересно бе днес: макар и фактически да се обсъждаше промяната на подробния устройствен план, в действителност изказванията и целият дебат се оформия около конкретния инвестиционен проект на Димитър Георгиев за известната на всички ни „дупка“.

Самият факт, че частен инвеститор представя на обществено обсъждане своя проект, е неочакван и похвален – и това бе отбелязано от много от изказалите се специалисти, независимо от конкретното им мнение за проекта, сред които арх. Антоанета Топалова и арх. Жана Джугаланова. Въпреки множеството критични мнения за решението за археологията, или за идеите за височина на строителството (по същество: двата основни проблемни момента в проекта), всички се обединиха около похвалите за публичното представяне на частен проект от обществена значимост – при това в такъв ранен етап.

Все пак е важно да се отбележи друго. В случая на обсъждане се поставя промяна в подробния устройствен план (ПУП). Всъщност тази промяна не зависи по никакъв начин от частния инвеститор – тя е свързана с решение на Общинския съвет. Действително ранното представяне на идеите и личното присъствие на Димитър Георгиев заслужава похвали, но обсъждането на ПУП-а е свързано с решение именно на местния парламент – тъй като промените на законодателната рамка не са въпрос на частните идеи на нито един инвеститор. Едно такова обсъждане би трябвало да се организира именно от местния парламент, местен законодател, и по възможност – на него да присъстват общинските съветници. И всъщност, сред множеството не се забелязаха много от тях, а думата взеха трима: Слави Георгиев, който се изказа по въпрос, свързан по-скоро със собствеността на имота, а не с неговата функция; Веселина Александрова и Веселка Христамян от Демокатична България, които се поинтересуваха как би се използвал имотът след реализация на инвестицията.

Положителна тенденция в цялото обсъждане бе – колкото и парадоксално да звучи – фактът, че се изказаха множество и различни мнения. Въпреки това, дискусията премина възпитано, с аргументирани мнения и позиции от всички възможни страни. Макар, че се чуха мнения във всички крайности по теми, които нямаха общо с темата: от това, че имотът трябва да се откупи от общината, иначе нямало как да бъде обществено достъпен; до това, че нещастният инвеститор трябвало да търпи 7 години археолози да му чоплят в собствеността, почти всички изказвания бяха в рамките на доброто възпитание, добре аргументирани и премерени.

Темата за собствеността бе, според мен, излишно акцентирана. Темата на общественото обсъждане бе промяна в ПУП-а на имота, тоест устройствения план, с който абсолютно всеки собственик трябва да се съобразява. Ако ПУП-ът забранява строителство над 10 метра, то няма значение, дали собственик е частно лице, общината или държавата, то този ПУП трябва да се спазва. Ако ПУП-ът казва, че там трябва да има зелена площ, то там трябва да има зелена площ, независимо дали собственик е частно лице, община или държава. Такава е законодателната рамка в България днес и всъщност това трябваше да се обсъжда днес.

За щастие и в тази посока имаше аргументирани мнения. Петкана Бакалова дори аргументира (доколкото е възможно в този формат) с цифри възможността един частен музей да се изплати и поддръжа, като контрааргумент срещу редицата желания община Пловдив (разбирай: всички ние данъкоплатци) да откупи огромния имот. В подкрепа на тезата, че откупуване не е нужно, тъй като община и държава имат достатъчно лостове да контролират ценната археология да остане публично достъпна, а височината на сградите – добре оразмерена – без да е нужно откупуване се изказаха и редица други специалисти в залата.

Разбира се, тезата за откупуване има своите аргументи и не е безсмислено да се обсъжда, но конкретно на това обсъждане на 8 януари се пропуснаха някои аргументи: Община Пловдив откупи южната и източната част от Форумия комплекс, но той продължава да пустее. Общината притежава редица други ценни имоти: антични пещи в Цар Симеоновата градина, Кръглата кула до Хисар капия, самото Небет тепе и самата Източна порта, обсъдени ден по-рано, Лапидариума с няколко антични надписа, които се разрушават след всеки дъжд и още куп наследство, което от десетилетия стои пустеещо и разрушаващо се.

В крайна сметка основният дебат трябва да се конкретизира в две направления: На първо време какво трябва да направим с археологията под обекта? Едни от последните изказвания на арх. Жана Джугаланова и на арх. Петър Петров дадоха добра насока и посочиха основна грешка в обсъждането. А именно, че сме поставили каруцата пред коня. Преди да има ясно становище кои части от археологическия обект са най-ценни като експозиционна стойност, и къде може да има инвестиционни намеси, няма какво да се обсъжда.

Оставянето на целия обект „Музея“ на произвола на метеорологичните условия е абсурдно и, за щастие, тази идея се отхвърля тотално. Идеята археологията да бъде скрита със стъкло и опазена от времето бе приета умерено добре. Важни, обаче, са детайлите. Както се изказаха много от архитектите, няма яснота как точно тази археология ще е достъпна – не е ясно както физически, така и визуалният достъп до нея. Цитираха се различни отвори от тротоара и от други места, но не се разбра какво ще се вижда, доколко този достъп ще е денонощен, свободен, безплатен, публичен и т.н.

