Стоте дни на Цанко Лавренов в Света гора

Откъс от недовършената втора част на книгата „По стръмната пътека”

Владимир Балчев

Случайността ме срещна през 1986 г. със Стоянка Алексиева, племеничка на големия наш художник Цанко Лавренов. Показваше ми пощенски картички, покани за изложби, портрети, фотографии, писма. За всеки един документ знаеше кога е писан, защо, какво е искал да каже творецът. И така лека-полека започна да отворя вратата на един свой свят, в който всеки детайл, всяко листче води към нещо важно и значимо за нея. Свят колкото личен, толкова и общ свят на една знаменита пловдивска фамилия, която повече от век оставя следи в паметта на града.

            Сред най-ценните неща в тази сбирка беше една ръкописна песнопойка с творби на Петко Рачов Славейков, съставена след 1880 г. Автор е Иван Лавренов, баща на художника Цанко Лавренов. Иван Лавренов беше преписал и малък лекарственик. Книжката беше грижливо реставрирана, за да се запази като родов спомен. Тук се намираше и неиздадената втора част от автобиографична  книга на Цанко Лавренов „По стръмната пътека”. Първата част на тази книга е отпечатана през далечната 1967 г. През последните години от живота си Цанко Лавренов започва да работи върху втората част. Когато болестта го поваля, диктува на съпругата си. Така прибавя още стотина страници за трудния път по стръмната пътека на изкуство­то.

            Тук предлагаме един кратък откъс от този ръкопис (оригиналът му се намира в Държавен архив – Пловдив).  Тук се разказва за командировката на Цанко Лавренов до манастирите в Света гора през последните месеци на 1935 и началото на 1936 г.           

                                                                                                      *       *        *

„През 1935 г. се запознах с професор Йордан Иванов. Той беше пристигнал в Пловдив на път за Хисаря, с намере­ние да разгледа разкопките край банята Хавуза, където бяха открити разва­лини от стар римски басейн. За Хисаря заминахме с професор Иванов и дирек­тора на Археологическия музей и биб­лиотека в Пловдив Димитър Цончев. Та тогава Йордан Иванов съобщи, че има намерение да ми напра­ви една поръчка – да снема копия от някои светогорски стенописи (портрети на български ктитори, т. е. дарители). Професорът обеща да ми издействува субсидия от Министерството на народ­ното просвещение.

Не бях мислил за светогор­ско пътешествие, но предложението ми се понрави. Дотогава за Света гора имах само бегли, общи познания. Зна­ех, че там се намират 20 манастира, скитове и килии, че природата е хълмиста, средиземноморска; че в Зографския, Хилендарския манастир, както и в Лаврата са запазени стенописи от Захари Зограф, че в манастира Ватопед се съ­хранява грамота от българския цар Иван Асен II. Улисан от разни други живописни задачи, не ми беше минава­ло и през ум, че така ще се развият събитията около мен – че ще прекарам сто дни в Света гора и живописните ми творби от светогорския цикъл ще представля­ват една забележителна част от моята цялостна творческа изява.

След време професор Йордан Иванов ми съобщи, че от Министерството на народното просвещение успял да издейству­ва субсидия от 5000 лева – сума, крайно недостатъчна за една задгранична командировка. И то при ниския курс на българ­ския лев! По това време в парично отношение бях на сухо. Професор Иванов ми писа, че тъй като било вече краят на годината и кредитът бил изчерпан, не можел да издействува по-голяма сума.

За светогорското пътешествие бях говорил и със Стоян Стайнов, управител на представителния магазин в Пловдив, уреден от фабриката за вълнени прежди  „Брастай" – Казан­лък. Със Стоян Стайнов се бяхме сприятелили по линията на моето живописно творчество – беше купил вече няколко мои картини. С него споделих загрижеността си, че с тази малка министерска субсидия от 5000 лева, няма да успея да замина за Света гора. След време Стоян Стайнов ме зарадва, като съобщи новината, че неговият братовчед Генчо Стайнов, упра­вител на софийския магазин на „Брастай", гостувал у тях и спо­делил, че бил наклонен да ми даде 15 000 лева, за да успея да отпътувам за Света гора.

