Режисьорът Диана Добрева: Трябва да се занимаваме с голямото време, в което човешките истории са големи камъни

Театрите са лаборатории за смисли

Спектакълът „Вълци” на Драматичен театър търси нов театрален език

Рискът да ангажираме непрофесионален актьор имаше неочакван смисъл

Най-страшна е липсата на желание да се бориш за вярата в Бог

Българският театър е в очакване. Едно от титулуваните имена от родната сцена в последните години – режисьорът Диана Добрева и пловдивската Драма, ще представят премиерно  проекта си  „Вълци” след броени часове. Спектакълът ще бъде качен за първи път на обновената след пожара голяма сцена на театъра на 12 септември. В навечерието на премиерата се срещнахме с Диана Добрева в репетиционната, за да ни разкаже за новото си предизвикателство, за изненадите от работата под тепетата, за вълците у българина, за същината на изкуството.
В богатата си колекция от призове тя има кино награда за най-добра актриса „Златна роза”, „Икар” и „Аскер” за режисьорската си работа в последните години. През 2010 г. по покана на театър „Шен Ноар” нейният спектакъл „Казанова” участва във фестивала в Авиньон. Екипът играе всеки ден в рамките на фестивалния месец – 30 представления за 30 дни. Постановката носи изключителен успех и е номинирана за най-добър спектакъл, а след феста тръгва по големите световни сцени като истински културен посланик на страната ни. През 2012г. идва и големият успех  в Авиньон с представлението „Медея”, което се играе в „Малкия Лувър” във френския град отново 30 вечери. Сред 1600 спектакъла от цял свят „Медея” взима наградата на критиката и на пресата, наречена „Удар в сърцето” за най-добро представление на фестивала. През 2014 г.двата спектакъла отиват в един от най-добрите парижки театри- „Ле пе Дюбоа”. Там представления се играят в продължение на един месец всяка вечер- 30 дни, 30 пъти „Казанова” от 19ч.  и 30 пъти „Медея” от 21 ч. 60 представления пред препълнена зала в Париж. Днес Диана Добрева не е в Париж, а в Пловдив, за да поднесе на публиката част от своя театър. С нея разговаря Иво Дернев.  

Как след работа ви предимно с класически текстове, решихте да се гмурнете в това предизвикателство- да адаптирате специфичен съвременен български текст тук, в Пловдив?

Предложението дойде от Пловдивския театър. Кръстю Кръстев ми предложи този текст. Досега аз съм предлагала текстове и това е първият случай, в който се случва обратното. Прочетох го и бях малко шокирана. Не ми се струваше възможно „Трънски разкази” да се свърже с мен, работила съм основно класически произведения. Стори ми се абсурд да се заема с такъв български текст, писан на автентичен диалект, с пиеса, която носи много български бит. Но съм благодарна на Кръстю, че успя да види в мен потенциал, който не виждах самата аз. Той има интуиция да те тласне в провокативни проекти, да те подложи на изпитание спрямо твоята естетика и виждане за света. И едновременно с това да е сигурен, че ти ще се справиш. Малко директори на театри притежават чувството за риск и провокация спрямо твореца. Преосмислих текста  и осъзнах, че в основата си той седи митологично и е възможно да се съотнесе към библейска притча. Затова се и съгласих. Поисках заедно с екипа на пловдивския театър да се опитаме българския бит да го приведем в български мит. Процесът бе труден, сложен за всички. Това бе голям експеримент, но актьорите се справиха превъзходно. Ние самите застанахме учудени пред финалния резултат. Това бе един от най-интересните творчески процеси за мен.

Имахте ли някакви съмнения към целия процес?
Много! Всеки ден исках да си тръгна и никога повече да не се върна (смее се). Шега, разбира се. Но и не съвсем. Съмнения имах всеки ден, защото когато пристъпваш към създаването на нов театрален език, нов за мен,за екипа,  си изтъкан от противоречия. Но хубавите неща се случват само през съмнението. Излизаме изключително изтощени от тази работа, но с дробове, пълни с друг въздух. Театърът може да бъде място, където същински се ражда нов живот. Повторението на едно и също, познато, преживяно, дишано хиляди пъти, обезсмисля театъра като изкуство.

Как бихте коментирали тази мисия и тези гигантски усилия на пловдивския театър да поставя съвременни български текстове на сцена?
Трилогията на Пловдивския театър – „Възвишение”, „Сестри Палавееви” и „Вълци”, е нещо, което се прави за първи път в България. Тоест, един театър да има една по-дългосрочна програма по отношение на българска литература и българска история. Би трябвало повече театри да правят такива значими усилия.

Какво е усещането ви за работата тук след този драматичен период на липса на сцена и елементарни условия след пожара в театъра?
Спектакълът „Вълци” е първият, който се репетира на новата сцена, а тя впечатлява с модерната си техника. Осветлението може би е най-доброто в България. Звукът  и възможностите на механизацията са забележителни, не съм ги използвала максимално, тъй като самият текст предполага  суровост на пространството.

