Връстничка на демокрацията

Чувствам се малко сякаш съм закъсняла за купона. А когато закъснееш за купона, заварваш хора, които или са заспали, или са започнали да изтрезняват

Йоана Иванова

Родена съм в началото на март 1993 г. Няма и четири години след Ноемврийския пленум на ЦК на БКП. Аз и демокрацията, може да се каже, сме връстнички. Само че това го научих по-късно. Помня много добре детството си през деветдесетте. Живеехме в блок, в който всички бащи като моя бяха военнослужещи. Децата от всички входове се събирахме, за да си играем отпред. Нямахме площадки по европейски стандарти. И родителите ни не излизаха с нас да ни пазят. Когато станеше време да се прибираме, майките ни просто се показваха на балконите и ни викаха по име. Сегашните деца нямат такава независимост.

Когато съседите отсреща си купиха микровълнова печка, и ние си купихме. Когато се сдобихме със стереоуредба, и те си взеха. Затова винаги знаех каква новост да очаквам вкъщи. Веднъж момичето в средния апартамент на нашия етаж беше казало на родителите си, че отива в другата стая, а когато по-късно я потърсили в детската, не я открили. Намериха я у нас. Същото това съседско момиче, което все още беше единствено дете в семейството, толкова много говорело за батко си на някаква семейна позната, че объркана жената попитала майка ѝ и по-голям син ли има. А то говорело за брат ми. Защото моят батко беше батко и на другите деца в квартала.

Израстнахме с анимации като The Powerpuff Girls, Ed, Edd n Eddy и Dexter’s Laboratory и по-късно всички твърдяхме, че сме научили английски от Cartoon Network. Играехме „Супер Марио“, събирахме миришещи листчета или картинки от дъвки „Турбо“. Имахме тамагочита и джобни тетрис игри. Слушахме Backstreet Boys по MTV и знаехме наизуст движенията на „Макарена“. Пиехме сокчета „Калифорния“ и „пушехме“ дъвки-цигари. Толкова много неща си спомням от деветдесетарското си детство, но в спомените ми от тогава не присъстват понятия като идеология, социализъм, демокрация, преход, мутренски години, протести, криза, инфлация… Не знаех и че датата 10 ноември 1989 г. е значима. Изобщо живяла съм си в блажено невежество. Имах си собствени мечти, вълнения, надежди и притеснения и националните не ме интересуваха.

Тези неща за мен се появиха по-късно. В разказите на по-възрастните, в книгите, в телевизионните предавания. А през този, оказва се безкраен, Преход аз имах свои лични преходи – от детската градина към училище, от един град към друг, от детството към пубертета.

Странно ми е сега да чета и слушам за 10 ноември и вълненията на ранната демокрация. Чувствам се малко сякаш съм закъсняла за купона. А когато закъснееш за купона, заварваш хора, които или са заспали, или са започнали да изтрезняват. Пропуснал си еуфорията, останала е само бъркотията. И тогава имаш основно два варианта – да си тръгнеш или да останеш и да помогнеш с разчистването. Много други връстници на демокрацията избраха да си тръгнат и при първа възможност заминаха – кой в Америка, кой в Германия, кой в Англия… На някои кочината явно им се е сторила толкова голяма, че изобщо не се връщат. Други си идват по празници или когато пуснат евтини полети и с удивление установяват, че май сме понапреднали с разчистването. Дали са прави или просто сме подпъхнали някои неща под килима, не знам.

30 години по-късно датата 10 ноември 1989 г. продължава да ни вълнува. Онези надежди са отдавна разбити, но на прага на новото десетилетие няма как да не таим нови. А дали те ще бъдат оправдани, не мога да кажа. Ще поживеем, ще видим.