Етническото разбирателство под тепетата и неговите разрушители

Забравеният град

Английският парламент здраво се скарал на българите, тъй като дали избирателни права на циганите

Проблемът за ромите бил поставен за първи път през 1889 г., когато Окръжният хигиеничен съвет издал заповед да се построят временни жилища за циганите край Столипиново

Владимир Балчев

Ученици от Арменското училище в Пловдив на излет по Сахат тепе (Данов хълм), 1931 г.През 1897 г. под тепетата се случило нещо, което направо изумило чуждите консули в града.  На железопътната гара се изсипал кажи-речи половината град. Зедно с българите, в тълпата се блъскали арменци, гърци и евреи. По едно време гръмнала музика, появили се стотина гърци и множеството бурно ги приветствало. Потомците на старите елини отговорили възторжено на приветствията. В докладите на чуждите консули събитието е описано така: тъй като се очаквала война между Турция и Гърция, група гръцки доброволци тръгнали от Пловдив, за да се бият за родината си. Хиляди се стекли на гарата да ги изпратят и им пожелали успех на бойното поле.

            Няколко дена след това от пловдивската гара потеглили  нови 28 доброволци. От тях 18 души били българи, сред които и двама запасни офицери. Тържествено били изпратени и доброволците от близкия град Станимака (Асеновград).

Паметникът в местността „Оборище” обозначава мястото, където е взето решение за Априлското въстание. Снимка за спомен на ученици от Арменското училище в Пловдив, 1945 г.            Вестниците в Атина също не пропуснали събитието. Един  от новинарите   отбелязал, че българите току-що са се освободили, но уверено вървят към прогреса и дават обещания за бляскаво бъдеще. “Този народ е достоен да живее свободен!” – завършва възторжената си бележка атинският журналист.

            Няколко месеца по-късно в Пловдив бил съставен един комитет, който започнал да събира средства за ранените турски войници и семействата на загиналите. Европейските дипломати под тепетата съвсем се слисали. Трудно било да си обяснят как е възможно градът да изпраща тържествено гръцките доброволци, а след това да подпомага семействата на техните врагове. Дълго време трябвало да обясняват на чужденците, че  и гърците, и турците са деца на един и същи град. Те, както всички останали, са родени тук, тук са израснали, работили са съвместно за разцвета на Пловдив. Затова грижата трябва да бъде обща.

Първите сгради на Френския мъжки колеж „Св. Августин”, устроен в бивш турски чифлик през 1884 г.  Вдясно се вижда минарето на малката квартална джамия (мечет), а до нея е католическата църква към колежа. Сега на това място е Пловдивската духовна семинария            Всъщност ключът за разчитането на тези на пръв поглед необясними събития, трябва да се търси много и много назад във вековете. Още от времето на древните светилища, които по-късно били заместени от античните храмове. След това на тяхно място израснали раннохристиянските храмове. Такъв е примерът с днешната църква „Св.св. Константин и Елена”. На стотина метра от нея старите фотографии показват едно минаре, което упътва къде се е намирало някогашното дервишко теке. Археолозите могат да допълнят, че и при текето са открити следите на древно светилище.

Цигански къщи в покрайнините на Пловдив. – “The Graphic” - Лондон, бр. 835, 28 ноември 1885, с. 588Вековете подреждат подобен култов комплекс и при сегашната котолическа катедрала „Св. Людовик”. Току пред нея са мозайките на голямата епископска базилика. Отсреща се е намирал католически девически манастир, току до него е храмът „Св. Петка” (Нова). На север, върху скалите на Джамбазтепе, е „Св. Петка” (Стара), а изображение върху римска монета от II век показва на същите скали да се извисява  античен храм. На 200 м. източно от „Св. Людовик” е открита антична синагога, за която се твърди, че е най-старата извън днешен Израел. Неслучайно проф. д-р, арх. Маргарита Харбова говори за „за съжителство на религии чрез изграждането на храмовете на едно и също място, или използване на основите, определящи плановата схема”.

Бележките на европейските пътешественици от 16 до 18 век продължават разказа за това дълголетно съжителство. Неговите най-нови страници са от края на 19 век.  През това време е из­работен и утвърден градоустройственият  план на Пловдив, изграден е първият модерен водопровод, провежда се Първото българско изложение, започва залесяването на тепетата, черта­ят се проекти за бъдещето на града. Постиженията са дело на 6 екипа, ръководили общината през  тези десет  години. Неизменно единият от помощник-кметовете  бил турчин, грък или евреин, а в продължение на 3 години, от трима­та помощник-кметове само един  бил българин. Сред мно­гото въпроси, решавани от общинските съветници са и такива взривоопасни проблеми като изселването на цига­ните от града, за да бъдат събрани в Столипиново, голе­мите терени, заемани от мохамеданските гробища, отчуж­даване на църковни и вакъфски имоти, разрушаване на изоставени джамии и др. През това време Мошон Гарти дал собствената си къща за Техническо отделение на общината, а през 1892 г. предоставил своя сграда за експона­тите на Първото българско изложение.