Как открихте нощния пазач на театъра Иван Костадинов, за да го включите в постановката?
Такова нещо се случва за първи път в живота ми. Трепетно ми е да говоря за това. Защото  може би е най-голямото чудо на спектакъла. В пиесата „Вълци” има един персонаж, свещеник, който е дошъл в селото да проповядва. Когато пробвахме различни актьори за тази роля, все нещо не достигаше, не се постигаше  плътност на образа. В един момент разбрах, че това е роля, която по никакъв начин, независимо колко е добър актьорът, не може да бъде изиграна. Или влизаш на сцената друг и заставаш сам срещу всички, които са различни от теб, или ти няма как да се преструваш по никакъв начин и да го изиграеш. Тоест, трябваше да влезе нещо друго на сцената. Не актьор, не някой, който се превъплъщава. Трябваше да влезе друго присъствие, което да седи срещу актьорите и те от своя страна да си дават сметка, че пред тях седи не актьор, а другостта на различния. Една вечер излизах от театъра след поредна репетиция и видях нощния пазач Иван. Видях го за първи път.Смирението и добротата, с които този човек седеше насред света ме потресе. Когато обявих пред на актьорите, че той ще играе, ми казаха, че съм луда и че е голям риск. А аз нямах съмнения и колебания. Има ли нещо по-хубаво в театъра от това да тръгнеш към един спектакъл с голям риск. Театърът трябва да е риск. Иван се оказа голямото присъствие на този спектакъл. Актьорите го приеха по фантастичен начин. Самият Геро, с когото главно са сцените на Иван, се държа  като изумителен партньор. Той се грижеше за него като за брат през цялото време. Възхитена съм от грижата на актьора не за себе си, а за другия и за спектакъла като цяло. А една звезда каквато е Геро можеше да има съвсем друго отношение към процеса. Впечатли ме също и начинът, по който един от актьорите реши, че трябва да остави ролята си с реплики и сам предложи да играе истински труп, като скрие дори лицето си през цялата постановка. Да играе едно тяло, да бъде истинско. И да пада от 2 метра и 40 сантиметра. Говоря за Венелин Методиев. С него съм работила в Смолян, той е един войн на театъра. Винаги работи за самата постановка, а не гледа личното си присъствие в нея. Така трябва в театъра. Няма как да работиш за себе си. Венко го прави. Ето, във „Вълци”, той го стори решително, тъй като бе разбрал, че спектакълът има нужда от истинско тяло, а не някакво чучело. Взе сам това решение, молеше ме дори да го направи. 

Самият Иван как се съгласи, имаше ли съмнения?
Без никакво колебание. Явно сърцето му е в театъра, тъй като той работи тук от десет години, баба му и дядо му са били свързани с театъра. А два часа преди майка му да го роди,  е била на премиера. Извиках го една вечер и останахме сами в репетиционната. Прочете две-три реплики и в момента, в който ги чух, знаех, че е той. Разплаках се. Беше непоносимо да чуеш този текст през устата на толкова наивен и чист човек, какъвто е Иван. Тази роля можеше да бъде сложена на сцената само от такова крайно чисто създание.

Има ли крещяща нужда българският театър от воини?
Театърът има нужда само от такива хора, няма нужда от други. В него няма място за суета. Театърът не трябва да търси винаги успеха. Победата не е задължителна на всяка цена. Именно това се е позагубило- чувството в българското общество, че театрите са лаборатории за смисли. Там се проверява мисленето на народа за самия него. Хората са загубили усещането, че това представлява изкуството, че това е неговата мисия. Театърът е онова място, където обществото може да експериментира и да търси смисли, онази вселена, в която едно общество може и трябва да мисли за себе си, не да разказва трябва театъра, а да внушава.Трябва да се занимаваме с голямото време, в което човешките истории са големи камъни.

Ще успее ли българинът да надвие вълка в себе си и въобще прави ли опити? Защото май е по-лесно да се оставиш на вътрешните си зверове, вместо да се изправиш срещу тях…
Не се нагърбвам да давам отговор на въпроса дали някой ще успее в нещо или не. За себе си самата не знам дали успявам да се преборя с толкова вълци, които имам в мен. Знам само, че големият проблем на българина от много време насам е липсата на вяра. В Бога. Всъщност липсата на желание да се бориш за тази вяра вътре в себе си, унинието да не я търсиш, комфорта да се облегнеш само на лесното, на видимото, на материалното е най-страшното. И тогава идват Вълците. Онези вълци в нас ,които могат да изгризат душата, да умъртвят Духа на човека. Изначалната природа на човешкия дух е  божествена и ние трябва да се борим за нейното първо предназначение.

В едно интервю преди няколко години споменавате за анонимното зло. Днес има ли име?
Злото на дребната душа. То може да убие физически, но е абсолютно невъзможно и по никакъв начин не може да достигне до Духа на човек.