Заминах за София и получих от Генчо Стайнов 15 000 лева и един фотоапарат…

В  БЪЛГАРСКИЯ  МАНАСТИР „СВЕТИ  ГЕОРГИ ЗОГРАФСКИ"

Преди тръгването ми от България, игуменът па Зограф­ския манастир беше в София и взех от него писмо до замест­ника му. Настаниха ме в хубава стая с предверие, каквито бяха и другите манастирски килии.

… Първата ми работа беше да оби­коля манастира, да си набележа откъсите от изгледите и да намеря стенописния портрет на хаджи Василий от град Ловеч, ктитор на зографския параклис „Свети Йоан Предтеча". Пор­третът е датуван от 1768 г. Намерих и две зографисани дъски с портретите на хаджи Вълчо от Банско и на неговия брат. Видях, че ми предстои голяма работа, голяма плодовита ра­бота. Само здраве да е! Хубава реколта ще прибера от Света гора!

На другия ден, 10 ноември, с архидякона Иеринарх, възседнали две мулета, поехме пътя за Карея (Кариес, както казват гърците). Пътищата из Света гора напомнят някогаш­ните наши родопски пътища. И те на места са покрити с кал­дъръм. Тези пътища като ленти се извиват по снагата на Све­та гора и като ходиш по тях, на всяка крачка ти предлагат величествени красоти за съзерцание… От билото, в далечината на изток, сред избеле­лите багри на хоризонта, се виждат меките очертания на мо­рето и островите Тасос и Самотраки. Долу, в низините край брега се изпречва големият манастир Ватопед, а по-нататък се издигат манастирите Пантократор и Ставроникита. По западния склон пък манастирът Кастамонит грее всред кадифяна багрена растителност.

След три и половина часа път с мулета пристигнахме в Карея. Мъжка  столица – къщи, дюкяни, църкви, работилни­ци, конаци на манастирските представители, полицаи  (гръцки административни   и   манастирски),   губернатор…   –  единстве­ната столица в света, където няма да срещнете жена. Така по­велява правилникът на Света гора още от XI век! Разбира се, отседнахме  в  конака  на  представителя на  българския  манастир  Зограф.   Голяма  сграда.   Българският конак е най-големият и е най-хубавото място в Карея. Стаите са високи и ши­роки, всичко е строено здраво и солидно. Това показва колко много са държали българите на представителността и на до­стойното  представяне   на   българската   православна   църква. Посрещна ни дядо Евтимий – старец с библейска бяла брада. Приемният  салои  навява  настроение  от времето  преди осво­бождението от турско робство и епохата след Освобождението. В черквата е иконата „Преображение" от Захари Зограф.

… Двадесетте манастира имат двадесет конака в Карея, къ­дето живеят двадесетте антипросопи. Там отсядат гостите. По времето, когато бях в столицата на Атон, не можах да раз­гледам централната църква Протато, защото тогава архи­текти и майстори я ремонтираха. Разправяха ми, че повечето от стенописите били от големия византийски иконописец Мандеа Панселинос, който обаче никъде не бил поставил под­писа си.

През вековете Света гора била училище за иконопис. Пър­вата половина на XVIII в. светогорският зограф Дионисий съ­ставил ръководство за иконописно изкуство, наречено „Ерминия". По времето, когато бродех из полуострова, посетих от­делни килии – своеобразни иконописни работилници, където работеха гърци и руси. В една съвременна монография от Жан Кокто се съобщава и преданието, че гениалният худождик на Испания, критянинът Доменико Теоткопулос (познат под името Ел Греко) на младини е учил и работил иконопис на Атон. Тук са учили и творили също нашите зографи от Самоковската шко­ла – двамата братя Христо Зограф и Захари Зограф. Отнача­ло светогорските иконописци са работили с яйчена темпера, но както ми разказаха монасите, след като монахът Николай Зо­граф донесъл от Русия маслени бои, монасите възприели но­вия маниер и настъпил упадък. Затова от някогашната голяма светогорска иконописна школа днес няма и помен.

