ГрадътЖивотКултураНовини

Поетът Георги Ганев: В момента тествам България с най-скъпото- живота си

Интервю на Стоян Терзиев от радио Пловдив

На 28 февруари в Първо студио на радио Пловдив поетът Георги Ганев с талантливото участие на свои приятели предложи на почитателите си един авторски спектакъл, продуциран от самия него. Рециталът на автора включваше творби от четирите му последни – засега – книги, като специален акцент беше премиерата на „Календар на живота”, писана само за десетина дни в софийската болница „Токуда”. Предлагаме ви интервю, взето в деня преди спектакъла.

– Г-н Ганев, може ли да се каже, че последната Ви засега книга „Календар на живота” е една воля за живот и любов – една воля, която може да превърне „венеца от тръни на челото във венец от рози”?

– Да, бих могъл да го кажа с абсолютна сигурност, защото моето вътрешно усещане е, че това е втората ми най-изстрадана книга от тези десет, които съм издал до момента – след книгата „И изцяло, и в безкрая”, посветена на съпругата ми и в нейна памет. „Календар на живота” е действително една вътрешна словесна битка, която се получава от житейската битка, водена от мен в момента.

– Страданието ли е пътят за нашето пречистване – единствен път за нашия катарзис?

– Това е твърде лично. Естествено, много е различно. При мен страданието се овеществява в нещо оптимистично, в нещо ползотворно, което на всичко отгоре се опитвам да даря на хората. Но това е присъщо на всеки творец, независимо дали в областта на литературата, на сценичните изкуства, на изобразителните, на музиката и изобщо… Даже сега си мисля, че и в областта на спорта. Не бива да се гледа на публичните личности като на различни. Това си е много човешко и аз се опитвам да правя нещата, които мога.

– Да, не искам да бъда нетактичен, но мога да кажа, че последните две-три години бяха много тежки за тебе. Аз те познавам и лично. Стана ли един по-силен човек?

– Определено. В себе си аз се смятам за стоик. Не бих казал „силен човек”, защото звучи малко самохвално. Смятам се за стоик от времето, когато съзнателно започнах да се усещам като личност. Защото децата винаги проявяват и сила, и слабост – те са деца, те са раними. Но от 14-годишната си възраст, когато дойдох в Пловдив като ученик в Английската гимназия, та досега, смятам, че не съм давал поводи на себе си да се срамувам от мен самия. Не съм ги давал и на другите – на тези, които наричам приятели, пък и на враговете си. За моя радост, не съм имал силни врагове – добронамерен съм, сърдечен човек, опитвам се да правя приятелства.

– Сега ще си позволя една ретроспекция, връщайки се по заглавията на твоите последни засега книги: „И изцяло, и в безкрая”, 2020 г. – една книга, изцяло посветена на една жена; после следва „Този град ме позна”, също 2020 г. – книга, в която възпяваш Пловдив; в края на следващата, 2021 г. – книгата ти спектакъл „Жената, любовта, градът”, която направи в тандем с младата и талантлива художничка Ани Петрова от София. Ще очакваме да видим тази книга на сцена. Сега идва „Календар на живота”, 2023 г., в която възпяваш волята да отстояваш себе си и живота си. Би ли коментирал тази кратка ретроспекция, само две-три години назад.

– Коментарът ми е кратък: с глагола „бързам”. За три години четири книги – това е достатъчно доказателство за този глагол. Още повече бързам от близо три месеца насам, когато научих диагнозата си. Даже ще ти открия, че в момента паралелно подготвям три книги, вече добавям към поезията проза и публицистика, а една четвърта е един интересен роман на английската писателка Таня Бълок, който преведох и му търся издател. Иначе, за изброените от теб книги бих добавил следното. Бих сложил някъде встрани, но достатъчно високо „Този град ме позна”. Искам да кажа, че като всеки творец и аз съм суетен, за радост умерено суетен, но освен щастието да живея в Пловдив, на мен ми е необходимо още едно щастие – да се продължа чрез децата си и евентуалните си внуци, но да се продължа и чрез книгите си. Защото това е моята кауза в живота и ще се радвам, ако имам читатели и дълго след като мен физически няма да ме има. Бих им препоръчал да ги чуят и да ги прочетат тези стихове – не толкова заради мене, а заради себе си. Защото поезията на всичко отгоре е и допинг, който прави хората по-силни и по-щастливи.

– Замисляш премиерата като един поетичен рецитал. Би ли казал няколко думи и за другите артисти, които застават с теб на сцената.

