Всеки тук се опитва да види усмивката ми, въпреки че ми е много трудно. Стараят се, казва 18-годишното момиче, което започна работа в знаковото заведение
Анастасия е от малкото украински бежанци, които вече работят у нас, благодарение на придобит статут. А в случая и благодарение на галеристката Веселина Сариева
Знаковото Artnewscafe отвори отново врати след кратък ремонт, с нова концепция и малко променен интериор. И с нов барман. В Родния й Киев й казват Настя. Така я наричат вече и всички клиенти на Арта, върнали се в заведението веднага след ремонта му.
Пълното й име е Анастасия Гаврилюк. На 18 години е. Пристига на 1 март с дамската част от семейството си от Киев, както много други момичета на нейната възраст от Украйна. Тя е част от милионите ЕГН-та, които се прехвърлят по институциите в Европа от началото на руската инвазия. Зад цифрите от личните данни обаче седят хора като Настя. Която в момента, без да говори български, работи с клиенти в Artnewscafe. Разбира се с всеки, защото понякога няма нужда от думи, а от жестове. Като подаването на ръка.
В Пловдив е с майка си, баба си, леля си, малките си сестра и братя, които тръгват на детска градина. Анастасия е от малкото украински бежанци, които вече работят у нас, благодарение на придобит статут. А в случая и благодарение на галеристката Веселина Сариева, която е създател на емблематичното кафене на улица „Отец Паисий”.
Настя не сдържа сълзите си, когато говори за Украйна и любимия й роден Киев, но и не крие усмивките си, когато става въпрос за временния й дом Пловдив и хората тук.
В страната й са останали татко й, чичо й, приятеля й. „Сърцето ми”, добавя Анастасия. На въпрос какви емоции е оставила в Киев се разридава. Не иска да говори за това. „Оставих там всичко, напълно всичко”, казва 18-годишната украинка.
„ Приятел на нашето семейство ми помогна да си намеря работа, което е невероятно за мен. Исках да бъда в различна атмосфера , да не се оставям на напрежението, в което живее семейството ми и което несъмнено е всичко от ежедневието ни в момента. Исках да кажа на някого непознат „Аз съм Настя”. Исках да си намеря общност, да комуникирам с различни хора- все пак съм млад човек. Открих това, което исках”, каза пред Под тепето Анастасия Гаврилюк.
Преди войната е учила маркетинг в Националния университет в Киев. Втори курс е. В момента иска единствено да има мир, да се завърне в страната си. Да продължи образованието си и да работи по специалността си, защото вярва, че е добра. Иска в Киев и Украйна да настъпи пролетта, такава, каквато настъпи и в Пловдив. „Надявам се на пролет и в Украйна. В целия смисъл. Да видя Киев пролетен съвсем скоро”, казва Настя.
Не е знаела нищо за Пловдив преди Русия да нахлуе в страната й. Сега обаче изучава града, изживявайки го.
„Сега е супер красив. Много харесвам растителността. Дърветата ви. Реката. Архитектурата. Историята. Харесва ми и това, че всички се познават. За мен е изумително, защото в Киев не е така. Тук сте като семейство . Всеки тук се опитва да види усмивките ни, въпреки че ни е много трудно. Стараят се.”, усмихва се 18-годишното момиче, правейки кафе зад бара.
„ Майка си намери работа. Брат ми и сестра ми тръгват на детска градина. А баба се грижи за мястото, на което сме се настанили. Сега сме в безопасност, но не толкова щастливи- не сме у дома. Но тук срещаме страхотни хора. Надявам се да се върнем скоро”, добавя Анастасия.
Новата й работодателка Веселина Сариева подчертава, че процедурата по наемането на Настя е отнела само ден и се надява много други пловдивчани да наемат хора като нея.
„ Не е сложно, няма страшно. Оказа се, че въобще не е трудно. Обадих се на моето счетоводство. След това ми казаха, че трябва да се обадя в сектор „Миграция” и съответно да поискам информация. От там и казаха, че трябва да се обърна към Държавната агенция за бежанците, където трябва да й изкарат документ, да я регистрират. Наложи се да тя иде до София, в Агенцията на бежанците, която има два офиса в София. Всичко стана за един ден. С издадения от там документ тя отиде на служба „Миграция” в Пловдив, на ул. „Волга” и за един ден й изкараха статута, който има и един номер, който е като ЕГН. След това подписахме с нея договор официално, за да плащаме осигуровки”, описва процедурата Веселина Сариева.
„ Като работодател минах през тази процедура. В началото бях изплашена дали ще е лесно, но не се замислих за това, защото исках да я наема на работа. Исках да я подкрепа. Трудностите идват от това,че не говори български. В България не е много лесно чужденец да работи такава работа. Но хората са много позитивни, помагат й. Момичето се старае, много добре се представя. Тя има равноправно заплащане, каквото имат всички други. Не се възползваме, а подаваме ръка. Надявам се много други направят така- не да се възползват, а да подкрепят хората в тази ситуация”, добавя Веселина Сариева.