…В Карея започнах да живописвам. Най-напред нарисувах върха Атон, който беше заснежен. Малката картина с маслени боя беше за мен хубав дебют в Света гора. Като се завърнах в Пловдив, я подарих на един „танцмайстор", който ми беше дал няколко урока по танци.  Той пък я подарил  на жената на турския консул в Пловдив. След като това дипломатическо семейство отпътува от града, не знам какво стана с картина­та.   С  цветни  моливи  направих и  една  скица  –  конакът на българския манастир, гледан откъм двора. След завръщането си   в   Зографския   манастир,   изработих  по  нея  върху  кредов картон гравюра, с която през 1937 г. участвувах в една между­народна изложба във Варшава. В манастира Зограф показах гравюрата на отец Йеринарх и на други калугери. Отец Йеринарх заразглежда „изящната изработка", както се изрази той. Поиска да види инструментите ми. Показах му два резеца за гравюра.   Отецът  ги   взе  в   ръка,   погледна  ги   отсам-оттам  и започна  гръмогласно да  се смее:

— Та тия ли са ти инструментите? А аз мислех какви ли машинарии имаш! Ха-ха-ха!. .. Ех, Сандьо, Сандьо (там ми викаха Сандьо, защото пристигнах с паспорт, издаден на име­то на Александър Лавренов), никакви инструменти! Никакви машини!… Кунки имаш, братко, златни кунки!

Гравюрата и това изказване на отец Иеринарх затвър­ди окончателно моя престиж сред монасите…

                                                                *      *      *

…Пътешественикът,  който  обикаля  Света  гора,  ще  намери във  всеки  манастир  чудотворни  икони  и  реликви,  ще  научи, че различните обители са основавани по чудотворен начин, мо­насите  ще му разкажат невероятни предания.  Основателите на манастирите били спохождани от поетични настрое­ния, измисляли разни поличби, които разказвали, за да стигнат до нас като предания. От едно такова предание знаем на­пример, че Свети Симон съгледал звезда, кацнала върху отвес­на скала. Той изтълкувал това видение като знамение свише – по този начин провидението му показало мястото, където той трябвало да изгради манастир. Залегнал Свети Симон и над пропастта  се възправил  манастирът  „Симон-Петър". Друг ка­лугер – Свети Дионисий – видял на една канара край море­то красив огнен стълб и решил точно там да съгради живо­писна обител. Трима братя от Охрид също построили манастир на Света гора. Станал голям и хубав. Всичко вървяло в мир любов, но когато дошло време да  изберат патрона на манастира, не могли да се спогодят. За да сложат край на разпрата, решили да потърсят намесата на небесните сили. Грундирали с гипс една дъска и я поставили да пренощува в „католикона", т. е. съборната църква на манастира. Заключили църковните врати и прекарали нощта навън в бдения и молит­ви, за да измолят знак „свише", който да им посочи светецът. На сутринта, като влезли в църквата – „о, чудо!" – как­то казва старото предание – те намерили зографисан върху дъската лика на Свети Георги. Манастирът бил наречен „Зо­граф Свети Георги", защото светецът се превърнал в зограф и по чудотворен начин изобразил своя лик върху дъската. Тази неръкотворна (архиропиитос) икона, обкована в художествено изработена сребърна ризница е из­ложена на почетно място в съборната църква на манастира… В дните, когато се пригласях за отпътуване, известиха ме една сутрин да се явя на заседанието на манастирските ста­реи. Игуменът дядо Владимир ме прие отново много любезно и започна да ме увещава:

– Лавренов, слушай какво ще ти кажа сега! Ние те много харесахме като художник и като човек. Затова те каним да се покалугериш в нашия манастир. Ще си рисуваш картини, ще ги  продаваш  на чужденците,  които посещават  Света  гора…

Накрая дядо Владимир   „изплю  камъчето":

– Стените на нашата църква  „Свети Кирил и Методий" още стоят бели – чакат си майстора. Ти ще ги изпишеш!

