БЗНС предлага референдум за прогонването от града на един от най-достойните пловдивски кметове
Пловдивчани сами гласуват на референдум вдигане на данъците, заради нуждите на градоустройството
Теодор Караколев
Все по-често ще се повдига темата за референдумите. В последните години в България проведохме два – предстои ни поне още един. Световна новина е и референдумът в Обединеното кралство за напускане на Европейския съюз. Извън самите референдуми обаче се появяват и други въпроси – Въпреки че народът е суверен, възможно ли е хората да бъдат питани за всякакви въпроси? Адекватно ли е мнозинството хора да решава едно нещо за всички останали? Примерите, към които можем да се върнем в българската и пловдивската истории не са много – в годините след Първата световна война пловдивчани се сбъскват с три референдума – от които два са проведени, а само един е с изпълнени резултати от избора.
Глас народен – глас съдебен
Историята на пловдивската демокрация е дълга и сложна. Както и българската. Малко са местните управляващи – колкото и да са почтени, заслужили и достойни – които остават повече от един мандат на поста си. Нестабилната ситуация в страната винаги се отразява на тази в Пловдив – която от своя страна също е доста променлива. Така крайният резултат е, че достойните и останали с името си кметове на Пловдив за 140 години се броят на пръстите, ако не на едната, то на двете ръце. Сърце и душа за града са оставили Христо Дюкмеджиев, Христо Г. Данов, Божидар Здравков, дори и подценяваният му предшественик Еню Манолов.
В тази редица безспорно трябва да се постави и д-р Иван Кесяков. Един от малкото, които изкарват пълния си мандат, но от многото, които биват очернени от централната власт при промяна в парламентарната обстановка. Като повечето останали свои колеги кметове-демократи, д-р Кесяков има сериозно образование и опит зад гърба си, преди да застане на кметския стол през 1908-а година. По време на неговото управление личат усилията действията на общината да са напълно явни за пловдивската общественост. Издават се книжки с детайлна информация относно данъците, възможностите за наемане на общински имоти, работата на Общинския съвет. С по-редовен тираж излиза „Пловдивски общински вестник“, в който също се коментират действията на градската управа.
Успоредно с това не се залита в прекален популизъм – срещите с граждани, които са били възможни във всеки един момент и са затруднявали работата на общинската администрация, вече са ограничени само в определен часови диапазон. Максимално се използват и общинските имоти – те се отдават под наем на търгове, с които общинската хазна се пълни редовно, вместо да се оплаква от централната власт. Много от идеите на д-р Кесяков остават неизпълнени, поради края на мандата му и дошлите войни. Сред тях са проект за възстановяването на Куршум хан, за изграждане на кланица, за електрическо осветление и приключване на сагата с трамвайните линии, започната през 1906-а година. Все пак Пловдив успява да получи нивелационен план – нужен за изграждането на канализация доста години по-късно, много незаконни постройки се събарят, за да се изградят проектираните улици, строят се и училища.
За съжаление до края на мандата му през 1912-а година правителството се сменя (Демократическата партия е сменена от Народната и Прогресивно-либералната партии) и новите управници полагат сериозни усилия всеки дребен недостатък да се преувеличи, за да очернят пловдивския кмет. Това обаче е нищо спрямо онова, което го очаква след 10 години.
След войните и националните катастрофи, Иван Кесяков на два пъти за кратко застава отново на кметския стол. До 1923-а година обаче управлението на страната е в ръцете на БЗНС, които малко по малко се опитват да завземат всеки лост на властта. В Пловдив обаче „аграрният фашизъм“ (по израза на тесните социалисти) не намира симпатизанти и получава по 100-ина гласа (при 15-ина хиляди имащи право на глас). С всякакви средства земеделците успяват да наложат своя тричленка на кметската управа през януари 1923-а година.
За краткия период до 9 юни дружбашката градска управа ще се запомни само с едно – новият кмет Иван Станчев предлага референдум за изгонването на д-р Иван Кесяков от града. Гражданите на Пловдив да гласуват дали един от най-заслужилите кметове, чиято дейност е била напълно открита за гражданите, да бъде прокуден от населеното място, само защото не е с управляващата партия БЗНС. Нормален ли е такъв референдум? Превратът от 9 юни 1923-а година прекратява кметуването на БЗНС и амбициите народът да решава с гласуване дали някой е престъпник или не.
Всички са съдии
За БЗНС това обаче не е нищо ново. Няколко месеца по-рано, на 19 ноември 1922-а година народът казва тежката си дума дали министрите от три правителства да бъдат пратени в затвора, защото са ни вкарали в поредицата Балкански и Първата световна война. Това се случва на референдум за наказване на министрите от правителствата, виновни за двете национални катастрофи.
След референдума, в който народонаселението казва тежката си дума, премиерите Александър Малинов и Стоян Данев са пратени в затвора, а на Иван Гешов се налага да бяга в чужбина. Около 70% от българите в страната гласуват одобрително за наказанието.
Пловдив – а и някои други големи градове – са бялата лястовица на фона на популисткия вот на доверие към БЗНС и Александър Стамболийски. В града на референдума участват около 8000 души, като мнозинството гласуват против пращането в затвора на министрите и премиерите.
Референдум за самооблагане
Вероятно първият пловдивски референдум се провежда няколко месеца по-рано – през февруари 1922-а година. Той не става по инициатива на земеделците, а по инициатива на вероятно най-силната тогава партия в Пловдив – тази на комунистите. Въпреки сериозната си подкрепа в града, те не успяват да оставят сериозно наследство в градската история (така де, до 44-а), тъй като никога не получават пълно мнозинство – макар и първа партия – и бойкотират управата.
В началото на февруари обаче инициират референдум за еднократно облагане на пловдивските граждани в помощ на градската управа. Целта е еднократно да се таксуват частните имущества, за да се съберат 15 млн. лв. за благоустрояването на града.
Любопитно е, че в подкрепа на идеята се обявяват не само комунистите, а също Демократическата партия и Народнопрогресивната партия – на теории партии от целия спектър. Още по-любопитно е, че около 70% от пловдивчани гласуват в подкрепа на идеята. Тя обаче не намира продължение, тъй като БЗНС (които са били „против“ идеята) отказват да изпълнят исканията на пловдивчани и обявяват гласуването за незаконно. Така и този – единственият (и най-ранният) от трите референдума, който не е провокиран от злоба и мъст, остава в небитието.
Задължително, като си спомняме за тези народни гласувания, трябва да имаме предвид доколко представителни са били те. Право на глас в Пловдив тогава са имали около 15 000 души при население от 64 000 души. Любопитно е например, че около 3000 пловдивски цигани не са имали право на глас и го получават от земеделците (срещу подкрепа, разбира се) само, за да бъдат излъгани със строителството на временен мост, по-късно разрушен.
Всеизвестно е също, че жените не са имали право на глас – право, което получават по време на т.нар „личен режим“ на цар Борис през 1937-а година. Стотина години по-късно за нас остават въпросите дали е правилно да се провеждат референдуми по всякакви теми, понякога просто приятни на властимащите на деня или на опозицията – професионални политици, способни да яхват хорското мнение. Привидно най-пряката форма на демокрация всъщност понякога не е ли просто поредната добре замаскирана политическа игра?