Избори в Пловдив през декември 1952 г.Общи са заслугите и за стопанското развитие. В търговския  регистър при Пловдивския окръжен съд са регистрирани 478 еднолични фирми на жители от града. От тях 258 са на българи, 73 на евреи, 60 на гърци, 42 на арменци, 33 на турци, 112 на чехи, швейцарци и други чужди граждани. Подобно е и съотношението и при дружествата, като в 10 от тях участват съвместно българи, евреи, гърци, турци, арменци и чужди поданици.  Възникването на Търгсвско-индустриалната камара през 1895 г. дава възможност и за съвместно решаване на стопанските проблеми.

Дори един-единствен пример от историята е достатъчен, за да се усети духа на Пловдив отпреди век. Тук имало една толерантност, която цивилизована Европа трудно можела да проумее. В празничен ден, обяснява през 1884 г. Христо Попконстантинов, градската градина била  препълнена. “Там гледаш директори, началници, кметове, офицери, вестникари, търговци, занаятчии, слуги, хамали и писари; видиш българи, турци, гърци, арменци, евреи и цигани; стигаш и заминуваш православни, католици, мохамедани, грегорианци, протестанти и армено-католици; срещаш граждани и селяни…” Същото било и на празниците под Бунарджика, на Адата, край Коматево, или в Пепиниерата. Пловдивчани заедно посрещали пролетта навръх тепето Бунарджик (Хълмът на освободителите), а после слизали при зелените поляни на равното – в единия край се чувала гръцка музика, под дърветата се виждал цял оркестър, отстрани свирели арменци, на една от поляните мургава танцьорка  кършела  снага пред екзалтирана публика. Второто място за посрещането на пролетта било при хълма Каменица, разрушен при строителството на Бирената фабрика. След веселбите и угощенията започвали борбите, които събирали многобройна публика. Имало българи, гърци, турци, арменци и малко евреи. Най-много били циганите, зажаднели за безплатен сеир.

Празникът Йом Ашакел в двора на Еврейското училище – Пловдив, 1935-1937 г.            Още по-странно е това, което ставало по време на официални прояви. Така например при посрещането на българския екзарх Йосиф І в Пловдив един до друг на гарата го очаквали митрополита, ходжата, равина, монсеньора, сиреч разпоредителят на католическата общност, протекстантски свещеници. До тях били видни представители на арменската общност, на евреите и кажи-речи на всички колонии от европейски заселници. Духовните водачи и изявените общественици давали пример  как всички деца на града трябва да се уважават и подпомагат. Този дух определял и характера на благотворителните прояви в Пловдив. Например балът на еврейските ученици през 1896 г. започнал с българско хоро. Изпълнил го оркестърът на 9-ти пехотен полк. Дошли представители на всички пловдивски общности, за да пуснат по някой лев в касата и да подпомогнат училищата. След наводнението през 1897 г. бил образуван комитет, в който влизали български и гръцки женски дружества, благотворителни комитети на арменци и евреи, Военният и Гражданският клуб. Самият Граждански клуб, образуван през 1894 г., включвал 54 души. Но от тях само 29 били българи.

Работници от фабриката за шоколад и захарни изделия на Нисим Авдала в Пловдив, 9 юни 1938 г.Френският колеж "Св.Августин"  първи дал пример как могат да се  съберат в един клас ученици от различ­ни вероизповедания. И това го правели монаси от ордена на асомпсионистите. Редица преподаватели и творци от Европа също повлияли благотворно върху духовното разви­тие на града.. Художниците Цезар Дрог, Луиджи, Болонгаро Раймонд Улрих; музикантите Мария и Лучина Монтани, Алфонсо Полидор, Йозеф Душек, Хуго Мървик, Розенберг, Йозел, Йозеф Цалдр, архитекти­те Йосиф Шнитер, Емануел Лупос, градинарят Люсиен Шевалас и много още други. Гостуването на италиански оперни и оперетни състави се превръщало в музикални празници за града. Гастролиращите европейски трупи формирали една, може да се каже елитна публи­ка, която следяла всяка проява.

Едно истинско чудо под тепетата от края на ХІХ век, което изглежда непостижимо дори за днешните модерни времена. Примерите са многобройни.  Вестниците разказват за акционерни дружества, които включвали представители на всички общности. Вместо да фалират още  на първата година, дружествата постигали удивителна печалба. Протоколите на общинския съвет показват как жителите на града съвместно решавали проблемите си. Вестниците известяват и за сътрудничеството на драматическите трупи. Например гръцките театрали дали на българските си колеги декори, костюми и реквизит при постановката пиесата „Иванко, убиецът на Асеня” от Васил Друмев.

 Немското училище в Пловдив, 1911 г.           Излиза, че в онова далечно време не Европа трябвало да изнася лекции на Пловдив по етническа толеранстност, а по-скоро да се учи от пловдивчани на истинска цивилизация. Само че и тогава, както в наши дни, европейските политици повече обичали да размахват пръст и дават наставления. По едно време английският парламент здраво се скарал на българите, тъй като дали избирателни права на циганите. Няма грешка, точно това направили в Лондон – скастрили ни здраво и ни изкарали най-изостанали диваци.