Това предложение дойде неочаквано. Гръм от ясно небе! Аз – светогорски калугер!? Но монасите чакаха отговор. По­замислих се и започнах:

– Благодаря ви, че давате такава  висока  оценка  на  из­куството ми, но аз съм навикнал на светски живот. Па още съм млад.

На тази моя реплика игуменът отвърна:

– Ние мислихме и за това. Половината от времето ще те пускаме да скиташ по света. Тукашните зографи останаха под пари. А ти си художник и то какъв! Ще имаш пари да пъту­ваш по света…

Тук вече видях, че работата става много сериозна. Поза­мислих се и ми дойде на ум една лъжа. Отсякох:

– Благодаря  ви,   мили   старци,   за  вниманието,  за   госто­приемството, за хубавите чувства, които имате към мене, но… аз съм годеник.  Годеница ме чака в България…

Една сутрин, десетина дни преди отпътуването ми от ма­настира, повикаха ме пак стареите, за да съобщият своето же­лание да изпроводят в България едно копие от чудотворната икона. Нужна била за църквицата на доходното здание на манастира в Пловдив. От моите работи се убедили, че съм добър майстор, затова решили именно на мен да възложат изработването на копието. Игуменът отец Владимир, след като ми съобщи това тяхно желание, позамисли се и добави:

– Ние хем ти възлагаме това тяхно желание, хем се дво­умим. Боим се!

– От какво се боите? – запитах ги аз. – Нали ми казах­те, че сте ме оценили като  майстор зограф? Ще направя ко­пието. Бъдете спокойни!

– Тази поръчка не е обикновена поръчка – замислен до­бави игуменът. – Досега  сме поръчвали на  няколко худож­ници чужденци, но никой не успявал да предаде лика на Све­ти Георги. Единният се поболя, другият напусна работата на­половина, третият полудя, хвърли се от терасата, та се преби. Та затова хем ти поръчваме тази икона, хем сме угрижени да не те сполети и тебе някоя беда. Това е чудотворна нерукотворна  икона.  Затова  помисли си добре!

– Няма  какво да   мисля!  –  приключих  разговора  аз.  – Ще направя копието. Зло няма да ме сполети!

Поръчах дъска по размерите на „неръкотворната" икона, грундирах дъската и започнах работа. За да не извърша ня­кое светотатство, поръчано бе на клисаря да стои до мен и наблюдава какво правя. Още от самото начало между нас се появи разпра. На десетина сантиметра пред иконата бе поста­вено стъкло, което блестеше и отраженията ми пречеха да виждам цялостния вид на изображението и отделните детайли. Помолих да махнат стъклото.

– Сакън! Такова нещо не може да се направи! – заяви клисарят. – Стъклото ще си стои. Преди години някой отво­рил стъкления капак, пипнал образа на Свети Георги, та след това дойде наказанието. Сума ти калугери се изпоболяха от тифус и някои умряха.

Въпросът отнесохме до игумена. Обещах му, че няма да пипна изображението – да не се безпокоят. Но при тези отра­жения върху стъклото не мога да работя. Така че в България няма да имат образа на „Зограф Свети Георги". Махнахме стъклото и започнах работа при постоянното наблюдение па клисаря. Накрая представих на стареите копието. Те остана­ха и озадачени, и доволни. Игуменът усмихнато заяви:

– Браво, сполучи! Свети Георги си даде на теб образа, защото си българин. Не стана каил, не се съгласи да си даде образа на художниците чужденци, но на тебе го даде!

Така по чудотворен начин с благословията на светеца цър­квицата на Зографския манастир в Пловдив се сдоби с лика на Свети Георги, изобразен на „нерукотворната" икона…”