Стоте дни на Цанко Лавренов в Света гора
Откъс от недовършената втора част на книгата „По стръмната пътека”
Владимир Балчев
Случайността ме срещна през 1986 г. със Стоянка Алексиева, племеничка на големия наш художник Цанко Лавренов. Показваше ми пощенски картички, покани за изложби, портрети, фотографии, писма. За всеки един документ знаеше кога е писан, защо, какво е искал да каже творецът. И така лека-полека започна да отворя вратата на един свой свят, в който всеки детайл, всяко листче води към нещо важно и значимо за нея. Свят колкото личен, толкова и общ свят на една знаменита пловдивска фамилия, която повече от век оставя следи в паметта на града.
Сред най-ценните неща в тази сбирка беше една ръкописна песнопойка с творби на Петко Рачов Славейков, съставена след 1880 г. Автор е Иван Лавренов, баща на художника Цанко Лавренов. Иван Лавренов беше преписал и малък лекарственик. Книжката беше грижливо реставрирана, за да се запази като родов спомен. Тук се намираше и неиздадената втора част от автобиографична книга на Цанко Лавренов „По стръмната пътека”. Първата част на тази книга е отпечатана през далечната 1967 г. През последните години от живота си Цанко Лавренов започва да работи върху втората част. Когато болестта го поваля, диктува на съпругата си. Така прибавя още стотина страници за трудния път по стръмната пътека на изкуството.
Тук предлагаме един кратък откъс от този ръкопис (оригиналът му се намира в Държавен архив – Пловдив). Тук се разказва за командировката на Цанко Лавренов до манастирите в Света гора през последните месеци на 1935 и началото на 1936 г.
* * *
„През 1935 г. се запознах с професор Йордан Иванов. Той беше пристигнал в Пловдив на път за Хисаря, с намерение да разгледа разкопките край банята Хавуза, където бяха открити развалини от стар римски басейн. За Хисаря заминахме с професор Иванов и директора на Археологическия музей и библиотека в Пловдив Димитър Цончев. Та тогава Йордан Иванов съобщи, че има намерение да ми направи една поръчка – да снема копия от някои светогорски стенописи (портрети на български ктитори, т. е. дарители). Професорът обеща да ми издействува субсидия от Министерството на народното просвещение.
Не бях мислил за светогорско пътешествие, но предложението ми се понрави. Дотогава за Света гора имах само бегли, общи познания. Знаех, че там се намират 20 манастира, скитове и килии, че природата е хълмиста, средиземноморска; че в Зографския, Хилендарския манастир, както и в Лаврата са запазени стенописи от Захари Зограф, че в манастира Ватопед се съхранява грамота от българския цар Иван Асен II. Улисан от разни други живописни задачи, не ми беше минавало и през ум, че така ще се развият събитията около мен – че ще прекарам сто дни в Света гора и живописните ми творби от светогорския цикъл ще представляват една забележителна част от моята цялостна творческа изява.
След време професор Йордан Иванов ми съобщи, че от Министерството на народното просвещение успял да издействува субсидия от 5000 лева – сума, крайно недостатъчна за една задгранична командировка. И то при ниския курс на българския лев! По това време в парично отношение бях на сухо. Професор Иванов ми писа, че тъй като било вече краят на годината и кредитът бил изчерпан, не можел да издействува по-голяма сума.
За светогорското пътешествие бях говорил и със Стоян Стайнов, управител на представителния магазин в Пловдив, уреден от фабриката за вълнени прежди „Брастай" – Казанлък. Със Стоян Стайнов се бяхме сприятелили по линията на моето живописно творчество – беше купил вече няколко мои картини. С него споделих загрижеността си, че с тази малка министерска субсидия от 5000 лева, няма да успея да замина за Света гора. След време Стоян Стайнов ме зарадва, като съобщи новината, че неговият братовчед Генчо Стайнов, управител на софийския магазин на „Брастай", гостувал у тях и споделил, че бил наклонен да ми даде 15 000 лева, за да успея да отпътувам за Света гора.
Заминах за София и получих от Генчо Стайнов 15 000 лева и един фотоапарат…
В БЪЛГАРСКИЯ МАНАСТИР „СВЕТИ ГЕОРГИ ЗОГРАФСКИ"
Преди тръгването ми от България, игуменът па Зографския манастир беше в София и взех от него писмо до заместника му. Настаниха ме в хубава стая с предверие, каквито бяха и другите манастирски килии.
… Първата ми работа беше да обиколя манастира, да си набележа откъсите от изгледите и да намеря стенописния портрет на хаджи Василий от град Ловеч, ктитор на зографския параклис „Свети Йоан Предтеча". Портретът е датуван от 1768 г. Намерих и две зографисани дъски с портретите на хаджи Вълчо от Банско и на неговия брат. Видях, че ми предстои голяма работа, голяма плодовита работа. Само здраве да е! Хубава реколта ще прибера от Света гора!
