Поетът и носител на награда „Пловдив“ Антон Баев прочете почти същото слово, като през 2013-а година
Баев потвърди, че е умишлено: “Не можем да променяме словата си към Ботев ежегодно“
Теодор Караколев
Всяка година честванията по случай юбилей от дадено събитие – рождение или смърт на национален герой или историческо събитие, все повече и повече се превръщат в досадно задължение, отколкото акт на уважение и почит към този, на когото се прекланяме. Сериозна роля за това сякаш имат словата, които интелектуалци четат, поканени от организаторите на честванията.
Тазгодишният 2 юни – Ден на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България не направи изключение. Всъщност, макар и да не се води официална статистика, бройката хора сякаш бе малко повече от обичайното. Метеорологичните условия не уплашиха пловдивчани, а макар и да прехвърчаха няколко капки около обяд, времето пожали честването на героичния подвиг на Ботевата чета.
То обаче бе напълно тривиално. Институции и политици, подредени най-отпред, и дълга реч, чиято цел би трябвало да бъде да си спомним за Христо Ботев – поет, революционер, журналист, герой.
Така 2 юни 2019 се усети като всеки друг 2 юни. Но най-много като 2 юни, 2013-а година.
Тогава поканен да чете слово отново бе Антон Баев. Но освен личността, почти същото бе и словото. На 2 юни 2013 година звучи подобен текст, документиран в собствения сайт на Баев Plovdiv-online – озаглавен по същия начин, като и този от 2019 година – „Ботев и границите на национализма“.
„Думите ми са напълно актуални на случващото се в момента в Европа“, коментира, потърсен от „Под тепето“ Антон Баев и потвърди, че словото не е идентично, но е на 90% същото. Според него, няма как да променяме слова към Христо Ботев: „Аз заставам изцяло зад това, което съм написал“. И добави: „Ботев е първият поет, който ни доближава до Европа, а в неговите творби никъде няма да откриете уклон към Русия“, коментира още Баев.
Дали все пак Ботев не заслужава малко повече от това повторение? От едно завъртане отново на стари, вече споделени мисли? Когато си поканен на тази висока трибуна, избягването на еднаквост не е ли проява на уважение първо към паметта на Христо Ботев и после към съгражданите си или останалите гости, дошли от целия пловдивски регион в Цар-Симеоновата градина за Деня на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България, честван първо именно в Пловдив?
Може и да греша. Може би словото е уникално, но и актуално. Веднъж създадено, то може да се повтаря винаги – нали все на един и същ паметник полагаме цветя, не строим нов всяка година? Дали пък обаче повтарянето не го изтърква до там, че това слово да стане излишно и да се чувстваме като на задължителна манифестация от едно друго време… Може и да греша.
Интересна бе, все пак, реакцията, часове след обедното честване на 2 юни – малко след края на тържествата текстът, публикуван през 2013-а година (и активен до 2 юни) бе изтрит от сайта Plovdiv-online. Дали е съвпадение, или, за да се скрие, че текстът е почти същият? Е, в интернет нещата не изчезват току така – запазено е дори видео в собствения канал на поета.
Не искам да държа сметка на четящите слова пред Христо Ботев. Все пак там се канят изтъкнати интелектуалци. Но все си мисля, че заради Ботев, при тези слова, трябва да се стараем да избягваме клишетата или създаването на клишета.
„Не всяка година идват едни и същи хора, а те трябва да чуят тези неща“, каза още Антон Баев и добави, че текстът от 2013-а е леко обогатен, но по-важното е, че трябва да знаем, че Христо Ботев ни насочва именно към Европа с поезията и публицистиката си, а това е много по-важно от всичко останало.
И все пак, дали повторенията при тези слова ни карат да се питаме – има ли смисъл изобщо от слово, или е по-добре просто мълчаливо да чуем химна и кротко да оставим своето цвете?
Ами, може би при този вариант, когато се повтаряме дори за Ботев, най-добре да няма нищо.
Ето видео от 2013-а година: https://www.youtube.com/watch?v=VHDrvawUI4Y
Ето и почти идентичния текст, прочетен през 2019 година:
Ботев и границите на национализма
Има ли и кои са границите на българския национализъм днес?
Ще ми се в Деня на Ботев да поговорим за това, тъй като много лесни герои се кичат с венците на национализма сега – в пълно неведение за отговорностите му. И най-вече – за чистите му извори.
А те са назовани от Ботев – българския национален гений, стига да можем да го разчетем и да го разчитаме непрекъснато. Правим ли го – Ботев ще ни помага. Не го ли правим – Ботев да ни съди.
Тотем за днешните националисти е Родината. Но коя родина, пита Ботев. Откъде започва родината? И какво е родина? Нека прочетем отново Ботев.
Майце си:
Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!
Отварящото стихотворение на Ботев – Майце си, задава и първата граница на т.нар. родина: майката. Дори когато никого нямаш – тя остава. Дори когато нея я няма – тя е пак Любов и Вяра.
