Кметската надпревара – финални обяви и нека играта започне сега!

Под ножа

Едно е сигурно– никой от играчите на главната маса няма да остане валат. Тази роля по принцип е отредена на гражданите

Димитър Герганов

Кметската надпревара ми заприличва на войната в Сирия – там добри няма. Паралелът е малко смущаващ наистина, но ще опитам да го аргументирам. Кандидатите за поста на градоначалник и за попълване на 51-членната колода в общинския съвет са преизпълнени с добри намерения. Все сериозни хора, които са готови да направят и невъзможното за добруването на нашия град. В печелившата бройка намирам символика – съветници и кмет са точно 52-ма, колкото е и тестето карти за игра на бридж или три-пет-осем. След съответното конфигуриране следва раздаване. Постове и сфери на влияние – това са залозите и наградата в бъдещата 4 годишна игра. Така е по правилник. А какви са правилата?

Изкушавам се да кажа – правилата са, че няма такива, но няма да бъде съвсем вярно. На първо място – по време на кампания всичко е разрешено. Обещания към публиката, каляне на съперници, произвеждане на компромати и „очароване” на гласове. Последното, уж никой не го прави, но след всеки избор следват напоителни обяснения, относно внезапно пробудилата се гражданска активност в някои квартали, които порядъчните пловдивчани избягват да посещават. Прилича на обявата в играта на карти. Там обаче отсреща има партньор – да кажем, че в случая това сме ние – гражданите. Тези заблудени същества, които като един експрезидент все се надяване да запишем поне един Голям шлем. При него обаче нямаше заблуда, а определени сметки, които просто не излязоха. Не му се получи импаса, примерно.

Ако трябва да сме честни и ние избирателите не сме лесни. Ама никак, не сме! Искаме прекалено много. Управниците ни трябва да взимат само една заплата – не прекалено висока, че се дразним и въобще да не помислят за пари „под масата”. По никой начин не бива да назначават роднини, съученици, партийни другари и приятели по чашка в администрацията и общинската икономика. Считаме, че е редно вратите им да са отворени за нас по всяко време, а не в някакъв имагинерен ден един път в месеца. Евентуално. Също така искаме от тях да стават и лягат с мисълта, как да направят града ни по-подреден и приятен за живот. Примерно без дупки по улиците и разбити тротоари, разноглед калдъръм в Стария град и буренясали зелени площи. Редовен и спретнат градски транспорт, вежливи чиновници и минимално мотане по гишетата. Някои от нас дори мечтаят за административни взаимоотношения на един клик. С мишката – не пред гишето на предимно намръщените лелки, които не са наясно кой е техният истински работодател. Те обаче всъщност не са виновни – никой не им е обяснил.

Освен това искаме нови значително по-добре платени работни места и ако може – 6 часов трудов ден, както в Швеция. Ама това вече е прекалено! Съгласен съм – такива са по принцип очакванията на гражданите. Приличат на „граничните състояния” предизвикани в обществеността от руските бомбардировки в Сирия. „Братушките” борят терористите и удължават живота на режима на Асад. Запада определено е недоволен от тази човеколюбива на пръв поглед инициатива и дори я обявява за вредна. И има защо. От друга страна протежетата, които от демократични позиции трябваше да свалят сирийския диктатор никакви ги няма. Дезертират, продават оборудване или направо се присъединяват към лошите. Впрочем подобно номадство съвсем не е чуждо из общинските съвети във всички краища на родината.  Не един и двама съветници устроиха живота и на внуците си само за един мандат, изживявайки своите звездни мигове като „златни пръсти”.

Съвременните войни се печелят на терен предимно в дебелите книги на военните теоретици. Модерното схващане твърди друго – не е важно какво се случва, а какво показват по телевизията. Спокойно можем да го разширим – и по останалите информационни канали. По пътя на нормалната логика би трябвало телевизионните дебати, да помагат на гражданите да се ориентират за идеите и качествата на кандидатите. На Запад такива словесни дуели нерядко предрешават изборния резултат. Не и в България. Един-единствен път това се случи и коства уж, сигурния втори мандат на президента Петър Стоянов. От тогава фаворитите за даден пост избягват да поемат рискове. Прави са хората – какъв е смисълът да се наредиш до няколко съперника, които вкупом ще ти се нахвърлят. Цялото време ще замине да отхвърляш обвинения…

Принципът – всички срещу един, а после заедно на софрата, се разкрива в цялата си прелест по време на балотажите. Времето между първия и втория тур всъщност са финалните обяви. Който държи или си мисли, че държи силни карти – дълга боя или няколко коза е в позиция, да поиска много от двамата останали в надпреварата  претенденти.  Един вид готов е да „прехвърли” своите гласове все едно избирателите сме пионки, които могат да бъдат местени свободно от единия в другия край на игралната маса. Струва ми се обидно, но такива са „правилата”. Вярно, че понякога „обещаното, не е като даденото”, ала всяка игра има своите рискове. Едно е сигурно обаче – никой от играчите на главната маса няма да остане валат. Тази роля по принцип е отредена на гражданите…

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.