Тройка на смрачаване

Вкусът на града

Креативно Гладен

Image title
Чаках да дойде истинското лято, за което не са нужни думи – онова време, когато просто седиш вкъщи на балкона, не правейки нищо и се чувстваш като най-мъдрия и щастлив човек на света; времето е спряло, хората също. Единствено вятърът духа от време на време, колкото, за да ти напомни, че още имаш узо в чашата и че онова последно парче домат с овче сирене за мезе си е абсорбирало точната доза сол и зехтин, за да завърши божественото усещане за щастие, пречупено през кулинарните ти мисли. Това беше едно просто усещане, описано със сложни думи; именно за това в един момент спрях да плещя глупости и започнах да действам. Отидох да посрещам лятото в Гърция, изядох няколко октопода и десетки χωριάτικη σαλάτα (или по-известна като ‘гръцка салата’ за нас, и просто ‘салата’ – по-точно ‘селска салата’, за тях). В резултат на това действие посрещнах кризата (не глобалната – гръцката, а чисто личната – финансова, в края на месеца); върнах се в дъждовната България, пропих се от толкова чакане (…и работа), докато накрая на седмицата, в събота, не се върнах в Пловдив със свален гюрук и не усетих тънката миризма на късно цъфналите липи. В този момент една мазна усмивка автоматично се разля на лицето ми и изпаднах в онова търсено състояние на транс, за което никога нямаш спомени в последствие, но искаш да изживееш отново и отново.
Продължението бе прозаично и красиво по пловдивски – бири, айляк, разходки, дълги обяди и никому ненужни житейски наблюдения с положителен знак. Накрая в неделя следобед се огледах и установих че съвсем реално съм на онази хипотетична тераса от началото на моите мисли и съм се размазал с питие в ръката и безоблачно небе пред очите, с любимата неделна дилема – какво да си сготвя?
Отговора бе минималистичен и завършен, като мислите в главата ми – комбинация от три прости любими съставки, едната от които да е месо, другата – лека гарнитура от зеленчуци и третата – салата. Оставих случайността да реши какви точно продукти да избера – първите, които видях в магазина. Така се оказах горд собственик на охладена свинска пържола, тиквичка и свежа маруля. Извадих от куртоазия – и за разкош – малко бяло вино, зехтин, риган, лимон (за тиквичките); соев сос, червено вино и подправки (за пържолата) и сурови белени слънчогледови семки (за салатата).
(…не е нужно да казвам, че като зациклих върху трите продукта възникна логично въпросът ‘защо марулята се казва точно ‘маруля’):
“от гр. μαρούλι, а то идва от латинското amārula (lactūca) „горчива (маруля)” – както твърдят моите приятели от Wikipedia; оттам прехвърлих любознателността си в други интернет посоки- в резултат на това попаднах на култовата арабска поговорка:
За да се приготви марулята, са нужни:
Един педант, за да я измие.
Един скъперник, за да я поръси с оцет.
Един прахосник, за да я полее със зехтин.
Един благоразумен, да я посоли.
Един луд, да я разбърка.
Имах своите подозрения относно автентичността на тази мъдрост, но звучеше достатъчно приятно, за да спра със своите исторически проверки. Концентрирах се върху здравословните ползи от марулята и със задоволство открих, че съвсем след малко ще изпълня организма си с магнезий (респективно ще подобря възстановяването на своите изстрадали тъкани, нерви, мозък и мускули); ще влея кански количества фолиева киселина и ще подобря работата на черния си дроб; ще добавя фибри, вода, целулоза и ще си подобря храносмилането. За капак на цялата й полезност се оказа, че препоръчват марулята като естествен афродизиак, също така помага при физическа преумора и не на последно място е, цитирам, ‘страхотен борец срещу запека’.
След тази ода за марулята се спрях благоверно пред продуктите за моята семпла тройна комбинация. Наточих ножа и започнахме да танцуваме:
* мариновах пържолата в червено вино, соев сос, малко черен пипер и сол за един час; след което я метнах на тиган със съвсем малко зехтин за по 4-5 минути от всяка страна, за да остане крехка и сочна
* измих, нарязах по дължина и мариновах тиквичките в бяло вино, зехтин и лимон; изпекох ги върху добре загрятата плоча от двете страни; на финала, в чинията ги полях със сок от лимон и добавих сол и риган
* измих и нарязах марулята, като не добавих нищо освен зехтин, лимонов сок, сол и сурови белени слънчогледови ядки накрая; друга класическа моя иновация включваше добавянето на киселец (тогава пропускаме лимона) и рукола – но нямаше откъде да ги набавя в случая
Завърших вечерта с чувство на изпълнен дълг към своята неписана неделна кулинарна традиция. Заспах на дивана с щастливата усмивка на класически полу-идиот и сънувах странни приказни сънища преди да дойде онова време на седмицата, за което ние, щастливите хора, не говорим и избягваме да се сещаме.
Питието: малко мерло, малко вионие, малко биричка – тройка питиета за тройка мезета;
Музиката: след тази кабалистична поредица от тройки не се сетих за Трио Българка, а по-скоро за Трио Белвил; накрая се спрях на онова неоспоримо гениално китарно трио, което в една петъчна вечер на ‘81 година изпълнили поредица от великолепни парчета, които след това влезнали в емблематичния албум ‘Friday night in San Francisco’ – Al Di Meola, Paco De Lucia, John McLaughlin – Mediterranean Sundance
Мъдрата мисъл: неминуемо – три пъти мери, един път режи (изключително на място в моя случай…)

http://foodcreative.tumblr.com/

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.