Сърцето не остарява: 76-годишен се ожени за 78-годишна, двамата живеят като гълъбчета в Старческия дом

Възможно ли е да се ожениш на 76 години и да обичаш като дете? Питайте героите ни. Ще направим рентгенова снимка на душите на двама възрастни и кардио преглед на влюбените им сърца. Баба Делка и дядо Никола ще развълнуват с историята си всеки, който не вярва в чистата и предана любов. В момента живеят в Пловдив, в дома за стари хора „Св. Василий Велики”, но преди да намерят своето спокойствие там , преминават през редица перипетии, през ада на любовта си. За грубостта на собствените им деца, за романса и въобще живота разказват самите младоженци.

Историята им започва с „Може ли да седна?”. Или поне така е според Делка, защото Никола пръв зърва отдалеч самотната дама на пейката и от раз му трепва нещо. Казах си: Ще я заговоря , пък каквото стане. Питах я: Булче, откъде 

си? Оказа се, че тя е от нашия край. Заговорихме се , без някой да ни запознава. Щом прие разговора , си казах, че работата тука ще стане, хитро клати глава дядото. Ако иначе беше казала: Гледай си работата, аз не съм дошла тук да са любя, не знам какво щях да правя. Но нещата тръгнаха, и то прекрасно, допълва лирично той. 

  

Преди съдбовната среща баба Делка е изживяла немислимото. Мъжът й умира млад, на 50 години. Тя остава да се грижи за родителите си и двете си деца. Когато порастват, дъщерята учи медицина, а синът й за автомонтьор. В един момент момчето настоява за   апартамента, но Делка отказва, защото иска всичко да дели между брат и сестра. Егоистично той не е съгласен с оправдание, че има амбиция да отвори автосервиз. Възрастната жена е твърда в позицията си. Една вечер от ярост той удря майка си. В търсене на утеха тя пътува от Хасково до Стара Загора, 

за да бъде с дъщеря си, без да очаква това, което ще се случи. Получава съвет да припише апартамент, ниви и пари на внука. Аз го харесвах, уважавах го, разбирахме се с малкия и за мен той бе най-подходящият наследник, разказва Делка. След като документите са готови, купуват апартамент за 100 хиляди лева и го обзавеждат по ултра модерен начин. Делка се мести да живее с тях. След кратко време дъщерята започва да натяква, че старицата не е за тези нови технологии. С разум и характер, Делка кара дъщеря си да отидат на психиатър, за да докаже, че все още е адекватна. Преди срещата с лекаря внукът казва на баба си: Каквото и да каже мама, мълчи си, не се разправяй. Отишли на доктор и дъщерята започнала да лъже: Докторе, майка ми по цял ден ме кълне. Тъй като нямала как да докаже обратното, а и по съвет на внука си, Делка стояла на стола и млъкнала, не могла да повярва какво се случва. Когато разбрала накъде отиват нещата и че искат да я оставят в психиатрия, решила да действа сама. 

Приготвила вечерта най-важния багаж в две малки чанти. Не спала цяла нощ от притеснение. На сутринта отивали уж на преглед, но когато таксито свило в друга посока, Делка спряла колата. А дъщеря й крещяла отзад: Махай се, не искам да те виждам повече. Слязла от автомобила Делка разбрала, че вече няма семейство и е сама.

Продължава разказа си с червени и влажни очи. Заминала отново за Хасково, но при далечна братовчедка, с която много се уважават. Търсила квартири, ала не можела да си ги позволи. Започнала да оправя документи, разкарвала се в сняг до колене. Решила да отиде в социалните помощи. Там я настанили в дом, за да не е на улицата. Била тежка зима. Все заключена в стаята си стояла, слизала долу да хапне само и пак се връщала. Намерила си приятелка на 90 години, с която можела да споделя, но тя починала. 

Когато се запролети , излязох за първи път на пейката. Не общувах с никого, все сама бях. Тогава едни сини очи дойдоха и ме попитаха „Може ли да седна?”. Аз се отместих леко и казах „Заповядай.”, спомня си Делка. На следващия ден Никола предлага да се разходят до една чешма в гората. Двамата говорят за това кой какъв е, какво е преживял и какво иска. Причината Никола да живее в старчески дом също е напоена с болка. Дъщеря му заминава със съпруга си в Лондон за постоянно, а синът му винаги е бил бавноразвиващ, настанен в пловдивска клиника. Дядото живее сам в село Николово. Един ден пада в нивата край доматите от ниско кръвно. 3 часа се опитвал да се изправи, но не могъл. На другата сутрин решава, че така не може да живее.

С всеки ден от първата си среща двамата се обичат повече и повече. Разхождат се по коридорите, хванати за ръце, разменят целувки като тийнейджъри. Хората в дома са правили какво ли не, за да ги разделят. Завиждаха ни. Но имаше и такива, които ни се радваха и ни наричаха „Щастливото семейство”, разказва Делка, докато Никола е обгърнал ръцете й. 