– Да, аз съм щастлив, че като продължение на духа на моя приятел Милчо Левиев, отново ще имам до себе си джаз изпълнители – Иван Гърбачев и Милена Костова. Досега съм работил с композитора и бас китарист Александър Леков, един талантлив джаз композитор, и с великолепната певица Желязка Белчилова – Жели. Но те са една боя в джаза – доста ярка, доста силна боя, докато Иван и Милена са нещо по-различно, но също така впечатляващо. Той е пианист, а тя – вокал. И другото ми вълнение в програмата е дъщеря ми, която е на 14 години. Тя участва в танца, с който ще сложим финал на това представяне – един стойностен артистичен продукт на Танцова школа „Терпсихора” с главен художествен ръководител Цветомира Гълъбова и с ръководител на този танц възхитителната Михаела Димитрова. Още две думи за „Терпсихора”. Тази школа за модерни танци се изявява на сцена в Пловдив изключително в ДНА – Дома на народната армия – в тези формати, които прави „Ася в страната на талантите”. Но е популярна, силна, хубава танцова школа – така че ще има какво да се види освен стихотворенията, които ще чуете от мен.

– Всички знаем какво е за теб Пловдив. Ти си бил поетичен посланик ли, емисар ли на града ни в десетките държави, където си участвал във фестивали на поезията със стихотворения, директно написани на английски, при това в рими. Но ти живя две години в Града на вълците Уулвърхемптън – в сърцето на Англия, областта Уест Мидландс. Може ли да се каже, че в твоето сърце той е вторият град?

– Ще бъде грешка. Вярно е, че там имам много приятели, основно в артистичните и футболните среди – защото това е един 250 000-ен град с един милион футболни сърца. Вярно е, че там ме нарекоха The White Wolf (Белият Вълк), там издадох двуезична книжка – на български и английски, пак там ми предоставиха без наем престижен салон, в който пред изискана публика представих 28 пловдивски поети с по едно стихотворение, преведено на английски. Защо ли да изреждам? Ще добавя само, че в този град на 8 февруари 2018 г. положихме в земята тялото на моя приятел и набор, кмета Елиас Матю, починал от рак. А година и половина по-късно неговата приемничка – кметът Клеър Дарк, ми даде 40-минутен прием в нейния кабинет, два дни преди окончателно да се прибера в Пловдив.

– И след всичко това твърдиш, че не Уулвърхемптън носи твоя сребърен медал? Хайде, знаем за баса ти с треньора на Вълците и как си накарал най-голямата трибуна на стадиона им да скандира пловдивската дума „майна”…

– Да, Стояне, пиша книга за тези неща – пиша я някак между другите книги, за които споменах, не тя е най-важната. Ще отговоря на въпроса ти: малцина пловдивчани знаят колко силни чувства изпитвам към едно българско градче отвъд Стара планина. Имам трайна любовна връзка с Троян. Живях там 14 години, между 1983-а и 1997-а. Вярно, през последните 20 години имах убедителни вътрешни, много лични причини да не афиширам тази любов, но тя е жива, много жива. Имам доста приятели там и ето, понеже споменах английската кметица, ще ти кажа, че и Донка Михайлова – действащ кмет на Троян в момента, ме прие в кабинета си преди две години, когато гостувах с благотворителна акция в памет на моя приятел поета Ивайло Иванов. Знам, че и ти като поет познаваш висотата на неговия непрежалим талант.

– Е, Жоро, убеди ме. Неведоми са пътищата на приятелствата – и литературните, и с градовете на нашата любов. И все пак, последен въпрос: не говоря конкретно за Англия, но ако някоя друга държава ти предложи перспективи, каквито нашият Пловдив и България не биха могли да ти дадат, не би ли тръгнал за чужбина?

– За кратко време – да, и то по една твърде жестока причина. Виждаш ли, ти си прекалено деликатен с въпросите си и досега умело избягна една кратка думичка. Аз обаче винаги съм бил оголено откровен с моята публика и ще изрека тази дума на глас: рак. Да, приятелю: роден съм в зодия рак и никак не ми се иска да умра от едноименната болест. Но това е истината: тъкмо с нея водя битка сега. И на въпроса ти: в момента тествам България с най-скъпото – живота си. Ако в родината не са в състояние да ми предложат спасително лечение – а то е предстоящо и ще бъде дълго – бих заминал за друга държава. И колкото по-кратко, толкова по-добре – Пловдив и Троян ме чакат. Е, и една доста настойчива кандидат-любовница на име София – там се лекувам основно. Да, тя единствена е в женски род, но май не ми е голяма симпатия.

– Шегуваш се и значи нямам причини да се тревожа за теб – както винаги, готов за нов хет-трик от книги. Успех във всичко, победителю, и благодаря за това интервю.

– Аз трябва да благодаря. Желая здраве на слушателите на радио Пловдив, а на теб – талантлива поезия и журналистика!

Под Тепето

Екип на Под Тепето - Наистина Пловдив

Вашият коментар

Back to top button
Изпрати новина