Димитър Герганов кръсти пловдивския чешит Накис и го вкара в историческото си фентъзи „В сянката на боговете”
Все по- голям интерес предизвиква първата книга на икономиста Димитър Герганов- историческото фентъзи „В сянката на боговете- Войната за Тракия”. След публикациите в Под тепето много наши читатели търсят епоса, в който между впрочем е потънал целият ни екип, из книжарниците. Книгата все още я няма по рафтовете в специализираните дюкяни, но скоро и това ще се случи. Авторът е предвидил и официално представяне.
Един от героите интригува особено пловдивчани- Накис Автографа, чийто първообраз (както се досещате) е наш Стефчо. В романа той отново е колекционер на парафи, тъй като и в древността е имало знаменитости. Покрай странното си хоби обаче Накис се забърква в шпионска афера, част от която ще ви разкрием с кратък епизод от „В сянката на боговете”:
…Тъкмо Спарадок да обяви, че е време да се преместят в голямата зала, и Зипер се обади:
– Има един сред шпионите, грък, на луд ми се чини. За толкова години такова чудо не съм виждал.
– Недоумението, изписано на лицето му, потресе владетеля. Зипер изумен – що за птица беше този?
– Е, и какво за него?
– Не знам какво да го правя. Преценете вие. – Сега вече Спарадок се заинтригува здраво. Заловените шпиони приключваха кариерата си с прерязано гърло, тук неясноти нямаше. Престанеха ли да бъдат полезни, слагаха край на мъките им. В много редки случаи на някого се удаваше да стане двоен агент. Недоверието към такива винаги преобладаваше – „щом веднъж бяха предали своите, колко му бе да го сторят и с теб“?.
– Доведи го. Как се казва?
– Накис Автографа – отговори Зипер.
– Накис какъв? – не разбра Аматок.
– Вземал „автографи“ от известни личности – един вид поставяли си личния знак – обясни отчаяно Зипер. – Цяла торба с каменни плочки намерихме у него. Твърди, че има от кого ли не.
– Доведи го заедно с торбата – нареди Спарадок. – Малко разнообразие преди утре ще ни дойде добре. Ще бъдем в голямата зала.
Траките вече бяха подкарали солидно виното, когато пред тях се изправи един наистина странен индивид. Изпод чорлавата, щъкаща накъдето намери коса, гледаха две безумни очи, въртящи се във всички посоки. В посивялата брада на мъжа всеки косъм имаше собствено мнение. Облеклото му се състоеше от провиснали дрипи, чиито най-добри дни бяха отминали много преди да попадне в тъмницата. Миризмата, която излъчваше, принуди близкостоящите да сбърчат нос гнусливо. За последното странникът не биваше да бъде винен, в затвора баня и благоуханни масла нямаше. Видът му предизвика известно съчувствие у Аматок – споменът от престоя в мината беше още пресен.
– Плочките – обяви Зипер и стовари торба на масата. – Звукът от съприкосновението на съдържанието с дървото накара човека да подскочи.
– Внимателно, уважаеми… безценни са… влиятелни личности, цяла зала… Накис е пръв, както винаги… ихххх, пръв съм. – Странникът затанцува на място по начин, който би накарал всеки професионалист да си скъса дипломата. Веригите не му пречеха, дори напротив, а несвързаната реч ставаше все по-бърза. От устата му хвърчаха слюнки, които поразяваха смаяните зрители.
– Спри се – изрева му Зипер. Накис веднага застина като статуя с тази разлика, че не престана да бърбори и да се хили. – Млъкни, бе – кресна докараният почти до отчаяние интендант. Така нареченият Автограф взе, че изпълни нареждането за почуда на останалите. Но щастливата усмивка на лицето му остана – да се лиши и от нея явно му идваше твърде много. Вниманието на мъжете беше разделено между странника и плочките. Малките каменни блокчета бяха тънки колкото човешка длан и дълги по-малко от дръжка на нож. На височина го докарваха докъм четири пръста, не повече. На всяко от тях бяха издълбани букви и знаци, според Накис – автографи.
Аматок взе едно в ръка и се загледа в символите. Притежаваше известни умения с четенето, виж писането го затрудняваше. То и малцина сред гърците ги можеха тия работи, сравнително нова магия беше писмовността – едва на няколко века…