Хронологично и накратко историята им продължава така. Директорът на хасковския дом им забранява да са в една стая без граждански брак. Докато търси решение на проблема в голямо заглавие на вестник „ Домуващи могат да живеят на семейни начела без да подписват граждански брак” Никола всъщност вече е решил въпроса. Ще предложи брак на своето 78-годишно гадже. Нищо, че тя е с 2 години по-голяма от него.

Попитах я дали е съгласна да се омъжи за мен и тя каза, че е съгласна. На дискотека не бяхме, ама аз съм бил 20 пъти в Пловдив, в клуб Веселие, стига ми толкова. Свидетели ни бяха моите племенници. Като им съобщих, те само казаха: Хайде, да купуваме букет на булката и да ходим в Димитровград, разказва духовито дядото. Избрали са този град, защото е единственият в България, който жени безплатно. За първи и последен път Никола вдигна високо тон в разговора ни: Сърцето не остарява, трябва да го разберете. Може да станеш на 80 години, но сърцето ти е все младо. Емоциите са постоянно. Някои от домуващите се сърдят: Защо се целувате по коридорите? Защото се обичаме, как защо, им отговаряме, подчертава дядото. А бабата признава, че е очаквала предложението за брак, тъй като знае, че той ще направи всичко, за да са заедно. 

 

След сватбата Никола получава известие, че синът му е влошил състоянието си и решава да се премести при него. Делка заклето казва, че където е той и тя е с него. Пращат заявление до Пловдив и когато получават отговор става ясно, че в листата за чакащи той е 24-ти номер, а тя 48-ми. Казах му: Оооо, ти никъде няма да ходиш без мен. Заедно завинаги. 

Било невъзможно да ги приемат едновременно, но за любовта граници няма. Никола станал една сутрин, сресал бели коси и тръгнал към Пловдив да направи каквото може. Влиза в дом  „Св. Василий Велики” и се обръща към директорката Петя Василева: Аз само на проучване съм дошъл, казва грижовният съпруг. И иска да се увери, че ще може да живее спокойно със своята изгора. Разказва своята история за жената на сърцето му и трогва абсолютно всички. С общите усилия на Петя Василева, Надя Танева и всички от Социалните служби нещата за преместването им в Пловдив се задействат само за един ден. На 3 декември са настанени в дома.  

Не се карат, но си правят забележки. Той е бил военен и понякога смъмря женичката, че е оставила нещо не където трябва. Тя го ревнува много, но той й има доверие. Баба Делка разказва за една висока досадница с бастун, която е заговорила мъжа й и една друга история за снимка с прегръдка. Но силната любов надделява. Нямат си никого затова са си толкова добре заедно, твърдят и двамата. 

Отказах се от любовницата си заради нея. Онази ме търсеше, а аз й казах: Късно е чедо за китка. Но сега такова нещо като нашето няма. Не можем да дишаме един без друг, казва съпругът и пак целува дамата на сърцето си. 

Никола заминал за един месец в Кортен, а тя всеки ден страдала за него. Не може да не го чуеш, липсваше ми, допълва го тя. 

Сега в една стая Делка, Никола, Петя Василева и Надя Танева, разказват един през друг едновременно за хубавите случки, когато са се запознали. За трогващите истории и еталона за любов, който създават младото възрастно семейство. 

Не пускат ръцете си, казва директорката. Виждала съм как той я пуска само за миг, като я уговаря преди това да не мърда от мястото си и тя не мърда, чака го, казва Петя Василева.

Когато Никола дойде при нас в социалните да му помогнем да се преместят едновременно ни представи документ за граждански брак. Когато видяхме от коя дата е, всички се развълнуваха. За отрицателно време и с голямо умиление всичко беше готово. А аз му казах да връчи документите като сватбен подарък на жена си, с усмивка казва социалната шефка под тепетата Надя Танева. 

Никола допълва историята: „Когато се прибрах с готовата заповед за преместване, още отдалеч като ми скочи, като ме разграби, като ме зацелува. Аз ви викам: Чакай бе, прецакваш се, аз и без туй щях да те целувам“. 

Делка го прекъсва: „Ами ти такава радостна вест ми донесе“. 

Аз се влюбих в сладките му приказки. Казах му, че има чувство за хумор, казва днес тя. 

Аз се влюбих в усмивката й и кафевите очи. Като се усмихна на пейката, си казах: А не, тук ще се случи нещо, казва днес той. 

На излизане двамата се изправиха и тъй като имат малко семейни снимки от сватбата , казаха: Снимайте ни в нашата вечна поза! Ние винаги сме така, винаги за ръчичка. 

Следвайте нашето!