На другия ден, 10 ноември, с архидякона Иеринарх, възседнали две мулета, поехме пътя за Карея (Кариес, както казват гърците). Пътищата из Света гора напомнят някогашните наши родопски пътища. И те на места са покрити с калдъръм. Тези пътища като ленти се извиват по снагата на Света гора и като ходиш по тях, на всяка крачка ти предлагат величествени красоти за съзерцание… От билото, в далечината на изток, сред избелелите багри на хоризонта, се виждат меките очертания на морето и островите Тасос и Самотраки. Долу, в низините край брега се изпречва големият манастир Ватопед, а по-нататък се издигат манастирите Пантократор и Ставроникита. По западния склон пък манастирът Кастамонит грее всред кадифяна багрена растителност.
След три и половина часа път с мулета пристигнахме в Карея. Мъжка столица – къщи, дюкяни, църкви, работилници, конаци на манастирските представители, полицаи (гръцки административни и манастирски), губернатор… – единствената столица в света, където няма да срещнете жена. Така повелява правилникът на Света гора още от XI век! Разбира се, отседнахме в конака на представителя на българския манастир Зограф. Голяма сграда. Българският конак е най-големият и е най-хубавото място в Карея. Стаите са високи и широки, всичко е строено здраво и солидно. Това показва колко много са държали българите на представителността и на достойното представяне на българската православна църква. Посрещна ни дядо Евтимий – старец с библейска бяла брада. Приемният салои навява настроение от времето преди освобождението от турско робство и епохата след Освобождението. В черквата е иконата „Преображение" от Захари Зограф.
… Двадесетте манастира имат двадесет конака в Карея, където живеят двадесетте антипросопи. Там отсядат гостите. По времето, когато бях в столицата на Атон, не можах да разгледам централната църква Протато, защото тогава архитекти и майстори я ремонтираха. Разправяха ми, че повечето от стенописите били от големия византийски иконописец Мандеа Панселинос, който обаче никъде не бил поставил подписа си.
През вековете Света гора била училище за иконопис. Първата половина на XVIII в. светогорският зограф Дионисий съставил ръководство за иконописно изкуство, наречено „Ерминия". По времето, когато бродех из полуострова, посетих отделни килии – своеобразни иконописни работилници, където работеха гърци и руси. В една съвременна монография от Жан Кокто се съобщава и преданието, че гениалният худождик на Испания, критянинът Доменико Теоткопулос (познат под името Ел Греко) на младини е учил и работил иконопис на Атон. Тук са учили и творили също нашите зографи от Самоковската школа – двамата братя Христо Зограф и Захари Зограф. Отначало светогорските иконописци са работили с яйчена темпера, но както ми разказаха монасите, след като монахът Николай Зограф донесъл от Русия маслени бои, монасите възприели новия маниер и настъпил упадък. Затова от някогашната голяма светогорска иконописна школа днес няма и помен.
…В Карея започнах да живописвам. Най-напред нарисувах върха Атон, който беше заснежен. Малката картина с маслени боя беше за мен хубав дебют в Света гора. Като се завърнах в Пловдив, я подарих на един „танцмайстор", който ми беше дал няколко урока по танци. Той пък я подарил на жената на турския консул в Пловдив. След като това дипломатическо семейство отпътува от града, не знам какво стана с картината. С цветни моливи направих и една скица – конакът на българския манастир, гледан откъм двора. След завръщането си в Зографския манастир, изработих по нея върху кредов картон гравюра, с която през 1937 г. участвувах в една международна изложба във Варшава. В манастира Зограф показах гравюрата на отец Йеринарх и на други калугери. Отец Йеринарх заразглежда „изящната изработка", както се изрази той. Поиска да види инструментите ми. Показах му два резеца за гравюра. Отецът ги взе в ръка, погледна ги отсам-оттам и започна гръмогласно да се смее:
— Та тия ли са ти инструментите? А аз мислех какви ли машинарии имаш! Ха-ха-ха!. .. Ех, Сандьо, Сандьо (там ми викаха Сандьо, защото пристигнах с паспорт, издаден на името на Александър Лавренов), никакви инструменти! Никакви машини!… Кунки имаш, братко, златни кунки!