Въпросът с археологията трябва да тръгне именно от позицията на по-ценните срещу по-маловажни места в обекта. Археолог Жени Танкова се изказа, че за нея всички части са важни – и вероятно, за себе си, е права, чувствайки, като проучвател, обекта като „свой“. Но в световната практика такива решения се вземат постоянно и именно тук е ролята на институциите – най-вече различните структури към Министерство на културата, които да дадат становище къде може да има намеси и къде – не. Преди това становище, лаиците няма смисъл да коментираме нищо.

Второто направление в дебата е относно урбанистичното решение и най-вече: височината на обекта. Темата е дълга и сложна. От една страна можем да се радваме, че абсурдната идеята за кула и „асансьор“ до тепето (която, за съжаление, забравили, трябваше да си припомим, благодарение на припомнянето от арх. Недевски) вече е в миналото. От друга стана, представяйки днешния проект в сравнение с „асансьора“, днешният изглежда някак по-приемлив, адекватен. А такава манипулация е излишна и смятам, че „не мина“ пред пловдивчани. 15-те метра и на практика пет етажа сгради височина е неприемливо в конкретната ситуация – добре разкритикувано от много от архитектите. Гледната точка от улица „Патриарх Евтимий“ и по бул. „Цар Борис III Обединител“ към Джамбаз тепе трябва да се опази доколкото е възможно. Именно тук трябва да се конкретизира дебатът и обсъдят всички възможни решения.

Покрай всички крайни – и много умерени – мнения, изказването на кметът Здравко Димитров за финал бе безкрайно разочароващо. Патетичните слова, че в Пловдив нямало „дупки“, а „археология“, защото градът бил вечен, са излишни. На фона на пустеещите огромни общински и държавни имоти, това изказване от дългогодишен районен кмет и дългогодишен областен управител са цинични. Факт е, че г-н Димитров е кмет от няколко месеца и конкретно градските проблеми, както и наследените такива, не са негова отговорност.

Патосът, с който кметът нападна всеки гражданин, който бил нарекъл археологически обект „Музея“ (както е официалното му име, което, всъщност кметът така и не използва), бе напълно излишен. Колкото и да съжалява г-н кметът, мястото до Понеделник пазара е известно на всички като „дупката“, а „Музеят на Тракийската култура“ е известен на шепа хора. И всъщност, самото му изказване по никакъв начин не допринесе за дебата – нито за ролята на община и Общински съвет, относно одобрение или отказ за даден ПУП, нито по транспортно-урбанистичните въпроси, които бяха повдигнати от някои от арихтектите, нито по други, свързани теми.

За щастие целият дебат с всичките мнения във всички крайности преобладаваха като едно възпитано градско обсъждане по наболял проблем. И за щастие този дебат не се случва „в 12 без 5“, в последния момент, преди да се вземе решение – а много, много по-рано преди да се направи нещо там. В същото време беше хубаво, че се подчерта друг факт: всеки един сезон, в който обектът стои на произвола на метеорологичните условия е вреден за археологията, и е нужно бързо решение. То трябва да е устойчиво, да не се мисли само за след година или две, каквото също бе подчертано от един от архитектите – но единствената жертва на всяко забавяне са самите археологически артефакти.

Теодор Караколев

Пише по темите, свързани с културата, културното наследство и история на изкуството и архитектурата.

5 коментари

  1. Много кухо и хейтърски написано от нещастен и поръчков злобар! Заради такива като него и компания няма да има прокопсия!

  2. През 1933 г. във вестник “Щурец” излиза статията “Пътеводител за България – пътища
    и безпътие”. За неин автор е сочен големият наш сатирик и карикатурист Райко Алексиев
    (убит от болшевиките след преврата през 1944 г.). Когато човек чете текста, изпълнен
    с насмешка и ирония, остава с усещането, че сякаш е описана днешната действителност
    в родината ни. Ето и цялата статия:

    “За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано –
    България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва,
    както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.

    Населението ѝ се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички
    се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите
    – на сегашните.

    Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона
    мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление.

    Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.

    Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.
    Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците ѝ предпочитат да вървят по
    кривите, защото са по-утъпкани.

    Държавата си служи с телефони, а държавниците – с телефончета.

    Столицата ѝ има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници,
    а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното – уличниците
    се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.

    Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй.

    Държавата се управлява от хора, според случая. Случаите пък се управляват от
    случайни хора.

    България търгува с всички. Но случва се и обратното – всички да търгуват с България.

    Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху
    разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която
    да му направи съединението.

    Държавният девиз на нацията пък е „Боже пази България“ . В случая Бог е натоварен
    да пази България, вероятно, защото другите са заети да си пазят частните интереси.”

Вашият коментар

Прочети също
Close
Back to top button
Изпрати новина