Разпознавали пиаците за файтони по миризмата

Конските фашкии в центъра на Пловдив разгневили цар Фердинанд

Първите пътнически автобуси в Пловдив били стари трошки, внесени от Европа

Владимир Балчев

Било в самия край на септември 1908 г, но слънцето прнпичало така, все едно че е лято. Точно в един от тези жарки дни на пловдивс­ката гара  пристигнал българският цар Ферди­нанд. Тръгнал по улица „Станционна“ (сегашната „Иван Вазов“). Както пишат вестниците от онова време, през зимата тази улица била покрита с кал, а през лятото – с прах. Докато стигне до Военния клуб, блестящите ботуши на монарха побелели от прахоляка. Фердинанд се намръщил, от време на време гневно изтупвал дрехите си. Дори величествената триумфална арка при Военния клуб и възторженото посрещане от множеството, не успяло да промени киселото му изражение.

След това процесията се отправила по главната улица. Тъкмо до днешна­та Художествена галерия последвала друга непри­ятна изненада – сред рояци мухи, напечени­те от слънцето конски фашкии смърдели ужас­но. Опитали се да обяс­нят на царя, че от това място тръгват файтоните за Станимака, ала оправ­данията още повече ядо­сали височайшата особа. Чашата съвсем преляла, когато с приближаването на Джумаята се разнесла, същата, смрад, сякаш от­далеч да предупреди, че кръстовището е най-важ­ната пиаца за файтони на Пловдив.

Вбесен, царят нахокал кмета, обърнал гръб на придружителите си и по­ел  към Стария град. Доб­ре че не продължил към моста на Марица, където имало друга стоянка за файто­ни. И там смрад, и там купища мухи. Обичайна гледка за пловдивчани, но потресаващо зрелище за чужденците. Като нау­чили файтонджиите за царския гняв, учудено повдигнали рамене: какво толкова е станало? Най-важно за тях било, че спазват градските разпоредби, докато всичко останало приемали прос­то за глезотия. Още през 1884 г. „Пайтонджийският еснаф" подписал договор с общината за реда на градския транспорт. Все­ки превозвач плащал два франка годишно, за да упражнява занаята. Тол­кова била и глобата за пияните файтонджии или за любителите на високи­те скорости. Самото със­ловие издирвало и наказ­вало нарушителите. Сурово били одрусвани тези, които напускали стоянките в големите студове, за да се прибе­рат на топло вкъщи, или засядали край печката в някоя кръчма. Недай си боже тъкмо в такъв ку­чешки студ да приключи някое среднощно заседа­ние на общината и премръзналите съветници да тръгнат пеш към домо­вете си.

Иначе файтонджийството било доходно занятие. През 1884 г. съсловието брояло само 68 души, разпределени на пет стоянки, а след 1900 г. бройката на превозвачите прехвърлила стоте. Най-предпочитани били пътувани­ята до Нареченски бани. Мющерията тръгвал от Пловдив с празна дама­джана, в Асеновград я на­ливал с превъзходен мав­руд. На два пъти трябва­ло да спрат при някоя кръчма да похапнат, като обядът за файтонджията изцяло се заплащал от пътуващите, заедно с пи­тиетата и мезетата. По тази причина често пъти спирките ставали четири, че и повече. Ама нали и кончетата трябва да от­дъхнат, да похапнат, да сръбнат вода. През това време стопанинът им ня­ма да седи и да ги гледа…

Отговорна задача за ку­рортистите била закарва­нето на мавруда непокътнат до Наречен. За да се подобри ефектът от бани­те, терапията включвала пълното пресушаване на дамаджаната, та за връ­щане да се налее с мине­рална вода.

Три били спирките по пътя за Карлово. Най-напред файтон­джията се подкрепял в Граф Игнатиево или Труд, където се продава­ло превъзходно овче си­рене. Още по-здраво похапване следвало в Долна махала, нещо като подготовка за проклетия баир при Песнопой, където пътниците слизали от файтона и вървели пеш. Следваща по ред била кръчмата в Баня, където файтонджията наблягал на мезетата и питиетата. Щат-не щат, пътниците оправяли цялата сметка. Кончетата вземали цяло­то разстояние до Карлово за 6-7 часа.

По маршрута за Храбрино на особена почит било заведението на Рангел  Бойковлията в днеш­ното село Първенец,  който предлагал превъзходна скара. Особено вкусни били козите кебапчета. Ухаело отдалеч, но още като чуел далечното чаткане на копита, Рангел започвал да думка по една те­некия – ако има някой със запушен нос, първо да чуе, а после да погледне.

Появата на пътническите автобуси променила тази идилична картина. Първоначално за автомобили мислели предимно чудаците и лудите глави. Смятало се, че нищо не може за замени файтона по сигурност и удобство. А и първите автобуси се оказали трошки, внесени евтино от Европа. Едновремешните бъл­гарски пътища били труд­ни за изгазване дори от обикновена волска талига. Да не говорим за износените машини, които били толкова крехки, че карика­туристите често рисували закъсалите шофьори как впрягат коне или мага­рета, за да теглят закъсало­то возило. Това се случило с автобуса, който през 1908 г. започнал да циркулира между Пловдив и Асеновград. Само няколко курса били достатъчни да съсипят машината. Същата съдба имал рейсът между Пловдив и Карлово. Евти­ната машина изгърмяла още по време на първото си пътуване, Десетина го­дини по-късно автомоби­лът преборил конкуренцията на файтона.