Ну, погоди! И сезонът на пожарите

Вкусът на града

Креативно Гладен

Image title
1. Заек във фолио с горчица, естрагон и сухи подправки 2. Сос от бяло вино, дафинов лист, мащерка и чесън, фламбирани в коняк

По дефиниция на wikipedia огънят е ‘…бързо и постоянно окисляване на материал в химичния процес на горене, при който се отделят топлина, светлина, газове и твърди остатъчни продукти’. За мен самия огън винаги е представлявал онова неописуемо и дълбоко вкоренено в нашето ДНК чувство на комфорт, уют и топлина, вероятно останало още от праисторическите времена. Винаги с огромно удоволствие съм подхождал към свещеното действие на запалване на огън в гората (разбира се, на позволените за това места – като например двора на нашата къща в Свежен) и още с по-голямо удоволствие към гасенето му, по характерния български бойскаут метод (…а именно с изпикаване отгоре). Това мое преклонение към огъня, обаче, трябва да натъртя изрично, не крие скрито болно влечение или пиромания и нямам никакво намерение да се изродя в тежък психопат-подпалвач, който заспива с десятка кутии кибрит под възглавницата и се събужда с миризмата на бензин в главата си. Освен всичко друго – когато палеха автомобили в Младост, аз бях в другия край на града и имам алиби, че никакъв огън не е присъствал в ежедневието ми (напротив, гасих всичко възможно с бира – леля Катя от кварталния магазин може да потвърди); по времето когато запалиха Витоша, от друга страна, циркулирах между Родопите и Средна гора и единствения огън, който съм усещал, беше между краката ми – след като карах 25 километра колело с изключително тясна и неудобна седалка. Тези оправдания без повод имат своето логично място в тази поредица от мисли, както ще стане ясно малко по-късно.

Преди да завърша тази прелюдия за огъня – не мога да пропусна онова незабравимо чувство на смирение и балканска медитация, когато в края на пролетта, след горещ ден, настъпи вечер, захладнява некомфортно – съвсем логично си напалваш огън, той леко обгаря лицето ти, откъм гърба ти лъха хлад, вятърът върти пушека, който на равни интервали задухва към теб и насълзява очите ти, но ти мълчиш мъжки и просто си сипваш още една чаша домашна ракия…

Дотолкова обичах това чувство, че когато майка ми забрани да паля огън на двора на нашата планинска къща (заради тревата и цветята, разбира се) бях принуден да изляза с една зверска иновация, с която изключително се гордея – огън в строителна ръчна количка. Използвах една стара класическа РК1, като така успях да запазя цветята и тревата и без да искам добавих още няколко предимства към усещането от по-горе: ако димът се завъртеше към теб – винаги можеше да преместиш количката настрани. Всъщност в тази връзка – дори философски погледнато – най-голямото предимство беше, че можеше да вземеш горящия огън със себе си, където поискаш, в друг двор например, или на улицата. Друго предимство – в студените дни беше изключително комфортно да си сложиш краката под количката и да ги топлиш. Можеше да сушиш дърва върху дръжката на количката. Можеше да генерираш невероятни количества жар – за картофи, например. Или барбекю. Можеше да седнеш малко по-ниско от огъня и да изключиш всички рискове от дим в очите. И така нататък – списъкът с предимствата на една идиотщина може да расте главоломно, ако отделиш достатъчно време за наблюдение и вяра, че идиотщината е успешна.

Когато купувах заека от голяма хранителна верига нито една от тези приятни огнени мисли не минаваше през хаотичната ми глава. Харесах си едно зайче кило и двеста, оказа се франсе, ‘Mais Oui, Absolument!’, приятно замразено в юлските жеги и подготвено за моите понеделнишки кулинарни планове. Не знаех как ще го сготвя, но ме тресеше един стремеж към минимализъм за месото, защото знаех, че сосът, от друга страна ще е малко по-комплексен – не префърцунен (въпреки, че така изглежда на пръв поглед), а с малко повече съставки. Отдавна търсех добър повод за този сос, популярен в Испания и Франция, и особено подходящ за заешко месо.