Ето как първата граничност на Родината отхвръква от земната майка към небесните Любов и Вяра, за да възвести с глас на Пророк отгоре: Но тука вече не се надявам…
Кое е това Тук в поезията на Ботев?
Това Тук родината ли е или случващото се в родината?
Ботев бележи високата стойност на Родината в Майката, Вярата и Любовта, и категорично ги отграничава от случващото се сега и тук. Ще прибавя – няма значение дали това е казано преди 143 години или днес, защото при Ботев границите на Родината не зависят от времето. Тъкмо времето е истинският субект/герой на тази, а и на всяка трагически велика поезия. Не уподобяването, не описването на природи и херои, а битката с времето.
Така първата маска на днешния национализъм е свалена от Ботев: национализмът не е защита на видимото, а на родовата връзка, на кръвта, на първоначалието. Гневът на Ботев се стоварва върху главите на онези патриоти, които си лягат и стават с родината, за да я превърнат в държанка на собственото си благополучие. Има ли по-голямо падение от това?
Свързването на Вярата и Любовта с майката при Ботев е категорично и, забележете, отграничено от живеенето Тук и Сега. Национализмът на Ботев се противопоставя на статуквото чрез Майката, Вярата и Любовта: това е етически национализъм, национализъм на нравствената жертва. Ботев е единственият ни национален поет, понеже застава срещу времето си и печели битката с него. Нищо от думите му не звучи нито вехто, нито незащитено включително от биографичния му път.
Майце си завършва със сетна надежда:
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба…
Ето ви втората граница на Ботевия национализъм: това е неагресивен – един, бих казал, смиряващ стихиите национализъм.
Второто стихотворение у Ботев е Към брата си. Там дилемата е подобна:
Отечество мило любя,
………………………………
Но себе си, брате, губя
тия глупци като мразя.
Отечеството е завладяно от глупци и, уви, тези глупци са българи.
Странно, нали? Или пък не е чак толкова странно, щом Ботев нарича мечтите си „мрачни“ в същото това стихотворение?
Впрочем историята не дава ясен отговор защо Ботевата чета се насочва към Врачанския край – там, където е имало най-малко турци. Срещу кого да въстава населението там?
Ботевите глупци са именно българи, националният гений е най-жесток към своите, не към чуждите. Понеже своите не виждат по-далеч от собствения си двор, а свободата – в Ботевия всеобемащ смисъл, не вирее из дворове.
Това е поредната граница, която Ботевият национализъм ни задава – безкомпромисност първо към себе си, към глупците в нас и наоколо.
Но вижте и Елегия-та на Ботев, обръщението му към народа: тук диспозицията е именно народ и племе.
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
И отговорът на финала:
… и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!
Народ и племе: отново високото и ниското е сблъскано у Ботев и, уви или пък за щастие – изборът продължава. Народ и племе ще бъдат във вечна диспозиция, докато онези от племето се кланят на думи и вождове, а народът – на буквите и Първоучителите.
Наскоро беше друг голям и български празник – 24 май. Имах възможността да кажа тогава: Народът ни е единственият, който чества Празника на буквите. Забележете – не на думите, а на буквите.
Думата, дори да е топла и добра, може в същото време да е фалшива.
С думите може да се излъже, да се измами, с буквите – не.
Буквичката е чистата ни истина, затова народът ни се прекланя пред буквите, а племето, тълпата – пред думите.
Докато племето вярва на думи, народът ще е в окови.
Ние трябва да имаме слух и очи за народа си, а не за племето. Това ни казва национализмът на Ботев.
Национализмът на племето е фетишизъм; крачката му до фашизма е овластяването. Ботевият национализъм е народен – не племенен, етнически, какъвто е национализмът на лъжепатриотите.
И когато няма надежда, Ботев ни казва – има вяра. Вярата у Ботев е отвъд надеждата. Да се надява може племето, народът вярва.
Когато племето изгуби надежда, спасява се, емигрира, изчезва. Това може племето. Това може тълпата. Да се разпръсне, да се изгуби, да забрави границите на родината, защото оправдания за отстъпление винаги ще се намерят.
Овчи глави – колкото щеш. Но Вола е един.
И от всеки един зависи дали сега коленичи пред Ботев или пред вождове. Дали избира народа или племето. Вярата или надеждата. Любовта или злобата.
Дами и господа, скъпи деца,
Всеки един от нас може да разчита и говори за Ботев със свои думи, различни – често противоположни, а най-искрени, без съмнение, са думите на децата. Вероятно затова децата говорят с малко думи, защото думите минават през сърцата им, все още.
А през сърцата на възрастните най-искрено минава мълчанието.
Общото ни замлъкване пред величието на героите може да ни обедини поне в минутите на тържество. Защото:
Пораженията си приличат,
но всеки подвиг е различен.
И величието на думите на Ботев, и величието на подвига му заслужават нашето общо мълчание. Поклон пред Ботев!
