Десидентът пак изживя ужаса от сблъсъка с Шесто в Лъки- Дом на киното
Диана Иванова разказа двете истории за радио „Свободна Европа” в страхотния си филм „Чуй”
Чико: Не напуснахме България, защото мислехме, че комунизмът е вечен, а и се притеснявахме за близките си
Всичко е добре, когато свършва добре. По-важното е всички да си даваме сметка. Нека продължим, за да е имало смисъл тази съпротива най-вече на тези, за които нищо не се е чуло, на тези анонимни герои, които са златният капитал на всеки един народ. С тези думи се върна повече от четвърт век назад във времето, в деня на разпита си в кабинетите на Шести отдел на ДС, поетът десидент Петър Манолов от Лъки- Дом на киното. Той бе специален гост на прожекцията на филма на Диана Иванова „Чуй”, който представи забравената история на радио Свободна Европа и ролята му за свободомислещите хора в тоталитарна България. Прожекцията бе в рамките на Киномания.
Петър Манолов изживя отново ареста и гладната си стачка през 1989 г., вида отново очите на разпитващите го служители на Държавна сигурност, чу пак пишещата машина, която запечатваше показанията му със звука на картечница. Трудно бе в онези дни, но който се страхува от мечки не ходи в гората. Давах си сметка какво ще последва от действията ми. Детето ми го освобождаваха от часовете по физкултура, за да се среща с някакви непознати хора край река Марица. Тогава се страхувах за живота му, най-вече защото мислех, че детски живот може да бъде жертван за размяна на политически удари. В последствие разбрах, че опасенията ми са били основателни, разказа вчера пред публиката Манолов. Той си спомни, че е имал един работен ден в радио Свободна Европа след като е екстрадиран от родината си от комунистическата власт. Не исках да бъда заложник на политически платформи, никой не ме питаше какво мисля аз и какво иска българския народ. Днес също никой не пита хората какво искат, отбеляза поетът- десидент.
Първоначалната идея на сценариста и режисьора на „Чуй” Диана Иванова е лентата да е посветена на самото радио. Тя се променя, когато Георги Коритаров се оказва агент на ДС. Иванова губи усещането, че ако посвети труда си само на медията и лицата й ще бъде обективна докрай. И се гмурка в едно изключително приключение. Вплита във филма историите на журналистите и слушателите, на разузнавачите, агентите и техните жертви, на американските дирекнори. Решава да сблъска двете истории и двете истини за Свободна Европа на хората от двете страни на идеологическата барикада. С което задава въпроса „Къде е истината, когато всичко е пропаганда?”. Припомня историята, че всъщност Свободна Европа заживява с финансиране от ЦРУ, представя агенти, вклинили се в екипа на медията и завърнали се отново в България, за да се превърнат в пропагандно оръжие на тоталитарната власт срещу гнилата Западна Европа. Показва лицата на двама разузнавача, които са работили по линия на радиото, както и на разведката Владимир Костов, който „предава” българските служби, за да получи смъртна присъда от Народния съд. Костов разрешава на Диана Иванова да отвори досието му, за да го види за първи път заедно с екипа на журналистката и да прикове поглед в онова „СМЪРТ”, написано с главни червени букви в съдебното решение.
1989г. без интервютата на Румяна Узунова за радио Свободна Европа нямаше да е същата. Не сме видели и чули травмите на много хора до датата 10-ти ноември. Те останаха неразказани и недоизречени, каза пред публиката в Лъки Диана Иванова. Тя сподели със зрителите реакциите на разузнавача при разговора с нея пред камера. Той се умислял, когато говорил за тоталитарната държава и начините за справяне с идеологическите противници. Но не смята, че е вършил нещо нередно. Неслучайно е присъствал на премиерата на филма в столицата и е излязъл на една сцена с другите герои от лентата- мачкани и репресирани от системата хора. Имаше сериозно напрежение между тези хора. Те се събраха в този филм, толкова противоположни, за да можем ние да чуем и двата разказа, и двете истории, и двете истини за радиото, каза Иванова.
Слушах Свободна Европа. Трябва да подчертая, че ние не сме имали никакви проблеми с пътуването, но виждахме онова отвъд желязната завеса. Никой от нас не си е помислял да избяга от България с многото шансове, които е имал. Може би ако знаехме, че комунизмът не е вечен щяхме да го направим. Защото ни искаха от най-големите отбори в най-големите първенства в Европа. Мен и моите колеги са се опитвали да ни вербуват чужди служби, за да останем в Западна Европа и да играем там, но не го направихме, защото какво би се случило с нашите близки. Те щяха да бъдат в ада. Щастлив съм, че доживях да видя толкова хубав филм, който и младите трябва да видят, каза футболната легенда Динко Дерменджиев- Чико, който бе сред зрителите на „Чуй”.
