Теди, която видя смъртта в очите: Не мразя нападателя си, но не съм способна да му простя

Апатията на хората е по-страшна от самите престъпници, казва рок певицата


Да видиш смъртта в очите, но да запазиш невероятната си усмивка. Такава сила е намерила една от най-талантливите млади пловдивски певици Теодора Петрова, която стана жертва на брутален рецидивист миналия септември. Извергът Радостин Георгиев  опря гърлото от счупена бутилка от бира в шията на Теди, за да отмъкне оборота от заведението, в което тя работеше като барман. За по-малко от 130 лева бандитът остави телесен и душевен белег на вокалистката на  Ivory Twilight за цял живот. След бруталния грабеж, той е заловен в супер нетрезво състояние, с кръвта на Теди по себе си, на голям пловдивски булевард. Преди няколко дни 37-годишният мъж получи четири години затвор за престъплението. Като така ще прекара по-голямата част от съзнателния си живот до този момент зад решетките- Георгиев има девет предишни присъди за подобни злодеяние.
Теди дойде в редакцията на Под тепето, за да разкаже за онова, което се случи през септември в клуб Полинеро Фейс, и за онова, което се случи с нея след това. Докато си говорим певицата неволно докосва белега си. Ще му прави пластика, за да изчезне завинаги, но не е сигурна, че белегът вътре някога ще бъде изтрит. Въпреки всичко Теди не спира да се усмихва.

– Разкажи ни, как протече последното заседание в съда? Какви бяха реакциите на хората, как се държа този човек? Как те погледна, каза ли ти нещо?

– Аз бях там подкрепена от моята група, от много приятели, които дойдоха да застанат зад мен. Имаше представители на мото клубове, музиканти от други групи от Пловдив. Това, че имаше толкова много хора, които насочиха положителната си енергия към мен, ме насърчи. От случилото се аз избягвах да мисля за нападателя ми. Гледах да се отдалеча от случката, все едно не се е случило. Така ми бе по-лесно. В момента, в който го видях отново в съда, осъзнах, че изпитвам същия ужас, както когато ме нападна. Той каза на съда, че се извинява. Искрено съжалява за случката. Съдията го попита на кого се извинява, а той каза: На госпожицата. И ме посочи с глава. Но не усетих искрено разкаяние у този човек. 

– Може би го е направил машинално, свикнал е да се извинява в съда след поредното престъпление?

– Да, не мога да преценя. По интонацията и в тона нямаше нотка на разкаяние. Това му е десета присъда.

– Можеш ли да го опишеш и като държание, и като натура? Как го усети този човек?

– Преди всъщност да ме нападне, той пожела комуникация с мен. Седна на бара, поръча си бира и започна разговор. Това всъщност е част от моята работа. Нямаше как да не разменя няколко думи. Той много настойчиво желаеше разговор с мен. Разказваше ми случки от живота си. Аз го слушах и си приготвях нещата за приключване на работния ден. В бара нямаше много народ -само едно момиче и едно момче, които стояха отвън на масите. Каза ми истинското си име. По всякакъв начин се опитваше да ми спечели доверието си. Преценял е ситуацията. Разказа ми, че има жена и деца и че много ги обича. Аз му казах, че като толкова много ги обича, защо не е при тях, а е в бара и пие. Той ми отвърна, че просто ги обича. После разбрах, че той не е женен и няма деца. След това като премислих, си казах, че това един много самотен човек. Разбрах, че е асоциален. Почти няма контакти. И това най-  вероятно е в основата на действията му.

– Общо взето този човек май няма живот извън затвора?

– Може би в затвора се чувства пълноценен.

– Проблемът при такива хора е сериозен…

– Не може да се справи с живота си. Дали го мразя или не, незнам, но със сигурност не съм му простила. Но мога да кажа, че го разбирам. Според мен проблемът му, както и на много подобни нападатели е, че не могат да се справят с живота си. Нямат сили и това е единственият начин да надделеят по някакъв начин и дори само в собствените си очи.

– Как те промени това?

– Не мога да кажа, че ме промени като човек. По същия начин вярвам на хората и обичам хората. Не мисля, че ме озлоби към света. По всякакъв начин се опитвам вътре в себе си и него да оправдая. С трудния му живот и затова, че едва ли го е направил от хубаво. Но в крайна сметка на всички ни е трудно, но не сме тръгнали да вършим подобни действия. Това не е начинът да се справиш с проблемите. Може би вече съм по-мнителна по отношение на защитата си. Родителите ми доста тежко изживяха инцидента. Това не бе само травма за мен, но и за тях. Те се обвиниха, че не са направили всичко възможно да ме защитят. Но все пак това се случи на работа. Те още повече взеха да се притесняват за мен. От тогава винаги изисквам да има някой да ме изпрати до вкъщи. Но тази случка ме промени.
В началото доста се затворих. Беше ми трудно да общувам по същия начин. Почти не исках да мисля за случката. Но добре, че бяха близките и приятелите ми. Те бяха непрекъснато до мен. Участията с групата ми помогнаха да не се променя и да остана същия човек.

– И музиката, тя лекува…

– Да, определено.

– Какво работиш в момента? Отново ли си барман?

