Английски писател пуска корени в Пловдив заради торба с храна

Самюел Бъроус преподава практически английски под тепетата, гледа Вчера и чете Под игото

Смята, че най-голямата разлика между британци и българи е щедростта- тук всеки дава да му бръкнат в чинията

Аня Петрова

В поредица ще ви разкажем историите на чужденци, възприели Пловдив за свой дом. Постоянен или временен. Под тепетата всъщност корени са пуснали десетки интересни персони от всички континенти. Все интересни и много различни личности, които обединява една единствена дума- Пловдив. Започваме с един роден в Източна Англия симпатяга.

Самюел Бъроус е на 26 от Ипсуич. Но е учил в университета в Дерби специалност творческо писане. Израснал е в хубаво семейство, най-голямото от три деца. Има брат на 19 и сестра на 23. И двамата живеят в Англия. Самюел обаче е предпочел Пловдив, засега. Какво го е докарало тук?

Преди години планира обиколка на Балканите, тъй като никога не е идвал и не знае нищо за тези места. А е любознателен млад писател. Идеята му е да посети Македония, тъй като е една от най-малките държави, но билетите до там са твърде скъпи и намира по-евтини до България. Първоначалният му план е да остане десет дни, но както се казва плановете са затова- да се провалят.

Пристига в София и на втория ден заминава към Банско със своя приятелка. Август месец е, харесва му там, но жаркото слънце го кара да си хване първия автобус до морето. Така се оказва във Варна. Наслаждава се на вълните и бриза, колкото му позволява времето – все пак десет дни за обиколка на България е доста смела мечта. От крайбрежието го водят във Велико Търново, където го качват на Царевец. Докато се възхищава на историята ни установява, че му остават броени часове у нас, а решението му е последното място, което ще посети да е Хисаря. Това е проблем, тъй като няма директни автобуси от старата ни столица до плануваното от него място, за това трябва първо да мине през Пловдив., като транзитна точка. Друго се случва обаче.   

Първи ден под тепетата – получава торба с храна от непозната баба и му предлагат работа в хостела, където е отседнал. Приема го като много добър знак и им казва, че ще си помисли докато обиколи из града. Намира автобусен билет до Сърбия и е на косъм да го купи, но нещо го кара да си провери имейла за всеки случай първо. Там намира писмо от издателя си, който го пита за довършването на новелата му. Изобщо не се замисля и веднага приема работата в хостела и се установява в града на майните. Отнема му само месец и вече е готов с новелата, за която издателят припира. Остава още един и се прибира за Коледа в Англия, но е с ясната идея, че ще се върне при първа възможност. Вижда България като перфектно място за писане, а и за стандартите на които е свикнал от Острова. Идеята да е на тази възраст да работи, да пише и да живее самостоятелно звучи като приказка.

Минава някой друг месец и лятото отново чука на прозореца . След седмици обиколки, второ си прибиране до Англия и пак завръщане в България се оказва без пари. Налага му се бързо да си намери работа и така се озовава на сегашната си длъжност – учител по практически английски. Първоначално е уплашен и няма желанието за това, но сега вече му харесва. Именно преподаването му е дало увереността да говори пред хора и да се мотивира да търси следващото си умение. Погледнато от сегашна точка вижда Пловдив като перфектната възможност да събереш опит и както сам се изрази – като лекция за живот.

Първото нещо, което научава на български е „Айде!”. Някой просто му казал по телефона „айде, чао” и му го обяснили като английското “come on”. Започва обучението по новия за него език сам като си купува речник и чете до побъркване. Ако пък случайно чуе нещо на улицата, което не знае пита българските си приятели. „Написах нещо хубаво днес” , това приема за любимото си изречение, а култовото ни „да бе да” е израз, който сам не може да си обясни, но обожава да използва. Гледал е и обожава емблематичния за българското кино „Вчера”, чел е поезията на Ботев, а в момента е на Иван Вазов- чете „Под Игото” на английски.

Вижда много разлики между българите и англичаните, но за най-голяма определя щедростта. Описва ми как ако отидеш на бар или ресторант в Англия всеки си поръчва сам за себе си и всеки си плаща отделно. Тук разликата е грамадна – всеки ще предложи от чинията си. Бил е вегетарианец преди да се отправи на пътешествието си към Балканите, но започва да яде месо две седмици преди тръгването си. Причина за това са всичките истории, които е чувал за кухнята на Източна Европа. Любими са му кюфтетата, кебапчетата, лютеницата и айранът. Струва му се страхотно как хората просто му дават буркани с лютеница и казват „Баба направи това! Вземи го!”. Усетил е, че българите като прекалено песимистично настроени, най-вече на тема политика и затова се радва се на всичките протести, които вървят толкова време. Вярва, че те са началото на всяка една промяна.

Разликите между Пловдив и другите български градове са ежедневие за него. След предложените му храна и работа е нямало как да не се почувства добре дошъл. Обожава Стария град и всъщност не го вижда като проста туристическа атракция, а като място, на което би живял с удоволствие. Желанието му обаче да пътува е по-силно от корените, които е пуснал и усеща как може скоро пак да хване пътя с раница на гърба. Иска да обикаля и изследва, а и след опита си тук е уверен, че може да си намери работа навсякъде.  

„България ще ми липсва, но е хубаво нещо да ти липсва. Намирам го за естествено, както и промяната в човека, след вида на нови неща.”