Гравюрата и това изказване на отец Иеринарх затвърди окончателно моя престиж сред монасите…
* * *
…Пътешественикът, който обикаля Света гора, ще намери във всеки манастир чудотворни икони и реликви, ще научи, че различните обители са основавани по чудотворен начин, монасите ще му разкажат невероятни предания. Основателите на манастирите били спохождани от поетични настроения, измисляли разни поличби, които разказвали, за да стигнат до нас като предания. От едно такова предание знаем например, че Свети Симон съгледал звезда, кацнала върху отвесна скала. Той изтълкувал това видение като знамение свише – по този начин провидението му показало мястото, където той трябвало да изгради манастир. Залегнал Свети Симон и над пропастта се възправил манастирът „Симон-Петър". Друг калугер – Свети Дионисий – видял на една канара край морето красив огнен стълб и решил точно там да съгради живописна обител. Трима братя от Охрид също построили манастир на Света гора. Станал голям и хубав. Всичко вървяло в мир любов, но когато дошло време да изберат патрона на манастира, не могли да се спогодят. За да сложат край на разпрата, решили да потърсят намесата на небесните сили. Грундирали с гипс една дъска и я поставили да пренощува в „католикона", т. е. съборната църква на манастира. Заключили църковните врати и прекарали нощта навън в бдения и молитви, за да измолят знак „свише", който да им посочи светецът. На сутринта, като влезли в църквата – „о, чудо!" – както казва старото предание – те намерили зографисан върху дъската лика на Свети Георги. Манастирът бил наречен „Зограф Свети Георги", защото светецът се превърнал в зограф и по чудотворен начин изобразил своя лик върху дъската. Тази неръкотворна (архиропиитос) икона, обкована в художествено изработена сребърна ризница е изложена на почетно място в съборната църква на манастира… В дните, когато се пригласях за отпътуване, известиха ме една сутрин да се явя на заседанието на манастирските стареи. Игуменът дядо Владимир ме прие отново много любезно и започна да ме увещава:
– Лавренов, слушай какво ще ти кажа сега! Ние те много харесахме като художник и като човек. Затова те каним да се покалугериш в нашия манастир. Ще си рисуваш картини, ще ги продаваш на чужденците, които посещават Света гора…
Накрая дядо Владимир „изплю камъчето":
– Стените на нашата църква „Свети Кирил и Методий" още стоят бели – чакат си майстора. Ти ще ги изпишеш!
Това предложение дойде неочаквано. Гръм от ясно небе! Аз – светогорски калугер!? Но монасите чакаха отговор. Позамислих се и започнах:
– Благодаря ви, че давате такава висока оценка на изкуството ми, но аз съм навикнал на светски живот. Па още съм млад.
На тази моя реплика игуменът отвърна:
– Ние мислихме и за това. Половината от времето ще те пускаме да скиташ по света. Тукашните зографи останаха под пари. А ти си художник и то какъв! Ще имаш пари да пътуваш по света…
Тук вече видях, че работата става много сериозна. Позамислих се и ми дойде на ум една лъжа. Отсякох:
– Благодаря ви, мили старци, за вниманието, за гостоприемството, за хубавите чувства, които имате към мене, но… аз съм годеник. Годеница ме чака в България…
Една сутрин, десетина дни преди отпътуването ми от манастира, повикаха ме пак стареите, за да съобщият своето желание да изпроводят в България едно копие от чудотворната икона. Нужна била за църквицата на доходното здание на манастира в Пловдив. От моите работи се убедили, че съм добър майстор, затова решили именно на мен да възложат изработването на копието. Игуменът отец Владимир, след като ми съобщи това тяхно желание, позамисли се и добави:
– Ние хем ти възлагаме това тяхно желание, хем се двоумим. Боим се!
– От какво се боите? – запитах ги аз. – Нали ми казахте, че сте ме оценили като майстор зограф? Ще направя копието. Бъдете спокойни!
– Тази поръчка не е обикновена поръчка – замислен добави игуменът. – Досега сме поръчвали на няколко художници чужденци, но никой не успявал да предаде лика на Свети Георги. Единният се поболя, другият напусна работата наполовина, третият полудя, хвърли се от терасата, та се преби. Та затова хем ти поръчваме тази икона, хем сме угрижени да не те сполети и тебе някоя беда. Това е чудотворна нерукотворна икона. Затова помисли си добре!
– Няма какво да мисля! – приключих разговора аз. – Ще направя копието. Зло няма да ме сполети!
Поръчах дъска по размерите на „неръкотворната" икона, грундирах дъската и започнах работа. За да не извърша някое светотатство, поръчано бе на клисаря да стои до мен и наблюдава какво правя. Още от самото начало между нас се появи разпра. На десетина сантиметра пред иконата бе поставено стъкло, което блестеше и отраженията ми пречеха да виждам цялостния вид на изображението и отделните детайли. Помолих да махнат стъклото.
– Сакън! Такова нещо не може да се направи! – заяви клисарят. – Стъклото ще си стои. Преди години някой отворил стъкления капак, пипнал образа на Свети Георги, та след това дойде наказанието. Сума ти калугери се изпоболяха от тифус и някои умряха.
Въпросът отнесохме до игумена. Обещах му, че няма да пипна изображението – да не се безпокоят. Но при тези отражения върху стъклото не мога да работя. Така че в България няма да имат образа на „Зограф Свети Георги". Махнахме стъклото и започнах работа при постоянното наблюдение па клисаря. Накрая представих на стареите копието. Те останаха и озадачени, и доволни. Игуменът усмихнато заяви:
– Браво, сполучи! Свети Георги си даде на теб образа, защото си българин. Не стана каил, не се съгласи да си даде образа на художниците чужденци, но на тебе го даде!
Така по чудотворен начин с благословията на светеца църквицата на Зографския манастир в Пловдив се сдоби с лика на Свети Георги, изобразен на „нерукотворната" икона…”