– Не. Работата ми като барман много ми допадаше. Точно заради контактите с хората. Веднага напуснах след инцидента и още не съм намерила следваща работа.

– Занимаваш се с музика…

– Да. И работя по дипломната си работа. Този инцидент ми попречи да се явя на редовната дата на защита на дипломата. Сега чакам следващата дата.

– Какво завършваш?

– Българска филология в Пловдивския университет.

– Да те върна отново към нападението- паник бутон имаше ли?

– Не успях да го задействам. Стана много бързо и нямах възможност да го натисна. Работодателят ми дойде и той извика сотаджиите. Аз първо се обадих на него.

– Кога го хванаха?

 – Хванаха го същата вечер. На главен булевард с моята кръв по него. Не беше взел превантивни мерки да заличи случката. Взел си е една бира с откраднатите пари. За мен това не е умисъл за престъпление. Не мога да кажа поради каква причина го е направил. Може би под влияние на наркотични средства и алкохол. Действията му бяха доста хаотични. Не мисля, че е изпечен престъпник, а просто е направил това действие и след това си е взел алкохол. Не мога да проумея, защо беше цялото това нещо. Да ме нападне и да ме нарани и да ми остави белег. Имаше и друг начин, ако ме беше помолил, че му се пие, щях да го почерпя още една бира.

– На кой въпрос търсиш отговор след случката? Кризата ли прави зверове хората?

– Хората се превръщат в животни. Тайната, която не знам е какво ще се случи по нататък. Този човек има 9 присъди. Силно се надявам аз да съм последната десета. Не вярвам това да се случи обаче, защото не изпитва вина. Ще има и единадесета. Искам да съм фактор и да му кажа да не постъпва повече така и да се чувства значим в обществото.

– Би ли говорила с него в затвора? Би ли отишла да му кажеш „ Ти ми причини това, не го причинявай на друг“?

– Искам да говоря с него. Много пъти съм си мислила, ако му кажа защо, той дали ще има отговор на този въпрос. Не знам дали ще намеря сили да се изправя срещу него. В съда дори не го погледнах.

– Може би отговорът му би звучал: „ Защото имах нужда от алкохол“?

– Да. Абсурно е и животинско. Той пое риск срещу никакъв залог. Срещу 129 лева.

– Полицията какво ти каза тогава. Прие ли го като нещо нормално, ежедневно или?

– В момента, в който описах характерната му черта – изпитост на скулите му, психическата му сила и жилестото му лице – веднага се усетиха за кой става въпрос. Той е много слаб човек, който се чувства по-силен пред по-слаба жертва. След случката аз намерих някой мой грешки. Държах се реално като жертва, и думите ми бяха: Моля те не го прави. Но аз не знаех какво е намерението му. По късно разбрах, че става дума за обир. Първоначално си мислех, че нападението е лично срещу мен. Убийство или изнасилване. Крещях много. После разбрах друго. Че той се чувства силен в ситуацията.

– Какво би препоръчала на едно момиче ако изпадне в такава ситуация? Как да се държи?

– Много по-рано трябваше да взема мерки и да се съобразя, че този човек не е с добри намерения. Имаше някои неща, които можеше да се сетя в началото. Когато един човек е с намерение да нападне, отрича целта на нападението си. Едно момиче може да разбере това какво ще й се случи. Той например бе сложил колелето си пред заведението на степенка в изходна позиция. Няколко пъти отиваше да проверява дали това колело е още там и ми каза – Ех, много крадат тези хора. Тоест- той отрече мотива за кражба. Тогава трябваше да се сетя, че има нещо гнило. Трябваше да направя превантивна реакция на момента. Аз бях прекалено доверчива с него. Но това е мой почерк. Аз съм на принципа винаги невинен до доказване на противното, а не виновен. Дори като чух в тоалетната счупване на стъкло го попитах дали не се е наранил и мога ли да му помогна с нещо.

– По- сетивна ли стана от тогава?

– Да, станах по- наблюдателна. Вглеждам се повече в хората и се опитвам да отгатна техните намерения. Благодарна съм, че има хора, за които аз съм важна и значима. Това са хората, които дойдоха да ме подкрепят в съда. Видях хора- субекти в ситуациите, които не желаят промяна. Разочарована съм от момичето и момчето, които седяха на външните маси. Те така и не дойдоха. Не ги упреквам, защото сигурно са се уплашили от виковете ми. Не са знаели какво точно се случва. Но аз се питам ако бях в тяхната ситуация какво щях да предприема. Ако аз бях, щях да влезна в заведението. Някой ако беше влезнах, щеше да претъпи ситуацията. Той ми казваше да млъкна. И  това ме кара да мисля, че се е притеснявал, ако някой дойде.

– Кое е по- страшно- присъствието на този човек в обществото или апатията на обществото към хора като него и действията им?

– Апатията по- вероятно. Хората си казват, че това няма да се случи на мен. Дори и аз съм си го мислила и съм го казвала. Но ето- случи се. Слава богу, че съм жива и здрава. Този човек не мислеше къде точно ще ме нарани. Можеше и да е фатално в гърлото. Затова не го мразя, но не съм способна да му простя.