Докато се прибрах вкъщи, заекът беше почнал да се размразява, една студена бира се мъдреше кокетно на кухненския плот и любимите ми съседи се бяха настанили на зелената тераса с широки летни усмивки на лицата, в очакване на нещо интересно. Очакванията им бяха оправдани скоро след като започнах да готвя:

* извадих малко горчица, естрагон, сух магданоз и малко чубрица; забърках всичко в еднородна смес, добавих сол и черен пипер и намазах размразения заек обилно, от всички страни. По принцип е добре заекът да не е замразен, а пресен и месото да се остави за няколко часа в хладилника, да се маринова леко в сместа- но дори и да не се изпълнят тези условия, положителният ефект е гарантиран.
 
* след като овалях заека, завих във фолио и го оставих за 10-15 минути да поеме в хладилника ароматите – го пуснах да потанцува с огъня във фурната, на 180 градуса, за час и половина; след това леко отвих фолиото и запекох на по-ниска температура – това бе и цялата магия, зайченцето бяло беше готово за червената покривка. И за соса.
  
Сосът – страхотна комбинация от съставки – зехтин, чесън, дафинов лист, мащерка, бяло вино, коняк. Приготвих всичко на кухненския плот, докато заекът се печеше и пиех бира със съседите и докато се шегувахме, леко започнах огнено да готвя:
 
* нарязах чесъна на филийки; запържих го в зехтина и в момента , в който започнаха да стават златисти – подготвих коняка.
 
Тук идва и най-забавната част от моя кулинарен напън. По рецепта в този момент трябваше да добавя малко коняк, който да фламбирам – за да се изпари алкохолът и да придам един много приятен и характерен привкус на соса, като пламъкът на коняка се гаси с чашата бяло вино. В този даден момент, обаче, под влияние на летния айляк и приятната компания на моите съседи аз някак пропуснах една много интересна комбинация от факти: количеството коняк, което съм приготвил, височината на моя аспиратор (ниско над котлона) и ‘теснотата’ на тенджерата, в която готвих. Чисто физически погледнато цунамитата са толкова разрушителни, защото просто голямата енергия на вълната стига до плитките брегове – и се разпределя във височина, достигайки огромни вълни с разрушителна сила. Нещо подобно се случи и в моята тясна тенджерка, където аз смело изсипах 100 грама коняк и поднесох пламъка на една запалка. Това съвпадна с момента, в който Иван, моя любим съсед, пророчески се бъзикаше как не трябва да си играя със запалка и лесно запалими течности – но нямаше време да довърши духовитата си мисъл, защото в този момент един огромен пламък избухна към аспиратора, леко изгаряйки говеждите ми вежди. Аз реших, че трябва да предпазя аспиратора си от запалване, токов удар или нещо в тази посока и извадих ‘предвидливо’ тенджерата в стаята – този път пламъкът стигна до тавана. В този момент съседите ми, очевидно притиснати между пламъка и свободата, седяха на третия етаж на моята тераса, и изразяваха един великолепен микс от крайни чувства, запечатани на застиналите им от изненада физиономии – доказателство за богатството на човешката душевност.

На третия опит за гасене се сетих за рецептата, взех бялото вино и просто го изсипах вътре, потушавайки този бъдещ пожар, като не забравих да пусна (както и по рецепта) веднага няколко листа дафинов лист и мащерка, които да довършат богатия вкус на соса, докато той се сгъстява. Изключих аспиратора, който беше започнал да стърже, защото няколко пластмасови части се бяха поразтопили и героично за самия себе си довърших соса.
В крайна сметка моите съседи се отърваха само с уплаха, аспираторът като по чудо също оцеля и даже работи, а на мен освен малкото изпърлени вежди (те и без това са в повече) и чувството на вина пред моите най-близки приятели съседи – ми остана история, с която да се шегуваме цял живот…(всъщност ако трябва да съм искрен – с която те да се шегуват с мен цял живот) 🙂

* след като течността се сгъсти – извадих, обезкостих и разкъсах част от готовия заек и полях обилно със соса.

Това определено бе най-вкусният заек в живота ми – след този огнен спектакъл, изпих с огромно удоволствие чаша вино и довършихме приятната лятна вечер на терасата.

Питието: бяло вино, определено казах НЕ на коняка в тези жеги – просто е силно запалим и не си струва риска

Мъдрата мисъл: в контекста на огнените страсти се сетих за тази мъдра балканска мисъл – ‘Има четири неща, които човек може да гледа вечно, без да му омръзнат – огън как гори, вода как тече, жена как се съблича и…други как работят’

Музиката: тематично – The Doors – Light my Fire

http://foodcreative.tumblr.com/

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.