            Единствените, които нарушавали тази идилична картина, били политиците. Трябва да ги разберем – искали в тях да бъде и ножа, и хляба; борели се всичко да става по тяхната свирка.  А възможности да се сложи прът в колелата на разбирателството имало колкото щеш. Тлеели неугасени докрай конфликти, едновременно с това назрявали условия за нови конфликти.  Единият бил създаването на циганското село в Столипиново.

Новопостроени жилища за пострадалите от наводнението в Столипиново, 18 ноември 1957 г.Проблемът за циганите бил поставен за първи път през 1889 г., когато Окръжният хигиеничен съвет издал заповед да се построят временни жилища за циганите край Столипиново, а къщите им, пръснати из целия град, да се изгорят, за да не разнасят заразите. Причината е невъзможността съветът  да овладее епидемиите. Седем години по-късно общинските съветници  умували за изграждането на постоянно циганско село, а с решения от 1900 и 190З г. утвърждили Столипиново за такова. Въпреки категоричната заповед от 1904 г., циганите продължавали да строят къщи из целия град. Нищо не ги спряло и през следващите 40 години – нито решенията на общината, нито разпорежданията и заповедите.

През деветдесетте години българският печат неп­рекъснато  подхващал  темата за това как евреите се хра­нят с християнска кръв. В Ямбол, Сливен, Кюстендил и  други места  започнали погроми над евреите, дори в Бургас се появил антисемитският вестник “Голгота”. В Пловдив такава провокация била обречена на неуспех. Затова под тепетата бил използван инцидент с едно дете от католишката махала. Пуснат бил слухът, че евреите са източили кръвта на детето и буйните католици тръгнали въоръжени да търсят отговор. От аутопсията станало ясно, че детето паднало в един трап и се удавило. Градоначалникът наредил спешно новината да се разгласи из целия град и  вдигнал на крак цялата полиция, за да се избегнат инциденти.

При взаимоотношенията между християни и мюсюлмани обикновено източник на конфликти били външни внушения, проповедите на фанатизирани ислямски духовници ,които подбуждали турското население масово да напуска “гяурската земя”. Нещастниците продавали на безценица имотите си, а след време се връщали отново в България и тръгвали като ратаи по селата. Истинска главоблъсканица бил проблемът с вакъфските имоти. За такива били признати и имотите на някои от изселените турци. Да, но впоследствие техни наследници се връщали в Пловдив и напирали да ги продават. Бъркотията се увеличила и от двата пожара в помещенията на общинската архива..

 Поздравителен адрес от немската и швейцарската колония в Пловдив до българския княз Фердинанд по повод венчавката му с Мария-Луиза, 9 юни 1893 г.           Иначе всяка година градската управа съдействала пред правителството за отпускане помощ на турските училища, като едновременно с това се заделяли средства и от общинския бюджет, но състоянието на турските училища често се отчитало като плачевно. Масло в огъня наливало и бавното отчуждаване на имоти. Процедурата по отчуждаването понякога се оформяла години след събарянето на сградата. Това станало повод за воденето на два съдебни процеса между 1894 – 1898 г.

Във взаимоотношенията между гърци и българи имало конфликтни точки още от средата на ХІХ в. Бездействието на българските дипломати след Освобождението заложило  нови капани. Единият бил за лицата, приели гръцко поданство след 1886 г. Става дума за съобразяването с българските закони и най-вече за закона за редовната военна служба. Вторият пункт е невъзмжността да се постигне споразумение за собствеността на църкви и манастири край Пловдив между Патриаршията и Българската екзархия. Истината е, че става дума и за много съблазнителни имоти. Партийните лидери преди избори изпадали направо в истерия – обещавали щедро манастирски земи, аферисти поглеждали лакомо  към църковните имоти. Опитите на властите да изгладят възникналите спорове, често били посрещани от опозицията с нападки срещу гърците и “техните лакеи”, призивите за разум в пресата, били окачествявани като изяви на подкупни вестници. Нелигитимността на Българската екзархия и пасивността на Министерството на външните работи и изповеданията, довели до ескалация на напрежението, подгрявано постоянно от партийните вестници. Така се стигнало до антигръцкото движение през лятото на 1906 г.  

Кой знае защо  в наши дни идейните потомци на отколешните политици  говорят за български етнически модел. И не само говорят, но се опитват да се изкарат едва ли не за негови създатели. Забравят, че  тези неща с приказки не стават, а с нещо друго. Какво е то, показва историята.

Споделете ни във:

1 коментар за “Етническото разбирателство под тепетата и неговите разрушители

  1. Поздравления за НЕВЕРОЯТНАТА статия и огромния труд който сте положили в събирането на материала. Именно етническото и културно наследство и богатство на града го прави достоен за Еропейска столица на културата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.